Лагерът на кандидатите е точно онова, което може да се очаква в епоха, в която войната е спорт и безброй хора мечтаят за някакъв начин да се откроят от тълпата. Сред стъпкания прахоляк бързо можеш да надушиш острата миризма на топла глина от множество подсилени преносими пещи, около които се суетят запалянковци и шумно коментират специалните им модификации. Всеки път, когато някоя от тях се отвори, се събират тълпи, които зяпат и отправят забележки относно поредното чудовище, екипирано така, че в града неминуемо биха те арестували или глобили. Водоливници, великани-човекоядци, левиатани… с шипове, зъби и нокти… с диви очи или капещи разяждащи отрови от челюстите… задвижени от егото и душевния материал на някой тъп хобист, роден от жена, който се надува и позира някъде сред тълпата с надеждата да бъде „открит“ от професионалистите от другата страна на оградата — а може би дори да спечели жадуваната слава на почетните полета на битката.

Докато паркираше в края на лагера, шофьорът ни стана по-разговорлив.

— Нямаше да идвам този път, особено след като ТЕЗ започнаха толкова зле в понеделник. Изглеждаше сигурно, че ще се свърши бързо. Сбогом, айсберги, здравей, режим на водата! Всъщност индонезийците си заслужаваха победата с онези пъргави малки големи-убийци. Какви поразии само нанесоха на първата вълна атакуващи! Но после последва контраатаката ни на възвишенията Моеста! Виждали ли сте друг път подобно нещо?

— Еха — коментирах аз, изгарящ от нетърпение да се измъкна навън в мига, когато изключи съскащия двигател.

— Да, точно това имам предвид. Както и да е, внезапно се сетих, че имам чудесна бойна модификация, която да се справи с индонезийските дребосъци! Така че реших да дойда и да направя една малка демонстрация. Ако изкарам късмет, скоро ще съм на арената и привечер ще се пазаря с Додекаедъра!

— Е, желаем ви успех — смънках аз, докато завъртах дръжката на вратата.

Той изглеждаше разочарован от липсата ми на интерес.

— Подозирах, че вие двамата сте съгледвачи на армията, но май съм сбъркал, нали?

— Съгледвачи ли? — Риту определено бе объркана. — Какво ще правят съгледвачи извън бойното поле?

— Хайде, изчезвайте. — Шофьорът натисна лоста и отвори вратата. Горещият следобеден въздух лъхна в лицата ни.

— Благодарим за возенето.

Скочих на земята и бързо си тръгнах на юг, покрай групичка индиански колиби, където семейства се бяха събрали под маскировъчен балдахин, дъвчеха печено на жар месо и гледаха голям холоекран, по който течаха последните военни новини. Ако бях истински запалянко, щях да спра да проверя резултата и залозите. Но се интересувах от войната само на финалите, когато се класира Клара.

Мисля, че на нея това й харесва.

От едната страна бяха подредени каравани с извадени пред тях сергии, на които се продаваше всичко — от тъкани на ръка килими лумния и чудодейни почистващи препарати до ароматни сладкиши. Зад задължителния храм на Елвис се бяха събрали маниаци на тема състезателни всъдеходи и подготвяха чудовищните си коли за състезание по черния път недалеч оттук. Имаше от всички обичайни видове откачайки — мошеници, палячовци, нудисти и хора, скрили лицата си под чадори — но те не ме интересуваха. Обичайните подправки към истинската цел на този съмнителен фестивал.

Търсех сърцевината му.

Риту ме настигна и ме хвана за ръка; опитваше се да следва бързото ми темпо.

— Съгледвачи? — повтори тя.

— Съгледвачи на таланти, госпожице Махарал. Причината за всичко това — кимнах към заобикалящия ни хаотичен лагер. — Всякакви търсачи на силни усещания се събират тук, за да покажат домашно изработените си бойни дубъли на колизеума с надежда, че ще бъдат забелязани от професионалистите. Ако момчетата от армията забележат нещо, което им хареса, могат да привикат дизайнера зад оградата. И евентуално да го вземат.

— Хм. И често ли се случва?

— Официално не се случва изобщо — отговорих аз, докато се оглеждах да определя къде сме. — Аматьорското дубъл-насилие се смята за нежелателен порок, забрави ли? Подлежи на глоба за грях и на порицание, също като наркоманията. Помниш ли как ни агитираха срещу това в училище?

— Това май не е дало желаните резултатите — промърмори тя.

— Без майтап. Живеем в свободна страна. Хората правят каквото си поискат. Но въпреки това военните официално не подкрепят начинанието.

— А неофициално? — вдигна вежда тя.

Минавахме една аркада, където търговци предлагаха всякакви видове игри и увеселения — повечето от тях механични и старомодни, направени така, че да осигурят безопасни, но страшни изживявания за истинската плът. До тях една дълга палатка покриваше отделения на биозапалянковци, показващи генетично изменени животни — съвременния еквивалент на свине-рекордьори и расови бикове — сред вихър от грухтене, кудкудякане й магарешки рев. Хиляди цветове и миризми, всички свеждащи се до най-разнообразни оттенъци на вонята.

— Неофициално гледат, разбира се — отговорих й аз. — Половината от новаторските идеи в света в днешно време са дело на отегчени аматьори. Отворен код и прясна глина — друго не им трябва. Би било глупаво военните да не им обръщат внимание.

— Чудех се как смяташ да се промъкнем в базата. — Тя посочи оградата. — Сега схванах. Търсиш някой от съгледвачите!

Вече бяхме достатъчно близко до предпазната ограда, за да усетя действието й върху душата с гръбнака си. Трябваше да е някъде тук… сърцевината на целия този анархистичен панаир. Причината за съществуването му.

И точно тогава забелязах целта си — зад една голяма мръсна палатка, от която се чуваха ревове, издавани сякаш от морски слон. Отвън се бе наредила дълга опашка архита, които търпеливо чакаха реда си да влязат. Не ми пукаше дали вътре има насилие или еротика. Риту трябваше да потисне любопитството си и да продължи да върви след мен.

От другата страна на палатката се издигаше висока трибуна, направена от хоризонтални дъски и обтегнати кабели, поддържани от една-единствена мачта. Неколкостотин зрители се бяха насъбрали там и гигантската паяжина вибрираше всеки път, когато скачаха на крака с въодушевени викове или сядаха с разочаровани стонове. Широките им гърбове, покрити с меки платове, показваха, че са истински хора, с изгорели от слънцето ръце и вратове.

Сред виковете им се чуваха крясъци и ръмжене, идващи от централната арена. Предизвикателни обиди, излезли от уста, пригодени повече да хапят, отколкото да говорят. Звуци на яростни сблъсъци и влажно шляпане на разкъсвана псевдоплът.

Някои смятат, че се превръщаме в декаденти. Че всички градски скандалджии, пристрастените към прехвърляне и псевдовойните показват, че започваме да приличаме на Рим от императорската епоха с кървавите му циркове. Вечен, неуравновесен и обречен да падне.

Но за разлика от Рим, това не ни се натрапва отгоре. Слабото правителство дори проповядва за сдържаност. Не, това тръгва отдолу. Просто поредният изблик на човешкия ентусиазъм, освободен, от старите задръжки.

Е, дали наистина сме декаденти? Или минаваме през някаква фаза?

Варварство ли е, когато „жертвите“ идват доброволно и не се нанасят никакви щети?

Честно казано, нямах отговор. А и кой би имал?

На главния вход на арената имаше знак „само за архита“ и бдителен пазач — нечия маймуна домашен любимец, настанила се на един стол и въоръжена със спрей с разтворител, който не поврежда истинската плът. Двамата с Риту можехме да се промъкнем без никакви проблеми — само гримът ни можеше да пострада. Но той все още ми трябваше. Затова потърсихме място сред нямащите граждански права зрители, които се блъскаха под трибуните и се мъчеха да гледат сред краката на архитата. Много от дубълите бяха бойни модели с всякакви нокти, брони и копита — чакаха да дойде техният ред да излязат на гладиаторската арена.

Вонеше. С лигавене, грухтене и изригване на гъсти разноцветни газове, състезателите си разменяха подигравки, докато правеха залози и обменяха мнения за всеки рунд от гротескното клане. Но не всички. Един от присъстващите четеше от евтин таблет, към който се взираше през огромни очила, наместени на муцуна на тиранозавър. Когато сигналът оповести неговия ред да излезе на арената, изкуственият динозавър хвърли четеца на земята, но внимателно свали очилата с щипците си и ги постави на една от дъските на арената, между краката на едно архи, което ги взе и ги прибра в джоба си, без да каже нито дума.