Какво пък, някои хора се стремят да оползотворят цялото си време, независимо какво тяло носят.

Клара ми бе разказвала за това място, макар че никога не бях идвал тук по време на ранните си пътешествия, когато пристигах да гледам взвода й. Мнението й за „иновациите“ на дизайнерите аматьори не беше особено високо.

— Повечето са прекалено безвкусни, базирани на легендарни чудовища или на собствените им кошмари — казваше тя. — Стават за филми на ужасите, но са напълно безполезни в битка. Злобните погледи не помагат, когато врагът ти е насочил лъч от твърди частици между рогата ти.

Такова е моето момиче. Винаги изпълнена с нежна мъдрост. Открих, че съм затаил дъх в очакване да стигна до нея. Освен че просто ми липсваше, знаех, че вече трябва да е разбрала за забъркването ми с Каолин, Махарал и „Универсални, пещи“. Както и да е, исках да се свържа с нея преди да е дошла вестта, че съм бил убит в дома си при терористична атака. Надявах се, че е била прекалено заета, за да следи новините. Последното нещо, което исках, бе да се тревожи или да ме оплаква, докато има работа за екипа и страната си.

— О, Господи! — Риту Махарал гледаше касапницата на арената. — Никога не съм предполагала, че всичко това може да е толкова… — Млъкна, неспособна да намери подходящите, думи.

Аз също гледах. Не битката, а в търсене на определено същество. То нямаше да има зъби. Нито пък щеше да бъде архи. Професионалистите имат по-добри начини да прекарват реалното си време от посещенията на аматьорските гладиаторски боеве.

— Не си предполагала, че може да бъде какво? — попитах я разсеяно. От другата страна на трибуната имаше няколко големи, подобни на самотоварачи дубъли, които трябваше да изтеглят победените преди тлеещите им тела да се превърнат в кал — но не. Прекалено големи инвестиции в псевдоплът. Трябваше да има нещо по-компактно, по-икономично.

— Толкова вълнуващо! Винаги съм гледала малко надменно на подобни занимания. Но знаеш ли, ако впечатам някой подобен дубъл, сигурно; ще остана заинтересувана за цял ден… и двете от нас, искам да кажа.

— Хм, страхотно… стига само чудовището ти да не се обърне да те прегризе наполовина — коментирах. Риту пребледня, а аз продължих да оглеждам. Онзи, когото търсех, би трябвало да има добър обзор и същевременно да не привлича вниманието на запалянковците. „Ами ако не пращат никого? — разтревожих се. — Може просто да са поставили скрити камери…“

И в същия миг го открих. Сигурен бях. Малка фигура се тътреше по края на арената, приближаваше се до всеки повален боец и четеше идентификаторите им с къса сонда. Приличаше на шимпанзе или гибон. Можеш да видиш такива като тях навсякъде. Толкова обичайна гледка са, че почти не ги забелязваш.

Естествено. Събирачът на таксите.

— Хайде — задърпах Риту, която се дръпна — искаше да види края на турнира. Кълна се, за малко щях да я оставя, толкова бе завладяна от зрелището. За щастие, тъкмо в този миг единият от състезателите нанесе последен удар на съперника си. Огромното му тяло се строполи на арената с такава сила, че целият амфитеатър се разтресе.

— Да вървим! — изкрещях аз.

Този път тя тръгна.

Маймунякът изсумтя и плю, когато го повиках от мястото си под арената. Клекна на задните си крака и спокойно зачака следващия двубой.

— Махай се — измърмори той. Гласът му малко се различаваше от гласа на истинско шимпанзе.

Естествено, не бях първият, който се беше досетил що за птица е. Сигурно е много досадно разни аматьори непрекъснато да ти досаждат.

— Трябва да говоря с боец от четиристотин четиридесет и втори — казах аз.

— Да бе. Ти и всеки друг фен след атаката при Моеста. Съжалявам, приятел, никакви автографи до края на войната.

— Не съм никакъв фен. Съобщението е лично и спешно. Ще иска да го чуе, повярвай ми!

Шимпанзето плю отново — кафява храчка с жилка арсеник.

— И защо да ти вярвам?

Отчаянието се надигна в гърдите ми, но гласът ми остана спокоен.

— Защото ако сержант Клара Гонсалес разбере, че си ми попречил да се свържа с нея, ще пипне архито ти и ще му дари спомени, от които никога няма да се отървеш!

Маймунякът примигна няколко пъти срещу мен.

— Личи ти, че познаваш Клара. Кой си ти?

Опасен момент. Но имах ли някакъв избор?

Казах му… и тъмните му очи се опулиха срещу мен.

— Значи си призрак на горкия Албърт детектива, изминал целия този път да й каже сбогом? Адски съжалявам за станалото! Никак не е приятно да ти подпалят задника с ракета. Не мога да си представя какво ли е, ако ти се случи на живо.

— Прав си. Надявах се да се свържа с Клара преди да е научила.

Псевдошимпанзето цъкна с език и поклати глава.

— Де да беше успял, приятел. Щото само си пропилял оставащото ти време да се мъкнеш дотук. В мига, когато чу новините, Клара изчезна!

Сега беше мой ред да го зяпна учудено.

— Тя… тя се е самоотлъчила? В разгара на войната?

— Не само това, ами и отмъкна правителствен вертолет и отлетя право към града. Командирът ни загуби ума и дума, да знаеш!

— Не мога да повярвам!

Краката ми се подкосиха. Зави ми се свят.

— Да, кофти работа. Тя захвърля всичко и се втурва към града само за да пропусне призрака ти, който пък се е втурнал да я утешава.

Съгледвачът скочи от гредата до мен и ми протегна ръка.

— Гордън Чен, ефрейтор от сто и седемнадесета помощна рота. Май сме се срещали веднъж, когато дойде за финалите миналата година.

В съзнанието ми се появи образът на доста висок мъж с полуориенталски черти, съвършена стойка и любезна усмивка… най-неприличащият на маймуна човек, когото съм виждал. Но въпреки това носеше това тяло с лекота.

— Да — с отсъстващ глас казах аз. — На купона след полуфиналите с узбеките. Говорихме си за градинарство.

— Значи наистина си ти. — Зъбите му изглеждаха заплашително зад усмивката. — Гаутама! Често съм се питал какво ли е да си призрак. Шантаво ли е? — Усети се и поклати глава. — Извинявай. Мога ли да направя нещо за теб, Албърт? Само кажи.

Можеше да направи нещо за мен. Но казването можеше да изчака няколко секунди. Или минути. Трябваше ми време бурите в мен да се уталожат. Разочарованието ми, че съм изпуснал Клара. Изненадата, че е действала така импулсивно. И най-вече — един вцепеняващ факт.

„Винаги съм знаел, че ме харесва. Добри приятели сме, чудесно си пасваме в леглото. И ни е весело.

Но да направи такава луда изцепка! Да захвърли всичко и да отиде да рови из пепелта на къщата ми с надеждата да не съм бил там, когато е станала на развалини… Значи тя всъщност ме обича!“

През последните два дни научих, че едновременно съм заподозрян за престъпник и мишена за убийци. Бях попаднал в засада, оставен да умра, изтърпях едно мъчително пътешествие през пустинята и се сблъсках с още по-големи разочарования. И независимо от всичко това внезапно се почувствах доста… ами… щастлив.

„Ако оцелея и не свърша като труп или затворник, ще поговоря с нея. Ще премислим отношението си към…“

Фоновият шум от битката се смени с високо пращене, последвано от тежък шляпащ звук. Тълпата екзалтирани архита скочи на крака с рев и разтресе трибуната, когато някакво покрито с шипове кълбо полетя във висока дъга над арената, оставяйки лед себе си следа от съсиреци.

— Шрапнели! — изкрещя ефрейтор Чен и отскочи назад с маймунска пъргавина. Двамата с Риту се втурнахме след него и избегнахме на косъм зъбатата намръщена глава, която удари земята на метри от нас, затъркаля се и спря в краката ми.

Бързото разпадане вече бе в ход, двете уши избълваха дим и кал, която изцапа влажния пясък. По-добре беше собственикът на главата да я намери бързо, ако искаше пълно прехвърляне. Всички тези шипове и рогове сигурно бяха направени с много любов от някой хобист, но определено нямах никакво желание да докосна това огромно зъбато нещо!