— Страхотен жест. Длъжник съм ти.

Усмивката на Бета показа, че е разбрал какво имам предвид.

— Ако изобщо има значение, не аз се опитах да убия оригинала ти, Морис. Съмнявам се, че е бил и Каолин. Всъщност надявам се истинският ти аз да оцелее след онова, което се очертава да се случи.

Което се очертава да се случи. Каза го нарочно, за да ме подразни. Замълчах си, за да не му давам повод да злорадства. Единствено действието би могло да свърши някаква работа сега.

— Сбогом, Морис — каза дубБета, затвори стъкления похлупак и включи двигателя. Отстъпих назад, като мислех трескаво.

Какви са възможностите ми?

Все още можех да изчакам и после да запаля горивото на волвото и да се надявам, че ще привлека нечие внимание преди да стана на кал.

Не. Ще изгубя следите му. Причината, поради която живея.

Небециклетът вдигна облак прах в тесния каньон. ДубБета ми махна с ръка, след което обърна приличащата си на тирбушон глава към панела за управление.

Това беше моят знак. В последния миг, докато харлито се готвеше да се издигне върху трите си огнени пилона, се затичах напред и скочих.

Болеше, разбира се. Знаех, че ще боли.

Риту все още трепереше в ръцете ми и си връщаше самообладанието след насилието, на което я бе подложил врагът ми — беше я завързал за копира въпреки желанието й. Искаше ми се да я разпитам за подробности. Да разбера защо и как Бета (ако онова наистина бе копие на знаменития похитител на дубъли) я бе открил в сърцето на строго охраняваната военна база.

Преди да започна обаче, откъм редиците скоростни пещи се разнесе серия високи тонове, обявяващи появата на следващата партида военни дубъли; те се плъзнаха напред червени и горящи от прясно запалената ензимна катализа — специални модели, които бяха държани тук с разходи на данъкоплатците, празни и готови да бъдат впечатани с душите на запасни воини като Клара, но сега отвлечени от известния престъпник по причини, за които не се досещах.

Ако бяха само един или двама, бързо щях да се справя с тях. Дори и военните големи са напълно безпомощни през тези първи мигове след излизането от активиращата пещ. Но един бърз поглед към пътеката между редицата извисяващи се машини показа, че са много — десетки, вече започващи да се изправят на треперещите си крака… крака като стволове на дървета… и разкършваха ръце, способни да смачкат малък автомобил. Само след мигове очите им щяха да се фокусират върху нас с Риту. Очи, запалени с някаква цел, с която не исках да имам нищо общо.

Последваха още звънци от високите пещи още по-нататък, възвестявайки още раждания, докато накрая звуците се сляха в нещо като вълнуващ се повик на съдбата. „Не питай за кого бие пещта“ — обади се някакъв подигравателен гласец в мен.

Време беше да се махаме.

— Да вървим — обърнах се към Риту и тя кимна; гореше не по-малко от мен от нетърпение да се махне оттук.

Побягнахме в единствената възможна посока — обратно към хранилището, където преди по-малко от половин час ме бе хванал онзи огромен тайнствен голем и бе спасил живота ми — макар и тогава да не знаех, че мотивите му са тъкмо такива. Хвърлих един последен поглед на разпадащото се тяло на благодетеля си; чудех се кой ли е той и как е разбрал, че ми трябва помощ точно в онзи момент.

След това тичахме сред тъмни, всяващи страх фигури, моделирани и подсилени допълнително за водене на война. Теракотени форми, които се обръщаха към нас и посягаха да ни сграбчат, но бяха все още бавни заради неравномерното пептидно активиране. Слава Богу. Измъкнахме се от редиците им и поведох Риту надолу към коридора между рафтовете в търсене на оръжие, достатъчно голямо, за да се противопостави на численото им превъзходство. А какво ли не бих дал просто да мога да се обадя на охраната!

Но не виждах нищо подходящо — само тонове сушени и замразени деликатеси, складирани в случай на някакъв Страшен съд, за да послужат на правителствения елит, получаващ заплати от данъците ми именно за да предотврати подобен сценарий.

Не се виждаха и никакви подходящи места, където да можем да се скрием. Още повече че фалшифицираните воини започнаха да влизат в хранилището, сумтейки и влачейки крака. „Бързо впечатани — поставих диагнозата. — Бета не е търсил качество, а бързина и брой.“

Обзе ме нахално чувство за съмнение, крещящо, че всичко случващо се около мен просто е лишено от всякакъв смисъл. Големът, който ме спаси. Внезапната поява на Бета. Двете вълни бойни дубъли, които бе създал по някаква необяснима причина. Залавянето и насилственото Впечатване на Риту. Всичко това трябваше да означава нещо!

Но нямаше време за размишления, а само за вземане на бързи решения. Като например, накъде да се бяга. Имах един-единствен избор.

Риту рязко спря пред входа на тунела.

— Накъде води това?

— Мисля, че отива под Урака Меса, към вилата на баща ти.

Очите й се разшириха, краката й се вдървиха и отказаха да помръднат. Погледнах през рамото й и видях тътрещите се псевдовойници да наближават. Засега бяха на около петдесет метра, но разстоянието се скъсяваше.

— Риту… — Въпреки растящото в мен безпокойство потиснах порива си да я дръпна за ръката. Вече бе изтърпяла повече насилие, отколкото можеше да понесе.

Накрая очите й се проясниха и се фокусираха в моите. Мрачна и напрегната, тя кимна.

— Добре, Албърт. Готова съм.

Хвана ръката ми и заедно се пъхнахме в студената каменна матка на тунела.

Подобно на обемист, саморазширяващ се съд — тази душа съдържа много други.

Струва ми се бездънна, способна да поеме събранието, множеството, форума постоянни вълни, обединени в резонантен хор от поставени една над друга честоти, комбиниращи се към някаква кулминация на върховна сила.

Вече не сме само ние двамата — отвлечения в имението на Каолин сив на Албърт Морис и малкото червено копие от копието, което посети частният музей на Махарал за тест на паметта. Сивият и червеният са свързани и служат като огледала в чудната и ужасна машина на побъркан учен. И сега са повече, много повече.

Неограничен в един-единствен череп — нито дори в двойка черепи — аз/ние изпълваме празното пространство между тях, изпълваме го със завладяващо сложна мелодия… непрестанно растящата песен на мен.

Песен, наближаваща своето кресчендо.

Наистина се случва някакво усилване, както бе предсказал безумният призрак на Йосил. Умножаване на душевните ритми до степен, която никога не си бях представял, макар че окултистите и мистиците говорят за подобна възможност още от самото начало на Голем-ерата. Това би могло да стане сюблимното състояние на нирвана на егоманиака — егото, експонирано от безброй виртуални дубликати, които, отразяват и резонират в съвършена хармония, готвейки се да се хвърлят напред, всички накуп, към блестящото ново ниво на духовното въплъщение.

Винаги съм отхвърлял тази идея като метафизическа глупост, просто поредната версия на старите романтично-трансцендентални фантазии — като каменни кръгове, НЛО-халюцинации и „необяснимите“ миражи на предишните поколения, копнеещи да намерят начин да се издигнат над скучната действителност. И да открият някакъв проход към света на отвъдното.

Сега обаче, изглежда, един от основателите на тази ера, легендарният професор Махарал, бе намерил пътя… макар че нещо в метода му го беше побъркало от страх.

Затова ли дубЙосил се нуждаеше от душата на Албърт Морис — за да му послужи за суров материал? Защото нищо в голем-технологията не ме плаши? Самодублирането винаги се е струвало на Албърт нещо съвсем естествено, като избора на удобна дреха от гардероба. По дяволите, вече дори не ми влияе цялата онази болка, причинявана ми от бруталната му машинария — някаква хитроумна модификация на стандартния тетраграматрон. Съзидателна машинария, която скоро ще накара милиардите припокриващи се копия на Постоянната ми вълна да се обединят в съвършен унисон, подобно на лазерен лъч, съединяващи се като сговорни бозони, вместо да бъдат независими/каращи се фермиони…