— Ето го и резервния. — Капакът на багажника шумно изскърца при отварянето и разкри малка преносима пещ и отворена КерамОпаковка. Тялото на голема така и не бе активирано. Вместо да се разтече, то се бе спекло като корозирала глинена статуетка, разпукала се от жегата и сушата. Латентен живот — потенциален Албърт, — който никога не бе имал шанса да стане или да пуска сардонични забележки за иронията на битието.

Под светлината на фара видях дълбок разрез в основата на гърлото на дубъла. „Малкото записващо устройство, което инсталирам във всеки сив. Някой го е извадил. Само Албърт би могъл да знае, че съществува.“

Бета, който оглеждаше с фенерче вътрешността на купето, изруга.

— Къде се е дянала? Някой да не би да ги е взел? Да не се е опитвала да стигне…

— Тя ли? И пътник ли е имало?

Вместо досегашната сърдечност в гласа на Бета се долавяше презрение.

— Винаги си две крачки назад, Морис. Да не си мислиш, че ще тръгна да се мотая чак дотук само заради липсващия ти оригинал?

Мислех бързо.

— Дъщерята на Махарал. Тя нае Албърт да разследва смъртта на баща й… Албърт трябва да е тръгнал с нея да огледа мястото на катастрофата. Или…

— Продължавай.

— Или към мястото, откъдето Махарал е бягал, когато е загинал. Място, което Риту е знаела.

Бета кимна.

— Само не мога да разбера защо Морис е тръгнал лично. При това маскиран. Да не би да е знаел, че къщата му е под прицел?

Имах отговор и на този въпрос от начина, по който се чувстваше Албърт, докато ме бе правил. Самотен, уморен, замислен за Клара, чийто батальон участваше в платена война не много далеч оттук.

— А ти какво знаеш за убийците? — смених темата.

— Аз ли? Нищо.

„Напротив, знаеш! Може би не цялата история. Но имаш подозрения.“

Време беше да се действа внимателно.

— Във вторник, след нападението на Блейн срещу Телър Билдинг, срещнах един разпадащ се жълт в отпадъчната тръба на гърба на сградата. Доста убедително приличаше на теб и каза, че могъщ нов враг е завзел производството. След това поиска да ида „при Бетзалел“… и да пазя някого на име „Емет“… или може би да пазя „емета“. Можеш ли да ми обясниш каква означава това?

— Жълтият е бил отчаян, Морис, щом се е обърнал към теб с молба.

А, познатият арогантен Бета. Но сега печелех време и се оглеждах за в случай, че нещата тръгнат зле.

— Тогава бях прекалено уморен, за да мисля върху казаното. Но въпреки това думите ми звучаха познато. И тогава се сетих. Свързани са с оригиналната легенда за голема от шестнадесети век. Казват, че рави Леов от Прага създал могъщо същество от глина, за да пази евреите в града от гонения. „Емет“ е свещена дума, записана на веждата на съществото или поставена в устата му. На иврит тя означава „истина“, но може и да означава „източник“ или извор — изобщо всяко нещо, което излиза от някакъв корен.

— И аз съм ходил на училище, да знаеш — прозина се Бета. — А Бетзалел пък е друг равин създател на големи. И?

— И — кажи ми защо така усърдно търсиш следите на дъщерята на Йосил Махарал.

Той примигна.

— Имам си причини.

— Не се и съмнявам. Отначало си помислих, че искаш да я отвлечеш и да я ползваш за образец за пиратските си копия. Но тя не е федомазохистична жена-вамп като Уоммейкър с изградена клиентела. Риту е хубава, но с голем-технологията физическите атрибути са нещо тривиално. Личността — уникалната Постоянна вълна — прави образците различни един от друг. — Поклатих глава. — Не, ти следиш Риту, за да намериш източника. Баща й. Да разбереш що за тайна е уплашила Йосил Махарал толкова, че да го накара да побегне през пустинята в понеделник през нощта. И същата тази тайна го е преследвала и накрая го е убила.

Възнаграден само с мълчание, продължих да настоявам.

— В каква игра участваш? По какъв начин се вписваш ти между Махарал и Енеас Каолин…

Големът на Бета отметна глава и се разсмя.

— Просто се мъчиш да се добереш до нещо. А всъщност нямаш никаква следа.

— Нима? Тогава обяснете, велики Мориарти! Какво ще ти навреди да ми кажеш?

Той, се загледа в мен за момент.

— Да направим размяна. Ти пращаш снимките. Аз ти разказвам историята.

— Снимките на Ирена? От „Дъгоцветния салон“?

— Знаещ кои снимки имам предвид. Прати ги на инспектор Блейн. Той знае, че са у теб, от доклада ти. Прати ги и потвърди, че ти си ги пратил. После ще говорим.

Сега бе мой ред да замълча. — „Спаси ме от покрива, за да проследим истАлбърт… а чрез него“ — и Риту Махарал… и така да стигне до тайното убежище на баща й.

Вече няма нужда от мен, освен да пратя снимките.

— Искаш аз да ги пратя… за да изглежда правдоподобно.

— Ти я имаш тази правдоподобност, Морис. Даже повече, отколкото си даваш сметка. Независимо от левашките опити да ти бъде погоден номер, никой от важните клечки не те смята за вероятния саботьор. Снимките окончателно ще решат въпроса, ще те оневинят…

— Теб също!

— И какво от това? Те ще уличат Каолин. Но ако ги пратя аз — е, кой ще повярва на прочутия пират? Всички ще кажат, че съм ги подправил.

Това обясняваше защо Бета просто не ми бе отнел филма досега. Но търпението му се изчерпваше.

— Познавам те, Морис. Мислиш си, че това ти дава предимство. Но не се осланяй прекалено много на него. Имам по-големи грижи.

Предадох се.

— Значи в замяна на малката правдоподобност на теорията, че Каолин сам е саботирал фабриката си, ти ще ме светнеш донякъде с ненужна информация, която не след дълго ще изчезне заедно с тялото ми. Не е кой знае каква сделка.

— Тя е единствената, която ти предлагам. Поне прословутото ти любопитство ще бъде задоволено.

Адски е неудобно да имаш враг, който те познава толкова добре.

Не ме изпускаше от поглед и гледаше да съм в обхвата на по-младите му й по-силни ръце.

— Никакви съобщения — предупреди ме Бета и отвори слота на четеца-скенер. — Само пращаш, потвърждаваш и се изключваш.

Избра пощенската кутия на Блейн в щаба на АП. Един от екраните попита: „Потвърдете идентификацията на изпращача“. И се появи една-единствена цифра:

6

Прекалено бързо за съзнателна мисъл, импулсивно набрах отговора:

4

Устройството отговори с 8… й аз натиснах 3.

По този начин продължи още дълго, поне двадесетина пъти. Чувствах се, сякаш отговарям съвсем произволно. Разбира се, че не беше произволно, а вид кодиране, което е много трудно за пробиване или подправяне, тъй като се базираше на частично копие на персоналната Постоянна вълна на Албърт, която Блейн пазеше в твърдо изпечена керамика — шифровъчен ключ, който можеше да се използва многократно. Всяка отделна поредица от въпроси и отговори би могла да бъде различна и уникална, но въпреки това да показва висока корелация между личността на изпращача…

… при положение че нямаше значение, че съм франки! Нито пък че бях превъзбуден, уплашен и ужасно подозрителен. Всъщност се изненадах, когато на екрана се появи „Прието“ без никакви необичайни забавяния. Спиралният дубъл на Бета изсумтя одобрително.

— Добре. А сега излез.

Подчиних се, без да откъсвам очи от малкия пистолет — един от пръстите му, изваден и насочен към мен, готов да стреля.

— Бих искал да остана и да си поговорим, както ти бях обещал — каза деветопръстият голем. — Но вече и без това ми изгуби достатъчно време.

— Имаш ли някаква определена посока наум?

Без да сваля оръжието си от мен, той се качи в небециклета.

— Открих двойка следи, насочващи се на юг. Имам доста добра идея накъде са тръгнали. Ти само ще ме забавиш.

— Значи няма да ми обясниш за Махарал и Каолин?

— Ако ти кажа още нещо, ще трябва да те застрелям срещу нищожния шанс някой да те открие и да те спаси. Излиза, че оставаш с празни ръце — както винаги. Ще те оставя да се стопиш в мир.