— Нямаш ли идея?

— Ами… след като бях направен, Риту Махарал се обади с новината, че баща й бил убит в автомобилна катастрофа. Следващият ми ход би бил да проуча мястото на катастрофата.

— Да видим. — Бета завъртя с пръсти контролера. Образът се развълнува и се увеличи към скалисто дере под виадукта на магистралата. Полиция и спасителни екипи бяха наобиколили купчина потрошен метал. — Прав си. Не е далеч оттук, и все пак е… странно. Албърт е изминал известно разстояние след мястото на катастрофата. Ние вече сме на петдесет клика южно от него.

— Какво има на юг освен…

Изведнъж се сетих. „Бойното поде. Отивал е да види Клара.“

— Каза ли нещо? — попита Бета.

— Не.

Любовният живот на Албърт не беше работа на този пред мен. Но от друга страна, бях видял Клара днес да рови из развалините. Значи в края на краищата двамата се бяха разминали. Нещо не беше наред.

След като известно време летяхме в мълчание, помолих Бета за чадор. Той измъкна един компактен модел от жабката и ми го подаде. Размърдах се на неудобното си място, надянах хололуминесцентното одеяние на главата си и пуснах кратък бърз отчет за станалото за времето от последния ми доклад. Не ми пукаше дали Бета подслушва. И без това вече знаеше всичко, което бе станало, откакто двамата с палоида напуснахме Храма на ефемералите.

— На кого ще го пращаш този отчет? — нехайно попита той, когато свалих чадора. До него светеше клавиатура, готова за въвеждане на всеки мрежов адрес. Пощенската кутия на шефа на полицията. Страницата на доносниците в „Таймс“. Или опашката от фенове й рекламна поща на един от голем-астронавтите, които в момента бяха на Титан и правеха проучванията си за ден-два, след което се разлагаха, за да спестят храна и гориво, докато следващата смяна не излезе от хранилището.

Зададох си същия въпрос. „Ако пратя шифрован файл до носителя на Албърт, няма никаква гаранция, че Бета няма да му закачи някой паразит-преследвач.

Тогава до Клара? Или Пал?“

Ако Бесните не бяха навредили на приятеля ми по време на цялата онази касапница, той сега сигурно беше в отвратително състояние — или бесен от загубените спомени на палоида, или в ступор, ако са му дали енфие на забравата. Както и да е, Пал не умее да бъде дискретен.

Тогава се сетих за един подходящ… при това с предимството, че това ще раздразни Бета.

— Инспектор Блейн от Асоциацията на предприемачите — казах на предавателното устройство, като гледах с крайчеца на окото си каква ще е реакцията на спътника ми. Бета само се усмихна и се зае с пултовете си, докато отчетът ми отиваше към получателя си.

— Прибави и копие от филма — предложи ми той. — Онези снимки на Ирена.

— Ще те уличат…

— В промишлен шпионаж клас Д. Дребна работа. Но не и в опита за саботаж! Можеха да пострадат истински хора. Снимките доказват, че Каолин…

— Все още не знаем дали е бил той. Защо да саботира собствената си фабрика?

— Заради застраховката? Като повод да отпише основно оборудване? Жадуваше да се справи с всичките си врагове — Гадарен, Уоммейкър, Лум и с мен.

Бях мислил за Каолин. „Какво има в Изследователския отдел, който искаше да унищожи? Програма, която не би могъл да прекрати по друг начин… освен ако не бъде унищожена от нещо, което е извън неговия контрол?

Или нещо, което не е искал да разгласява?“

Бях научил от първа ръка за откритието — голем-подмладяването, — което ми даде този допълнителен, изпълнен със събития ден. Да предположим, че бях останал лоялен към Каолин заради това и му бях занесъл филма. Щеше ли наградата ми да бъде още един ден съществуване? Предполагам, че ми личи, че никога не съм се изкушавал за това. Да мислиш, че си заменим, когато си от глина…

Но все пак защо да се потиска новата технология? За да се продават все така много заготовки ли?

Не е задължително. Печките, фризерите и впечатващите устройства са скъпите неща, а продажбите им вече спаднаха. Говореше се също за „консервация“ — как можем да изчерпим най-добрите залежи глина за едно-две поколения. Какво би било по-доходоносно за УП от това да действат отговорно… и да спечелят милиарди… от производството на възстановители? А и да предположим, че все пак беше успял да унищожи всеки дубъл в Изследователския отдел. Информацията за откритието пак щеше да излезе наяве — въпрос на време е.

Но все пак той трябваше да има причина. Но още не проумявах каква е.

— Филмът би ме реабилитирал, теб също — подтикна ме Бета и посочи един слот в контролния панел. — Имам скенер. Просто го пъхни в него и го прати.

— Не — предпазливо отговорих аз. — Още не.

— Но Блейн ще може да получи копието само след секунди и…

— По-късно. — Усетих как приближава още един от онези странни пристъпи на главоболие — кратка, но интензивна дезориентация, съпроводена с гадене и клаустрофобични усещания, сякаш съм не тук, а затворен на някакво друго място. Може би бе страничен ефект на удълженото ми съществуване. — Наближаваме ли?

— Последните следи от волвото са някъде тук. — Бета посочи един широк завой на пътя. — И след това — нищо. Така и не се е появило в обсега на следващата камера. Обикалях и търсих следи, но Албърт е изключил транспондера на колата, нахалникът му с нахалник. И ако е бил истински, значи не е имал идентификатор на веждата. Направо съм в чудо.

— Освен ако…

— Да?

— … не е тръгнал с резервен в багажника.

— Резервен ли? — Бета се замисли. — Дори й да не е изпечен, идентификаторът му би трябвало да отговори, ако излъчим приблизително същия код. Страхотно. Нека само прочета твоя идентификатор за сравнение…

Той протегна ръчния скенер. Имаше логика — ако Албърт бе взел резервен, той би могъл да бъде от същата фабрична партида, от която съм и аз. Близки кодове, освен ако не ги промениш. А Албърт често го мързеше да си прави труда.

— Добра идея — отговорих аз, но се дръпнах от скенера. — Само не играй номера. Вече прочете кода ми. Усетих го, докато се качвах.

Бета пусна обичайната си усмивка.

— Дума да няма. Малко параноя ти пасва, Морис.

„Не съм Морис“ — помислих си. Но протестът, който ми се струваше така изпълнен с гордост във вторник, днес ми тежеше.

— Да видим дали ще успеем да намерим резервния — промърмори пилотът и се обърна към инструментите си. Небециклетът мощно подскочи.

„Явно е доходно да си пират. Дори след като врагът е разбил цялата му незаконна империя, Бета все пак разполага с достатъчно скътано имущество, щом оставя резервен дубъл, да кара такива стилни машинки.“

— Намерих го — обади се Бета. — Резонансът е… по дяволите! Колата е тръгнала на изток, към пустошта. Защо Албърт ще тръгне да прекосява страната с волво?

Свих рамене. Нямах никаква представа. Междувременно сигналът се усилваше. Подобно засичане от далечно разстояние би било немислимо в града, когато си заобиколен отвсякъде с дубъли и идентификатори.

— Внимавай, районът е пресечен — предупредих го аз. В по-ниските райони дори не стигаха лунните лъчи. Бета остави управлението на автоматиката — компютрите и софтуерът са най-добри в това да изпълняват прости процедури с върховна прецизност. Минута по-късно двигателите изреваха, небециклетът се раздруса и кацна в тесен каньон. Предният фар осветяваше разбита наземна кола. Не толкова лошо смачкана, колкото колата на Махарал, но определено напълно извадена от строя.

„Как е станало това? Възможно ли е в крайна сметка Албърт да е мъртъв?“

Трябваше да изчакам Бета да отвори капака и да излезе пръв със скенера си, след това го последвах и се уверих, че няма истински тела. Значи Албърт или бе тръгнал пеш оттук, или го бяха взели. Добре. Не изгарях от желание да погребвам създателя си.

— Цялата електроника е отишла по дяволите. Използвано е някакво пулсово оръжие, — отбеляза Бета. — Доколкото мога да преценя, преди почти два дни.

— И оттогава никой не е забелязал колата. — Погледнах нагоре. Каньонът бе съвсем тесен.