Други се намесват в крамолата.

Докато брациерът набира мощ за изстрелването си, органичното тяло на истАлбърт се люлее по оста на лъча, като котва, влачена от надигащата се буря…

… когато пристигат Риту и Бета, най-накрая обединени в решимостта си, решени да го изблъскат, а може би да му направят нещо още по-лошо.

Зная, че си любопитен да проучиш сложната, измъчена душа на Риту. На всяка цена използвай новите си умения за възприемане. Скоро ще видиш престъплението, което задейства нейната трагична роля…

… причината защо нейният синдром толкова много прилича и превишава същия синдром, от който страда и Йосил.

Не са само гените, а и травмата, който изживяха и двамата много отдавна, когато изцяло отдаденият на работата си баща се опита да използва хитроумна нова технология да поощри и подбуди развиващия се детски мозък на дъщеря си, впечатвайки таланти от една обичаща душа към друга.

Подобно на свирене на музика за плода в утробата — така си го е представял горкият Йосил — безобиден дар от едно поколение на друго — за съжаление преди някой да има представа за уникалността на индивида и ортогоналността на душата. Преди да станат известни ужасните поражения. Преди подобни неща да бъдат обявени извън закона.

Трагедията може да има своя собствена тъжна прелест, предизвикваща сълзи или смях. Тази се разви във величествен пронизващ ужас, достоен за Софокъл, през годините, изпълнени с мълчаливи разкаяния, обсебеност и болка.

Да, ще ти стане жал за тях. От тази нова гледна точка, ти ще съчувстваш, ще мислиш за тях и ще споделяш агонията им.

По-късно.

Други се намесват в крамолата.

От отсрещната врата се втурва дубъл със спирална шарка и крещи за предателство с изрази, които може да използва само някой мултимилиардер. И трябва да признаеш на Енеас Каолин (предричам, че ще го направиш) изобретателността му, за която никой не бе подозирал. Да пробие многопластовите маскировки и защитни линии, издигнати от семейството гениални параноици! Йосил, Риту и Бета го бяха подценили. Също като Албърт Морис.

Ако имаше малко повече време — или ако се доверяваше на Морис достатъчно, за да му разкаже и да се съюзи с него още от самото начало — Каолин може би щеше да обърне нещата. Но сега? Въпреки че вдига оръжие и крещи заплахи и заповеди за спиране, Албърт ясно осъзнава, че е прекалено късно.

Същото се отнася и за воините, които идват от военната база през тъмния тунел под Урака Меса. Въоръжени, бронирани, въплъщение на гнева на измамените данъкоплатци, те са кавалерията, пристигаща винаги накрая — прегазват ариергарда на Бета, за да стигнат до високия балкон и да гледат всичко долу. Сред оръжията им има и камери, които разпространяват образи из целия свят.

Светлината пречиства. От Световното око се очаква да предотвратява всички големи гадни конспирации и съществуването на лаборатории на побъркани учени.

Почти успя.

Може би следващия път ще успее наистина.

Ако има следващ път.

Някой вече да е забелязал подреждането?

Подобно на свръхнагорещена, поставена под налягане смес от въздух и експлозив, усилената Постоянна вълна е нараснала отвъд границите на въздържането. Вече не можеш да забавиш наближаващия орто-момент. Времето за намесата ще приключи…

… когато Каолин се хвърля към червеното огледало

… когато Риту и Бета се хвърлят към сивото

… когато войниците се хвърлят безстрашно от балкона по въжета, направени от жива глина

… когато истАлбърт вдига очи… единственият, който знае, съвсем внезапно, какво всъщност става.

Един лаборант навремето бе казал, че Албърт е „роден за тази епоха“ — с правилната комбинация от его, съсредоточаване и емоционална отдалеченост, за да прави перфектни дубликати. Е, с изключение на мен, първия си франки. Но все пак смятах да заложа на таланта му…

… При положение, че успеех по някакъв начин да стигна до сканиращата плоча на обикновения копир.

Този път наблизо имаше стол. Пари излизаха от нещастната ми ръка, докато ме изтегляше до него. Като пълзях около стола и се закачих за крака му с брадичката си, го изтеглих до голямата бяла дублираща машина. Междувременно стопих само около килограм от телесната си маса.

„Не е достатъчно висок“ — бързо го разбрах. Огледах се за нещо друго и забелязах на около три метра от мен телено кошче за отпадъци. С пъшкане, което излезе през няколко пукнатини, различни от устата ми, се насочих към него. Беше сякаш да пътуваш към северния полюс, докато те обстрелват астероиди.

Половината от останалите ми керамични зъби изпопадаха, докато стискаха металното кошче и го дърпаха. След това, при първия си опит да го метна върху стола, пропуснах и трябваше да повтарям всичко.

„Това ще свърши работа“ — помислих си, когато кошчето най-накрая бе на мястото си, захлупено върху тапицираната седалка. Всеки момент някой би могъл да възстанови връзката с ракетната установка и обратното броене да продължи. Вибрациите от бягащи крака се приближаваха с всяка секунда. Каквото и да ставаше, исках да имам възможност да действам! Дори като тътреща се реплика на франки.

„Е, започва се.“

Протегнах се от пода нагоре, хванах се за ръба на стола и се набрах. Главата и туловището ми вече тежаха много по-малко — и ставаха по-леки с всеки изтичащ миг, — но въпреки това напрежението бе прекалено силно. По цялата ми тресяща се ръка се появиха нови цепнатини, всяка от които изпускаше пагубни пари… най-накрая брадичката ми се закачи на ръба и пое част от напрежението. Това направи нещата малко по-лесни, но не и по-малко болезнени. Накарах лакътя си да се извие нагоре и настрани и успях да се набера, извличайки отслабналото си тяло на ръба на седалката.

„Това беше лесната част.“

Намирах се на половината път от платформата на копира и виждах светещия зелен бутон СТАРТ. Можех да го достигна съвсем лесно, но бе безполезен, докато главата ми не стигне до пипалцата на перцептрона. Все пак го натиснах, нареждайки на машината да започне да подготвя заготовката. Ако успеех, щях да си спестя няколко секунди. Машината забръмча.

„Сега вече става сложно.“

За щастие, столът имаше облегалки… всъщност два пъти повече от ръцете ми. С тяхна помощ се наместих до кошчето и завлачих тялото си срещу него, докато единственият ми разкапващ се крайник буташе. След това трябваше да се протегна още по-високо, до самия копир, и да намеря къде да се закрепя. И когато се набрах отново, два от пръстите ми се счупиха, минаха покрай оцелялото ми око, пръскайки течност, и се пльоснаха на пода.

Този път цепнатините по ръката ми напомняха на пропасти и изпускаха течности с цвят на магма. Чудно ми беше кой ще победи — стопяването или изпичането, както стана с онзи мой крак, който хвърлих по ракетната установка. Представете си, че се изпека на място! Ама че скулптура ще се получи. Би могла да се нарича „Етюд за ината“ — протягаща се и гримасничеща, мъчеща се да влачи безполезното си тяло…

„Точно така — помислих си, благодарен, на вдъхновението — отърви се от ненужната тежест!“

Почти без да мисля, приложих урока, който бях научил горе, и издърпах себе си навътре и по-далеч от отдалечените части. Цялата долна половина на туловището ми вече не ми трябваше — така че да се маха! Събери оставащите ензими. Прати ги нагоре за последното напъване на ръката.

Почувствах как онова, което бе останало от корема ми, се разпадна. Тежестта ми внезапно намаля, ръката ми се напрегна… и се счупи в рамото.

Мисля, че никога няма да мога да опиша какво е да си само една разнебитена глава и горна половина от гръден кош и да си достатъчно високо, за да погледнеш надолу към бялата повърхност, където бе трябвало удобно да се настани оригиналът и небрежно да заповядва на послушната машина да направи евтините дубликати — идеалната работническа класа, която не се бунтува и винаги знае какво да прави.