Може би сивият е бил дефектен като мен — долнокачествено копие, направено от изтощен оригинал. Албърт не бе в най-добрата си форма. От друга страна обаче той беше манипулиран от истински експерти. Може би просто не бяхме имали никакъв шанс.

Нещо като комар избягва замахването ми и се насочва към лицето ми. Използвам внезапен прилив на енергия, за да хвана нещото… и да го смачкам…

Миниатюрният Пал впи нокти в псевдоплътта ми.

— По дяволите, Албърт! Доста се охарчих за ситните роботи. — Гледаше ме с мъничките си очи, сякаш аз бях виновен за твърдоглавието на сивия. Може би трябваше да реагирам и да го метна от рамото си на пода. Но записът наближаваше фаталната си кулминация.

Изведнъж разбирам… Щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането… с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер…

— Спри!

Оттук нататък диктовката се превърна в забързан, трескав стон, много по-труден за разбиране, сякаш думите се изговаряха от някой, който се е задъхал от тичане или се мъчи да се съсредоточи върху безнадеждна задача.

В опит да спаси нещо много повече от собствения си мизерен живот.

— Виждам своя версия, боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество… Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо…

Почувствах се малко засрамен заради сардоничните мисли на сивия. Може би трябваше да положа повече усилия, за да го спася? Щеше ли истАл да е жив, ако бяхме успели?

Безсмислено е да съжаляваш, когато собственият ти часовник неумолимо тиктака. Защо Каолин ни пусна този запис? За да се подиграе на провала ни?

Нещастният самотоварач се гърчи… не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си…

… бивам изяждан…

Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задър…

Записът завърши с остър писък.

Двамата с палоида се обърнахме към безстрастното, почти човешко лице на дубЕнеас Каолин. Той ни гледа дълго, без да каже нито дума. Едната му ръка леко трепереше. Накрая заговори с тих глас, който звучеше по-изтощено, отколкото подобава на един голем на средна възраст.

— Така. Искате ли да се пробвате да пипнете перверзниците, които направиха всичко това?

Двамата с дубъла на Пал се погледнахме слисани.

— Да не искате да кажете… — заекнах аз. — Да не искате да кажете, че ни наемате?

Какво очакваше да свършим за десетте часа (или по-малко), които ни бяха останали?

Пустинята е много по-ярка, отколкото я показват в холокината. Някои твърдят, че сиянието можело дори да проникне през черепа ти и да достигне чак до епифизната жлеза, — онова дълбоко скрито „трето око“, което мистиците от миналото са наричали пряка връзка с душата. Казват, че изгарящата светлина разкривала скритите тайни. Или пък те довежда до такъв делириум, че лесно можеш да откриеш космически смисъл и в най-простите неща. Нищо чудно, че пустините са традиционното обиталище на аскети с безумни очи, търсещи лика на Бога.

Точно сега нямам нищо против да срещна някой аскет.

Ще го помоля да ми услужи с телефона си.

Дали това нещо работи? Прекарах последните два часа в бърникане на малкото захранвано от мускулите звукозаписно устройство. Тествах го, като му диктувах какво се бе случило снощи. Първо трябваше да го изкопая от сивия голем, който бях напъхал в багажника на разбитото волво. Отвратителна задача, но дубълът така и така си беше отишъл, заедно с цялата електроника на колата, когато платиненият Каолин стреля със странното си оръжие по нас.

Субвокалният рекордер не се нуждае от електричество — една от причините, поради която го инсталирам в моите сиви. Не мога да диктувам със забързания гърлен код, както правя, когато съм от глина. Но въпреки това малкото устройство може да възприема околните звуци — като изговорени думи например, — докато е закрепено на венците ми. Малките трепвания са достатъчни, за да го захранват. След всичко, което ни се случи, Риту ще си помисли, че съм получил някакъв нервен тик.

Тя излезе от убежището ни (цепнатина сред камънаците), за да пие вода от малкото езерце в дъното на каньона, който открихме. Дори дубълите имат нужда от вода в пустинята — освен ако не искаш слънцето да ги свлече и да ги напука. Това ми дава оправдание за собствените ми разходки до езерото. В края на краищата аз съм истински. Нося си знака на Адам, скрит от грима и дрехите.

Защо продължавам да се правя на изкуствен ли? От любезност. Големът на Риту няма голям шанс да се добере до вкъщи, за да бъде прехвърлен. А и едва ли оригиналът му ще поиска подобни спомени. От друга страна, моите изгледи да се махна оттук са доста по-добри. Ще изчакам падането на нощта и ще тръгна на запад под светлината на луната, докато не стигна до път, до къща или до камерата на някоя екогрупа. До каквото и да е, на което бих могъл да извикам „Помощ“. Просто цивилизацията в наши дни е прекалено голямо нещо, за да успееш да го подминеш. А здравото органично тяло може да издържи много, стига да не направиш някоя глупост.

Да предположим, че стигна до телефон. Да го използвам ли? В момента врагът ми (вайс Каолин?) сигурно е убеден, че съм мъртъв. Истински мъртъв след ракетната атака срещу къщата ми. Заедно с всичките ми дубъли. Положил е много усилия, та Албърт Морис да бъде лишен от всякаква възможност за приемственост. Повторното ми появяване само ще привлече вниманието му отново.

Първо имам нужда от информация. От план.

А и също така по-добре да стоя настрана и от ченгетата. Докато не докажа, че са ме натопили. Малко допълнителни страдания — преход през пустинята, като избягвам всички възможни камери — могат да се окажат от полза, ако искам да се промъкна незабелязано в града.

Дали ще се заема с това? О, преживял съм хиляди наранявания, всяко от които би довършило и най-здравия от прародителите ми — изгаряния, удушавания и обезглавявания. Умирал съм повече пъти, отколкото мога да преброя. Но днешният човек никога не прави подобни неща, когато е в органична форма! Истинското тяло е за упражнения, а не за мъчения.

Някога здравият ми стар дядо от двадесети век е хвърлял своето тяло — единственото си тяло — от мост, завързан за края на еластично въже. Изтърпявал е невероятни мъчения в зъболекарски кабинети. Всеки ден е пътувал по магистрали без насочващи лъчи, като е доверявал самото си съществуване на съмнителните шофьорски умения на съвсем непознати хора, профучаващи покрай него в примитивните си превозни средства, пълни с течни експлозиви.

Дядо ми сигурно просто би свил рамене, пред подобно предизвикателство и би тръгнал през пустинята без никакви оплаквания и възражения. А аз сигурно ще заскимтя, ако в обувката ми влезе и едно-единствено камъче. Но въпреки това съм твърдо решен да опитам. Довечера, след като големът на Риту се пресели на мястото, където отиват лишените от всякаква надежда големи.

Дотогава ще остана с нея.

Тя се връща, така че спирам диктовката. Всичко по-нататък ще трябва да се записва от разговорите ни.