— Разбира се, при други обстоятелства щях да я сметна за абсурдна. Смесица от пълни фантазии и откровени безумия. — Той помълча. — От друга страна, тя се връзва с една друга информация, която получих току-що.

Платиненият дубъл направи знак на куриера, който търпеливо стоеше в ъгъла, да се приближи. С помощта на ръкавици за еднократна употреба жълтият голем извади от кутията малък цилиндър — най-малкият и най-простият вид аудиоархив, който не се нуждае от захранване — и го пъхна във възпроизвеждащото устройство на масата. Прародителите ни не биха нарекли разнеслия се звук глас — повече приличаше на ромон от приглушени цъкания и полутонове, който се превърна в порой от стенания, след като куриерът го пусна на по-високи обороти. Но въпреки това всяка дума достигаше до мен кристалночиста.

Винаги съм кисел, когато излизам от затоплящата вана… грабвам хартиените дрехи от шкафа… като чудесно знам, че съм копие-еднодневка…

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение? Може би от новините на Риту? От напомнянето, че истинската смърт все още дебне всички ни?

… Понякога си щурецът. Понякога — мравката.

Разбирането беше много по-силно от простото чуване на познатия ритъм и фрази. Не мислите бяха онова, което ме порази и изпълзи с неспокойното усещане за повторяемост. Личността, която говореше това, бе започнала своята пародия на живот само минути преди аз да започна своята. И двамата бяхме започнали съществуването си във вторник сутринта с почти едни и същи мисли — макар и да не съм снабден с допълнителните екстри на сивия. Изработен от по-груб материал, аз бързо преминах някаква странна граница и разбрах, че съм франки. Първият, правен някога от Албърт Морис.

Приятелчето, което водеше този дневник, явно бе по-стандартно. Поредният лоялен сив. Истински професионалист. Достатъчно умен, за да разкрие интригите на всеки дребен престъпник.

Но и достатъчно предсказуем, за да попадне в капана, заложен от някой наистина дяволски ум.

… Намирам се в „Студио Нео“ и минавам покрай лъскави витрини, предлагащи услуги, които никой не би могъл и да си представи преди появата на голем-технологията…

Чакай малко.

Телефонът… Пал… Нел решава да прехвърли обаждането към истинския ми аз, но продължавам да слушам. Иска да ида при него…

— Виждаш ли? — заяде се малкият пор-голем на рамото ми. — Исках да те предупредя, Албърт!

— Не разбра ли, че не съм Албърт! — озъбих му се аз. Раздразнени и нервни, продължихме да слушаме забързания запис, описващ фаталната среща.

Секретарката на маестрата… вървим в посока, отдалечаваща ме от Уоммейкър.

— Срещата ни засяга някои деликатни въпроси…

Слушахме унесено как „клиентите“ — един от тях се представяше за самата маестра — обясняват, че се нуждаят от дискретен следовател, който да души тайно, но напълно законно около УП и да измъкне информация за наличието на тайни технологии. Точно онова, което би погъделичкало суетата и любопитството на Албърт! Особено хитър ми се стори начинът, по който всеки от новите му работодатели правеше всичко възможно да се представи в колкото се може по-дразнеща и неприятна светлина. Знаеха, че понеже познава архетипа си, той ще свръхкомпенсира и няма да позволи на личната неприязън да повлияе на решението му. Че ще понесе непоносимото от чист инат. (Можете да го наречете и „професионализъм“.)

Подмамваха го като риба.

Последва приключението в клуба и измъкването на косъм след случайната среща с някакви гладиатори-големи. Среща, след която трябваше да бъде спешно поправен — от пчелите от кошера на царица Ирена. От разказа му в сегашно време ми се прииска да скоча и да му изкрещя да се събуди и да разбере, че го използват!

Е, отстрани е лесно да забележиш пъкления номер. (Дали аз бих го забелязал при подобни обстоятелства?)

Но всички страни допуснаха грешки. Врагът — който и да бе забъркал този сложен заговор — пропусна да забележи реалновремевото записващо устройство на сивия, скрито в плътните душевни нишки в ларинкса му — дори когато го приведоха в безсъзнание, за Да го „поправят“ и да инсталират зловещата прионна бомба. Несъмнено бяха търсили по-хитроумни комуникационни и проследяващи устройства, но малкият архиватор не използваше друго захранване освен слабите движения на гърлото. Старомодна, но практически невидима записваща система… точно затова Албърт винаги я инсталираше в сивите си.

Нищо чудно, че куриерът бе взел такива предпазни мерки, когато докосваше цилиндъра! Макар и дезинфекциран, той бе измъкнат от отвратителната, заразена с прион каша на пода на фабриката — смесените останки на злополучния самотоварач и обречения частен детектив. В него все още можеше да има останали каталитични молекули, смъртоносни за същества като нас, лишени от истинска имунна система.

Но все пак това бе една много важна следа сред стопените останки. Жизненоважно доказателство. Може би достатъчно, за да оправдае посмъртно създателя ми.

Но защо Каолин го пускаше на нас — на палоида и мен — вместо на полицията?

Високоскоростният разказ скоро стигна до най-добрата част от деня на сивия — майсторското измъкване от Всевиждащото градско око, измамването на цял легион обществени и частни камери, покриващи почти всеки ъгъл на съвременния градски пейзаж. Сто на сто му бе харесало. Но след това, вече потулил следите си, той бе влязъл в „Универсални пещи“.

От гишето се подават две неща — значка на посетител и карта… Насочвам се към ескалатора, водещ надолу… потъвам в огромния мравуняк под блестящите корпоративни куполи в търсене на улики, че Каолин незаконно крие важни научни открития…

Добре, да предположим, че „Универсални пещи“ са намерили решение как да прехвърлят Постоянната вълна на разстояния, по-големи от един метър. Ще има ли улики, които лаик като мен да е в състояние да различи?… Може би точно в този момент шефовете на УП тайно се „излъчват“ из цялата планета?

Двамата с палоида се спогледахме.

— Еха! — промърмори малкият голем.

Възможно ли бе това да е било откритието? Дистанционното дублиране би разтърсило начина на живот, с който едва напоследък започнахме да свикваме след всички години на сътресения.

И двамата се обърнахме към дубКаолин. Реакцията му не издаваше нищо, но какво ли бе направил, когато беше чул думите първия път? Дали платиненият му тен беше потъмнял от ярост и страх?

Вибрация под краката ми… огромни машини разбъркват органичната глина и втъкават в нея нишките, настроени да вибрират с ритмите на изтръгнатата душа… омесват кукли, които вървят и говорят… и ние приемаме всичко това за даденост…

По дяволите. Нещо ме тормози… Как е възможно „Универсални пещи“ да скрият нещо толкова значимо, че да променят хода на историята?

Да, злото процъфтява, когато се пази в тайна. Точно това кара Албърт да продължава напред. Да разобличава престъпниците. Да открива истината. Напук на всичко. Но дали аз в момента се занимавам със същото?

— Най-после — промърморих аз, когато сивият започна да си задава правилните въпроси. Което си е истина — той изрази съмненията си и преди това. Но от това последвалите събития изглеждаха още по-отчайващи.