— С други думи, „субективната гледна точка“, за която говореше.

— Да. Някой трябва съзнателно да забележи ефекта от експеримента или събитието, за да могат вълновите функции да се огънат и да станат действителни.

— Хм. — Напрягах се, но правех всичко възможно да не го показвам. — Имаш предвид като онази котарак в кутия, който е едновременно жив и мъртъв, докато някой не отвори кутията.

— Много добре, Албърт! Да. Подобно на смъртта или живота на котарака на Шрьодингер, всяко събитие във вселената остава неосъществено до момента, в който не бъде материализирано чрез наблюдението на мислещо същество. Дори това същество да се намира на много светлинни години разстояние. То поглежда случайно небето и вижда нова звезда. Така може да се каже, че то помогна да се създаде звездата, заедно с друг наблюдател, който също я е забелязал. Субективното и обективното имат много сложна връзка помежду си, така е! Много по-сложна, отколкото предполагаме.

— Разбирам, докторе. Тоест, мисля, че разбирам. И все пак… това трябва да има нещо общо с Постоянната вълна… но как?

Махарал бе прекалено въодушевен, за да се раздразни.

— Преди много време един известен физик, Роджър Пенроуз, предположил, че съзнанието произлиза от неосъществени квантови феномени, действащи на нивото органели, намиращи се в човешките мозъчни клетки. Някои вярват, че това е една от причините никой да не е успял да осъществи старата мечта за истински изкуствен интелект в компютър. Детерминистичната логика и на най-сложната дигитална система си остава фундаментално ограничена, неспособна да симулира и още по-малко да копира безкрайните последователности и стохастичните тонални модели на хиперсложната система, която наричаме душевно поле…

Уф. Направо ми се завиваше свят. Но исках Махарал да продължава да говори. Отчасти, защото би могъл да спомене нещо полезно. И за да забавя нещата. Каквото и да бе замислил да прави с мен побърканият учен с помощта на безумните си машинарии, вече знаех, че ще боли.

При това много. Достатъчно, за да изгубя самообладание.

А страшно мразя да губя самообладание.

— Така че всеки път, когато се копира човешката Постоянна вълна, остава едно ниво на дълбока връзка — „заплитане“, ако ще използваме стария термин от квантовата механика — между копието и оригиналния му образец. Между дубъла и органичния му оригинал. Не е на ниво, на което да може да се забележи. Никаква информация не се обменя, докато големът е някъде си. Но въпреки това свързващото звено си остава и задържа дублираната Постоянна вълна.

— Това ли имаш предвид под котва? — попитах го. Най-сетне започнах да виждам връзката.

— Да. Органелите, за които говори Пенроуз, наистина съществуват в мозъчните клетки. Но вместо с квантови събития те се заплитат с подобен, но напълно отделен спектър от солистични модели. Когато създаваме дубъли, ние усилваме тези безбройни събития и впечатваме комбинираната им вълна в празната матрица. Но дори когато тази нова матрица — големът — стане й излезе, неговият статут на наблюдател продължава да е свързан с оригинала.

— Дори ако големът не се върне за прехвърляне?

— Прехвърлянето включва извличането на спомени, Морис. А аз говоря за нещо много по-дълбоко от паметта. Говоря за смисъла, по който всеки индивид е суверенен наблюдател, който променя вселената — който прави вселената със самото си наблюдение.

Отново изгубих нишката.

— Искаш да кажеш, че всеки от нас…

— … някои от нас повече от другите, очевидно — озъби се Махарал. Гневът му се беше върнал. И завистта и омразата, които едва сега започнах да разбирам. — На ниско ниво твоята личност се оказва по-склонна да приеме несигурната природа на света — да дарява своите подличности със свой собствен, независим статут на наблюдатели…

— … и следователно с пълни Постоянни вълни — казах, за да поддържам разговора.

— Именно. В крайна сметка тази способност няма нищо общо с егоизма, нихилизма, небрежността… или интелекта, което е очевидно. Може би ти просто си по-склонен да се доверяваш на себе си, отколкото повечето хора.

Той сви рамене.

— Дори и така да е, талантите ти са спънати. Ограничени. Лошо орязани. Единствената им проява е способността ти да правиш добри копия, въпреки че би трябвало да си способен на много повече — когато се стигне до минаване отвъд, в нова територия, ти си оставаш също така закотвен, както всички… И изведнъж, преди по-малко от седмица, внезапно открих какъв трябва да е отговорът. Страшно прост, макар че е нужна брутална сила, за да се постигне краят, който търся. Колкото и да е иронично, това е същият момент на трансформация, която предците ни са свързвали с освобождаването на душата.

Той замълча.

Сетих се. Не беше трудно.

— Говориш за смъртта.

Усмивката на Махарал се разтегли още повече — ревностна, покровителствена и омразна.

— Много добре, Албърт! Наистина, древните са били прави в дуалистичното си вярване, че душата може да бъде освободена от тялото след смъртта. Само че има и много повече неща, за които не са могли да си представят…

Докато Махарал говореше, моята тактика беше ясна като бял ден. Да го карам да продължава. Имаше още въпроси и неща за откриване. И въпреки това…

Не можах да се сдържа. Гневът избухна в мен и малкото ми тяло с изненадваща сила опъна оковите.

— Ти си изстрелял ракетата! Ти си ме убил, мръсни кучи сине, заради проклетите си теории! Ах ти, мръсно садистично чудовище! Като се освободя от…

Йосил се засмя.

— Е, независимо от няколкото момента на просветление, ругатните започват по разписание. Ти си досадно предвидима личност, Морис. И смятам да извлека доста полза от предвидимостта ти.

И с тези думи дубМахарал се върна отново към подготовките си — мърмореше команди и натискаше копчета, докато аз лежах и изгарях, разкъсван между долнопробното задоволство да го мразя и разбирането, че реакцията ми е онази, която иска той.

Естествено, под всичко това дебнеше и любопитството какво смята да направи по-нататък.

Изоставихме колата на „Универсални пещи“, която ни бе отпуснал вайс Енеас Каолин. Предполагахме, че е натъпкана с подслушвателни устройства.

Какво ли друго бе предприел магнатът? Тази мисъл се въртеше непрекъснато в главата ми. Спрях една рикша пред спусналия кепенците „Дъгоцветен салон“, скочих на мястото за пътници и казах на шофьора да ни закара на Четвърта улица.

— И дай повечко газ! — добави моят малък пороподобен приятел, изгарящ от желание да се разкара оттук. В една малка кесия палоидът носеше някои от находките, на които попаднахме, докато тършувахме зад бара, където царица Ирена бе крила някои от тайните си. Май вече кроеше планове как да продаде материалите на „законните им притежатели“ срещу „хонорар за откриването им“, без да се налага да се използва думата „изнудване“.

Водачът сви рамене, свали крещящите си тъмни очила от челото си и си ги сложи. Това разкри малки шикарни дяволски рогца — вероятно имплантиран компас-локатор, достатъчно евтин, за да се инсталира дори на дубъл-еднодневка.

— Дръжте се! — предупреди ни той, хвана ярема и се понесе напред на силните си, подобни на кози крака. Едва след като набра скорост над тридесет клика, включи малкия електромотор и вдигна керамичните си копита над земята.

— Към конкретно място ли сте се запътили? — попита през рамо приличащият на сатир шофьор. — Или благородният сив просто се разхожда? Пътува за събиране на спомени? Желаете ли една бърза обиколка на града?

Трябваха ми няколко мига, преди да се сетя, че в дома на Каолин бях пребоядисан в първокласния „емисарски“ нюанс на сивото. Водачът очевидно бе решил, че не съм тукашен.

— Познавам всички исторически и тайни местенца. Пазарчета, където продават контрабандни стоки, каквито няма да видите никога на изток. Алеи, където законът не важи и камерите са забрадени. Само плащате малка такса за поквара и подписвате писмен отказ от претенции. И попадате в рая на анархизма!