Тонът на Нел бе укорителен. Нормалният ни ритъм бе излязъл извън релси. Обикновено по това време вече съм готов с копията си и съм ги пратил да изпълняват задачи и да душат наоколо, а оригиналът си ляга да спи, за да запази скъпоценните си мозъчни клетки за творческата страна на бизнеса.

Вместо да се хвърля в леглото си, включих пещта и легнах, докато Нел размразяваше няколко заготовки за впечатване. Извърнах поглед, докато те влизаха в затоплящите вани и подобната им на тесто плът се издуваше и оцветяваше, когато милионите микроскопични ахилесови каталитични клетки започваха своя кратък динамичен псевдоживот. Днешните деца приемат това съвсем естествено, но повечето хора на моята възраст все още го намират за изнервящо. Сякаш гледаш ходещ труп.

— Действай — казах на Нел, докато невралните сонди кръжаха около главата ми, за най-важната част от впечатването.

— Първо, цяла сутрин трябваше да се отървавам от Джинийн Уоммейкър. Иска на всяка цена да говори с теб.

Трепнах от усещането за гъдел в черепа, когато апаратурата започна да сравнява действащата ми Постоянна вълна на душата с основните показатели, заложени в паметта ми.

— Случаят Уоммейкър е приключен. Изпълнил съм договора. Ако смята да шикалкави за разходите…

— Маестрата вече плати всичко по сметката ни. Нямаше никакви шикалкавения.

Така се слисах, че за малко да стана.

— Не е възможно!

— Може би госпожица Уоммейкър е забелязала, че се отнесе грубо с нея тази сутрин и след това не и отговаряше. От психологична гледна точка, това сигурно те е поставило в по-силна позиция. Може би се е уплашила, че те е провокирала прекалено много и ще се лиши от услугите ти занапред.

Теорията на Нел не беше съвсем за изхвърляне. Не изпитвах крещяща нужда да продължавам да работя за маестрата. Отпуснах се отново и почувствах как допирът на тетраграматрона, копиращ симпатетичните и парасимпатетичните ми профили за впечатване, започва да се усилва.

— Какви услуги? Нали казах, че случаят й е приключен.

— Очевидно има предвид друг случай. Офертата й е по най-високите ни такси, плюс още десет процента за конфиденциална консултация днес следобед.

Замислих се… макар че всъщност не би трябвало да се вземат окончателни решения по време на впечатване. Точно тогава в главата ти стават прекалено много неща.

— Добре, щом ще се правим на недостъпни, направи й контрапредложение. Най-високата ни такса плюс тридесет процента. Ако иска. Ще й пратим един сив, ако се съгласи.

— Сивият в момента се загрява. Да продължа ли да подготвям и черния?

— Хм. Малко е скъпичко, щом тъй или иначе правя сив. Може би ще успее да свърши с Уоммейкър по-рано и да се върне навреме, за да помогне и тук.

— Това би било достатъчно за случая. Но освен това ни трябва и зелен…

Нел внезапно млъкна.

— Получавам обаждане. Спешно. Представя се като Риту Лизабета Махарал. Познаваш ли тази жена?

Отново едва се сдържах да не скоча и да пратя трансфера по дяволите.

— Срещнах я тази сутрин.

— Не си ми казал.

— Просто ме свържи, ако обичаш.

Екранът на стената светна и изобрази слабото лице на младата асистентка на вайс Каолин. Истинската й кожа бе изпъната от силни чувства, но те нямаха нищо общо с облекчението, което видях за последно преди около час.

— Господин Морис… искам да кажа, Албърт…

Примигва, когато забеляза, че лежа до пещта. Мнозина приемат впечатването за нещо интимно, подобно на сутрешния тоалет.

— Извинете, че не ставам, госпожице Махарал. Мога да прекъсна, ако е спешно, или да ви се обадя след…

— Не. Съжалявам, че ви притеснявам в такъв момент… Но… случи се нещо ужасно.

Всеки би познал това по опечаленото й изражение. Рискувах.

— Баща ви ли?

Тя кимна. Сълзите й рухнаха.

— Открили са тялото му в… — Не беше в състояние да продължи.

— Оригиналът? — Бях потресен. — Не сивия дубъл, а истинския… искате да кажете, че баща ви е мъртъв?

Риту кимна.

— Б-бихте ли пратили свое копие тук още сега? В имението на Каолин. Казват, че било злополука. Но аз съм сигурна, че татко е убит!

Течащ безмълвен коментар.

„Бележки по пътя.“

Ако това мое тяло бе истинско, случайният минувач би могъл да види как устните ми се движат или да чуе приглушената ми диктовка. Но приказването в микрофон е дразнещо и неприятно. Другите могат да те чуят. Затова всичките ми сиви заготовки са снабдени с възможност за субвокален запис и вградена склонност да диктуват.

Сега съм един от тях.

По дяволите.

Уф, няма значение. Винаги съм малко кисел, когато излизам от затоплящата вана, грабвам хартиените дрехи от шкафа и ги нахлузвам върху все още светещото от стартиращите ензими тяло, като чудесно знам, че съм копие-еднодневка.

Разбира се, помня, че съм го правил хиляди пъти. Просто част от съвременния живот. И въпреки това се чувствам като навремето, когато родителите ми връчваха огромен списък със задачи и ми казваха, че днес ще има само работа и никакви игри… с добавката, че за големите на Албърт Морис вероятността да бъдат затрити, докато поемат рискове, на които той никога не би подложил плътокръвтта си, е доста висока.

Второстепенна смърт. Едва забележима. Не заслужаваща оплакване.

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение?

Може би заради новините на Риту. От напомнянето, че истинската смърт все още се спотайва някъде наблизо и дебне всички ни.

Добре де, стига толкова! Няма смисъл да се вкисваш. В основата си животът е един и същи. Понякога си щурецът. Понякога — мравката. Единствената разлика днес е, че можеш да бъдеш и двете едновременно.

Докато обличах шумолящия сив гащеризон, истинският ми аз стана от тапицираната маса на копира и погледна към мен. Очите ни се срещнаха.

Ако това аз успее довечера да се върне и да разтовари спомените си, ще запомня, че краткият миг на подобен контакт е по-лош от дългото гледане в огледалото или лош пристъп на déjà vu. Това е една от причините да го правим рядко. Някои го преживяват толкова зле, че правят всичко възможно изобщо да не се срещнат със себе си и използват екрани, за да се скрият от големите, които произвеждат. На други пък не им пука — всъщност някои дори намират собствената си компания за очарователна! Хората са най-различни. Една от най-големите сили на човечеството според мен.

Тъй като бях съвсем прясно впечатан, знаех точно какво мисли органичният ми архетип, когато се спогледахме. Малко завиждаше. Искаше му се той да иде и да се срещне лично с красивата Риту Махарал. Може би да й предложи помощ или утеха.

Какво пък, Албърт. Нали съм точно за това. В края на краищата тя помоли за дубъл. Висококачествен сив.

Не се притеснявай, шефе. После просто трябва да ме източиш. Аз ще продължа да съществувам, а ти ще запомниш всяка подробност. Честна сделка. Еднодневен опит срещу отвъден живот.

В работни дни транспортът винаги е проблем. Имаме само една кола и архито я държи за себе си в случай, че му се наложи да излезе. Трябва да пази тялото си от дъжд и твърди предмети. Като опасностите от пътуването. Или куршумите.

Лошо, тъй като обикновено си стои вкъщи по халат и с меки пантофи и „разследва“ случаите, като се рови из Мрежата и плаща за търсенето, като просто се идентифицира с ретината ни. И волвото си стои през повечето време в гаража. И ние, дубълите, трябва да използваме автобуси или мотопеди.

Останали са само два скутера, а днес направихме три голема. Така че ми се налага да използвам малката веспа с евтиния зелен, който отива в центъра по задачи.