Разбира се, карам аз. Зеленият седи отзад и мълчи като пукал, докато пърпорим към мястото, където ще ме чака колата на Риту. Срещата ни е в един малък парк близо до Шавез Авеню. Достатъчно сенчест, за да може един дубъл да чака, без да се притеснява от слънцето.

Спирам мотопеда, като оставям двигателя включен. Зеленият се премества напред и хваща кормилото в мига, в който слизам. Добре изпипана маневра. Правили сме я хиляди пъти.

Стоя тук в очакване на колата на „Универсални пещи“, затварям очи и усещам слабата слънчева топлина. Сивите ми се нуждаят от Добри сензори, така че мога да подуша аромата на близкото цъфтящо дърво, по чиито грапави клони се катерят деца и си крещят с онази сериозност, с която децата винаги подхождат към игрите си. Както и розите и гардениите — вдишвам смесения аромат през гъбестите мембрани на сензорите си и се чувствам почти жив.

Наблизо има няколко хобисти с широкополи шапки. Задоволяват страстта си към градинарството — поредният начин да прекараш времето си в свят, в който работните места са кът. Това е една от причините да избера за срещата тъкмо това място. Местният клуб по градинарство е страхотен. За разлика от моите съседи, на които не им пука.

Оглеждам се, за да се уверя, че не преча на никого. Парковете са предимно за архита. Естествено всички деца са истински. Повечето хора копират децата си само за да учат досадните уроци — или понякога да ги пратят при баба и дядо. Някои родители правят с неохота дори и това поради смътния страх да не навредят на растящите мозъци. Този консерватизъм сигурно ще изчезне, след като приемем технологията за нещо съвсем обикновено, като останалите рутинни чудеса.

(Чувал съм, че някои разведени двойки практикуват нов вид свиждане. Мама позволява на тате да заведе дубъла на сина си в зоопарка, след което от чиста злоба отказва да свали щастливите детски спомени. Ама че, работа!)

Повечето от възрастните също са оригинали. Защо пък не? Можеш да изпечеш глинено копие и да го пратиш в офиса си, но когато нещата опрат до прегръдки и закачки, плътта няма заместител. А и няма да те погледнат с добро око, ако пратиш детето си да играе под надзора на пурпурен или зелен. Освен ако не наемеш гледачка от Професионалните гувернантки — символ на социално положение, който малцина от тази част на града могат да си позволят.

„… Чакай малко…“ Обаждане. Вдигам мобилния си телефон и слушам как Нел отговаря, след което прехвърля разговора към истинския ми аз.

— Пал е. — Виждам го на малкия дисплей, седнал в голямото инвалидно кресло. Наполовина парализираното му лице е цялото в сензори. Иска да ида при него. Нещо става. Не е за разговор по телефона.

Оригиналът ми отговаря кисело. Бил е на крак два дни. (Горкичкият.) Не може да отиде лично, а е прекалено уморен за още едно впечатване.

— Имам трима дубъли — чувам се да казвам на Пал. — Един от тях може да намине, ако има време.

Хм. Пал живее в центъра. Само на няколко преки от Телър Билдинг. Не можеше ли да се обади по-рано?

Трима дубъли? Зеленият няма да може да се справи със задачата, а не си представям Джинийн Уоммейкър да пусне другия сив по-рано. Значи сигурно става дума за мен. Трябва да утеша бедната Риту Махарал и да й дам съвет (докато ченгетата хвърлят ядни погледи и мърморят разни неща за „завиращите навсякъде носовете си частни копои“), след това да взема вонящия автобус и да слушам как Пал излага поредната си теория на конспирацията, докато не дойде време срокът ми да изтече. Страхотно.

А, ето я и колата на „Универсални пещи“. Не е юголимузината, но пак е хубава. Шофьорът е непроницаем пурпурен — целият концентрация и рефлекси. Създаден, за да те откара благополучно където трябва. Не е от онези, към които можеш да се обърнеш за съвет относно интимните си проблеми.

Качвам се.

Той тръгва.

Градските улици минават покрай нас.

Изваждам евтиния таблет и извиквам нещо за четене. „Журнал на антисоциалните тенденции“. Винаги има нещо ново, което трябва да следиш, ако искаш да останеш в бранша. Истинският ми мозък винаги потъва в дрямка, когато се опитвам да чета подобни неща. Добър е в концепциите, но Постоянната му вълна се отклонява. Затова плащам допълнително за сиви заготовки с добри умения за концентриране.

Никога не бих успял да завърша колежа без дубълите, които пращах в библиотеката.

Я чакай малко.

Вдигам очи от статията, когато трите купола на „Универсални пещи“ минават от дясната ми страна и остават зад гърба ми. Значи отиваме някъде другаде. Но нали…

А, вярно. Риту всъщност не спомена нищо за УП. Беше казала: „в имението на Каолин“.

Значи съм поканен в светая светих. Леле, леле!

Връщам се към статията за псевдозатварянето в Суматра, където излиза, че използват множество копия, за да симулират двадесетгодишна присъда в рамките на две години. Спестяват се пари и грешниците си понасят наказанието, така да се каже. Отврат.

Когато отново вдигам очи, пътуваме през тежкарски квартал. Огромни къщи зад високи огради. Замъци в края на дълги алеи, кой от кой по-голям, по-внушителен и по-добре охраняван. Сензорите на лявото ми око засичат охранителните лъчи по краищата на стените. Декоративните върхове на копия, криещи заряди с приспивателен газ. Изкуствени копои, клечащи сред дърветата и дебнещи евентуални досадници. Разбира се, нищо от това не би спряло един истински професионалист.

Входът в имението на Каолин изглежда непретенциозно. Никакви набиващи се на очи охранителни мерки. Най-добрите неща са невидимите.

Минаваме право през него и поемаме нагоре по извиващата се алея.

Голям каменен замък, ограден от ливади и дървета. От едната му страна могат да се видят няколко по-скромни постройки, градини и оградени помещения за гости. Градините ме разочароват. Нищо особено. Малко са редките видове, които бих отглеждал, ако бях богаташ. Точно тогава забелязвам една архитектурна аномалия — огледален купол, покриващ покрива на цяло крило на замъка. Светилището, в което се е оттеглил прочутият отшелник, като е оставил имението на слуги, посетители и големи. Значи Енеас Каолин приема отшелничеството си съвсем сериозно.

Пред главната постройка е спряла само една бяла линейка. Очаквах да видя и други. Полицейски инспектори. Преносими лаборатории по съдебна медицина. Обичайните неща при убийство.

Явно твърденията на Риту за ужасното деяние не са приети присърце от властите. Затова се е обадила на мен.

Един иконом праща копието си с цвят на мед да ми отвори вратата. Друго копие ме въвежда вътре. Добро посрещане, особено щом не съм истински.

Вече съм вътре и чакам в сводестия атриум. Разкошна дървена ламперия. Красива украса — колкото ти душа иска окачени по стените шлемове, щитове и хладни оръжия от минали епохи. На Клара би й харесало. Правя някои снимки. Ще й ги покажа по-късно.

Докато ме водят към отрупаната с книги библиотека, сега изпълняваща друга, по-скръбна функция, до ушите ми достига приглушен разговор. Върху великолепната дъбова маса лежи ковчег от черешово дърво с отворен капак. Отишъл си е някой близък и сега е изложен за поклонение. Има десетина присъстващи, но само двама са истински — трупът и опечалената дъщеря.

Би трябвало да отида при Риту — тя ме извика. Но платиненият дубъл на Каолин доминира над всички. Дали е същият, с когото се срещнах сутринта? Сигурно, тъй като ми кимва преди да се обърне към видеоекрана си — вероятно се консултира с подчинените си и съветниците си. Всички изглеждат разтревожени. Йосил Махарал е бил жизненоважен, член на организацията им. Сигурно някой важен проект здравата е закъсал.

По дяволите! Почти се надявах самият Каолин да напусне блестящия си купол и да дойде за това трагично събитие. Може би наистина е станал отшелник.

Един лъскав черен технически специалист спира да размахва магическите си инструменти над ковчега и трупът се облива в сияеща светлина. Експертът се обръща към Риту Махарал.