— Повторих всички изследвания, госпожице. Отново нищо не показва, че злополуката с баща ви е свързана с някакво престъпно деяние. Никакви токсини или упойващи химикали. Никакви убождания или телесни повреди. Никакви следи от органична намеса. Биохимията му показва признаци на изключително изтощение, навеждащо на мисълта, че почти е заспал на волана и по невнимание е изхвърчал от моста. Това съвпада и със заключенията на полицейските следователи, които са огледали разбитата кола и не са открили следи от злоумишлено вмешателство. Както и никакъв намек за други лица в колата или близо до нея. Съжалявам, но изглежда, че диагнозата за смърт при катастрофа е вярна.

Лицето на Риту сякаш е издялано от камък. Лицето й е бяло почти като на дубъл. Не казва нищо дори когато високият сив се приближава до нея, за да я прегърне. Дубликат на баща й — същият, който бях срещнал преди няколко часа. Лицето му напомня лицето на трупа. Разбира се, никой изкуствен процес не може да имитира текстурата на истинската кожа, която е достатъчно издръжлива, за да се запази десетилетия, но неговата изглежда толкова износена, сякаш я е носил повече от половин столетие.

Дубъл Махарал гледа истинския си аз и чудесно осъзнава, че скоро ще настъпи и втората, по-маловажна смърт. Дубликатите могат да свалят паметта си единствено на оригинала, който ги е изработил. Ефектът на Образеца. Сега е осиротял и няма истински мозък, в който да се върне. Остава му единствено тиктакащият часовник и псевдоклетките, бързо губещи своята elan vital.

В известен смисъл Йосил Махарал продължава да съществува и е в състояние да размишлява върху собствената си смърт. Но сивият му призрак ще изчезне само след няколко часа.

Риту сякаш усеща това и прегръща здраво своето татково… но за кратко. Само след секунда отпуска ръце и се оставя да бъде отведена от някакво приличащо на матрона зелено копие. Може би стара бавачка или семейна приятелка. На път към изхода Риту извръща поглед от двамата си бащи — мъртвия и умиращия.

Не ме вижда.

Какво да правя? Да я последвам ли?

— Дайте й малко време — Произнася нечий глас.

Обръщам се и виждам до себе си дубМахарал.

— Не се тревожете, господин Морис. Дъщеря ми е силна. Ще се чувства много по-добре само след половин час. Зная, че иска да разговаря с вас.

Кимвам. Чудесно. Плащат ми на минута. Но въпреки това основната ми движеща сила е любопитството, независимо дали съм от плът, или от глина.

— Тя смята, че сте убит, докторе. Така ли е?

Сивият свива рамене. Изглежда обезсърчен.

— Сигурно съм ви се сторил странен тази сутрин, когато се срещнахме за първи път. Може би е малко параноично.

— Тогава го омаловажихте. Но имах усещането…

— … че трябва да има нещо, нали? Щом има дим, трябва да има и огън? — ДубМахарал кимва и разперва ръце. — Винаги се справям с паниката си, когато правя копия. И все пак това специално имаше чувството… има чувството… че сякаш е възникнало от заклинание.

— Заклинание ли?

— Фантасмагории за полудяла и излязла от контрол технология, господин Морис. Може би същият страх, който са изпитвали Ферми и Опенхаймер, когато са наблюдавали първата атомна гъба да се издига на Тринити. Или нещо като проклятието на Франкенщайн — дълго чакало, но вече станало истинско и жадуващо за мъст.

Тези думи биха накарали оригинала ми да потрепери. Дори като сив сякаш усещам ужас, от който ми се свива стомахът.

— Вече нямате ли това чувство?

Махарал се усмихва.

— Нали току-що го нарекох фантасмагория? Човечеството успя да избегне самоунищожението си с ядрени оръжия и генното инженерство. Може би е най-добре да приемем, че хората ще гледат на бъдещите предизвикателства по-разумно.

„Прави се на скромен“ — мисля си.

— Тогава бихте ли ми обяснили защо на първо място ви трябваше да се криете? Имахте ли чувството, че някой ви следи? Защо променихте решението си? Може би оригиналът ви отново е изпаднал в криза, след като ви е създал. Катастрофата предполага продължително безсъние и безпокойство, може би паника.

Дубълът-призрак на Махарал се замисля за малко и среща погледа ми — един сив срещу друг. Но преди да отговори, вайс Енеас Каолин приближава към нас. Лицето му е сурово.

— Приятелю — обръща се той към дубМахарал. — Зная, че моментът е тежък за теб. Но трябва да помислим как да спасим каквото можем. Последните ти часове могат да се използват ползотворно.

— Какво имаш предвид?

— Разпит, разбира се. Трябва да запазим делото ти за поколенията.

— А, разбирам. Да вкарате в мозъка ми милиони мрежотроди, да ме облъчите с гама-лъчи, за да ми направите ултратомограма и накрая да прекарате всеки псевдоневрон през молекулярна цедка. Не ми звучи като приятен начин да прекарам последните си мигове. — Докато казва всичко това, Махарал изглежда съвсем истински напрегнат. Влизам му в положението. — Но мисля, че все пак си прав. Стига нещо да може да се запази.

Съпротивата на дубМахарал е разбираема. Определено не бих искал да мина през подобни неща. Но как иначе може да се извлече нещо? Единствено човешкият образец може да свали пълната памет на дубликата си. Не може да го замести нито друг човек, нито компютър. Ако Оригинала го няма или е мъртъв, единственото, което можеш да направиш, е физически да пресееш мозъка на копието и да получиш най-груби образи — единствените данни, които могат да се разчетат машинно от псевдоплът.

Останалото — съзнателната ти Постоянна вълна, основното себевъзприятие, което някои наричат душа — не е нищо повече от безполезен страничен шум.

Някога имало една стара загадка: „Дали цветовете, които виждаш, са същите, които виждам и аз? Когато помирисваш роза, имаш ли същите усещания, които изпитвам и аз?“

Днес знаем отговора.

Той е „не“.

Можем да използваме почти еднакви изрази, за да опишем залеза. Субективните ни светове често се припокриват, настройват се един с друг и си пасват. Това прави възможна съвместната работа и взаимоотношенията, дори създаването на сложните цивилизации. Но въпреки това истинските човешки възприятия и чувства завинаги си остават уникални. Защото мозъкът не е компютър и невроните не са транзистори.

Именно затова телепатията е невъзможна. Ние — всеки от нас — сме единствени и завинаги си оставаме чужди един на друг.

— Ще извикам кола да те откара в лабораторията — обръща се дубКаолин към дубМахарал и потупва приятеля си по рамото, сякаш е истински.

— Искам да присъствам по време на разпита — намесвам се аз.

Каолин не изглежда очарован. Отново забелязвам как елегантно оформената му ръка потреперва и как той се намръщва.

— Ще разискваме изключително важни корпоративни въпроси…

— И някои от възстановените образи могат да хвърлят светлина върху въпроса какво се е случило на покойния — посочвам истМахарал, чийто изстинал труп лежи в ковчега. Премълчавам, че съм нает от единствената законна наследница на тялото. Риту може да ме осъди за неизпълнение на задълженията ми, ако не присъствам на разпита. По закон има право да забрани да се прави аутопсия на призрака на баща й.

Каолин размисля, след това кимва.

— Много добре. Йосил, би ли отишъл в лабораторията? Двамата с господин Морис ще дойдем, когато си готов.

Отначало дубМахарал не отговаря. Изглежда така, сякаш е на някакво съвсем друго място. Не откъсва очи от вратата, през която преди минути бе излязла Риту.

— Ъъ, какво? А, да, добре. В името на проекта. И заради екипа.

После потупва елегантната ръка на Каолин и рязко ми кимва. Когато се видим отново, главата му ще бъде поставена в стъклен контейнер под налягане.

Духът на Махарал тръгва през огромния атриум към главния вход.

Обръщам се към Каолин.

— Доктор Махарал спомена, че е изпитвал страх и е бягал, сякаш някой го е преследвал.

— Освен това каза, че страхът му е неоснователен — отговаря Каолин. — Когато е направил дубъла, Йосил се възстановяваше от параноята си.