— Освен ако по-късно не е получил нов пристъп… което би обяснило фаталния инцидент, ако Махарал е изпитал непреодолимо желание да избяга от нещо или някого. — За момент се замислям. — Всъщност дубълът така и не отрече, че някой го е преследвал. Каза само, че опасността не е била така непосредствена, когато е бил направен. Можете ли да се сетите за причина…

— Поради която някой би поискал да навреди на Йосил? Е, в бизнес като нашия винаги има опасности. Фанатици, които мислят, че „Универсални пещи“ са предвестник на дявола. Разни ненормалници се опитват да отприщят свещения гняв. — Той презрително изсумтява. — За щастие, между фанатизма и знанието има добре известна обратнопропорционална зависимост.

— Тази зависимост е статистическа — отбелязвам аз. В края на краищата антисоциалното поведение е моя специалност. Има и изключения. В едно голямо и добре образовано общество винаги се намират личности — чудовища и гении едновременно, — които са достатъчно схватливи, за да разбият…

Гласът ми заглъхва от внезапната догадка. Каолин отговаря, но вниманието ми е отвлечено.

Нещо не е наред.

Хвърлям поглед наляво към голямата зала. С крайчеца на окото си съм забелязал нещо.

„Какво?“

Широкият сводест коридор изглежда по същия начин, все така отрупан с древни оръжия и трофеи от исторически конфликти. Но нещо липсва.

„Мисли!“

Сигурно съм раздвоил вниманието си — винаги го правя, независимо как. Дубълът на Махарал току-що бе тръгнал към атриума… където трябваше да завие надясно и да се окаже пред входната врата за последното си пътуване към „Универсални пещи“.

Само че той не зави надясно. А наляво. Зърнах го едва-едва, но бях абсолютно сигурен.

„Може би се опитва да види за последен път Риту?“

Не. Тя бе излязла от библиотеката през отсрещната врата заедно със зелената си спътница. Накъде тогава бе тръгнал дубълът?

От една страна, това не е моя работа.

Наистина.

Магнатът ми обяснява защо не се притеснява от фанатиците. Звучи ми като предварително подготвена реч. Прекъсвам го.

— Извинете, вайс Каолин. Трябва да проверя нещо. Ще дойда навреме за тръгването към лабораторията.

Той изглежда изненадан и може би леко ядосан, когато тръгвам. Мраморният под скърца под евтините ми обувки, докато бързам през залата, като за миг спирам, за да огледам още веднъж хубаво древните оръжия и знамена. Клара ще ме убие, ако не ги запомня.

В атриума поглеждам надясно. Икономът и трите му копия вдигат погледи и прекъсват разговора си. (За какво ли могат да си говорят помежду си дубликати? Моите никога нямат какво да си кажат.)

— Видяхте ли дубМахарал да минава оттук?

— Да, сър. Току-що.

— Накъде тръгна?

Икономът посочва към задния изход зад гърба ми.

— Мога ли да ви бъда полезен с…

Бързам нататък. Може би е глупаво да се впускам в подобно преследване, вместо да разпитвам вайс Каолин, след като разполагам с удобен момент. Ако Махарал беше истински, не бих обърнал внимание накъде е тръгнал. Бих приел, че е отишъл до тоалетната. Да се изпикае преди последното си пътуване. Съвсем естествена постъпка.

Но той не е истински. Той: е предмет без пикочен мехур и без права, от който се иска да отиде в някаква стая, където го очаква мъчителен разпит и смърт. Всеки би избягал от подобна перспектива. Аз съм го правил поне три пъти.

Минавам покрай огромно стълбище и се вмъквам в по-малка зала, покрай която има тоалетни и стаи за отпадъци. Зад една врата чувам дрънчене на съдове и разговори на готвачи. Сивият би могъл да се е скрил там. Но сензорите в лявото ми око не долавят никаква вибрация. Вратата не е била докосвана поне от няколко минути.

Бързо минавам покрай кухнята и долавям слаб мирис, който повечето нормални хора едва забелязват, а ако го забележат, гледат да го избегнат. Сладникавата миризма на последното изкупление.

Рециклаторът.

Повечето от нас просто слагат излезлите от употреба дубъли (или каквото е останало от тях) в запечатан контейнер на улицата, където всяка седмица ги прибират. Но бизнес, който работи на големи обороти, има нужда от свои собствени пречиствателни станции, които да компресират и филтрират останките. В дъното на един къс коридор без прозорци имаше врата, през която на два пъти минаха няколко дубъла. Дали Махарал не беше избрал бързия край в цистерната вместо агонията на пресяването на мозъка? Нямаше вид на човек, който би се самоубил заради болка. Но може би имаше и други възможни причини… например да умре, за да запазят някаква тайна.

В търсене на други предположения поглеждам наляво и виждам по-широк коридор. В дъното му има остъклена веранда с плетени столове, гледаща към ливада и закътана горичка.

Мрежестата врата все още трепти на пневматичните си амортисьори. Бързо вземам решение и се понасям нататък. След секунда съм на покрития с паркет балкон. Отляво има голям покрит кафез, пълен със зеленина, от която се чува гукане. Прочутото хоби на Каолин да отглежда птици — и по-специално, генетично подобрени състезателни гълъби.

„Не натам.“ Отдясно има стъпала, водещи надолу към градината. Бързането след предчувствието ми скоро е възнаградено от тих шум. Стъпки, някъде пред мен.

Мога да съчувствам на призрака на Махарал, че не иска да премине през мъчителното измъкване на образи. Особено ако вместо това се разходи под небето през последните си час-два. Но аз работя за неговата наследница и законна собственичка. А дори оригиналът му да е бил убит, виновниците си остават на свобода. Искам да разбера какви улики се крият в този керамичен череп.

Застланата с плочи пътека се спуска покрай широка поляна към горичка от стари дървета. Предимно смокини и сливи. Природата е красиво нещо, когато можеш да си го позволиш.

Ето там! Забелязвам движеща се фигура. ДубМахарал. Приведен напред, със свити рамене, бърза. Преди беше само интуиция. Сега вече съм сигурен, че големът крие нещо.

Но какво? Пътеката се вие по стръмния склон на малък хълм и излиза пред редица малки къщички с градини пред тях, подредени покрай тясна уличка с тротоари — очарователен стар квартал от предградията, пренесен в източните четиридесет акра от имението на вайс Енеас Каолин. Сигурно тук живеят домашните му служители. Колкото си по-богат, толкова повече екстри трябва да предлагаш, за да задържиш истински слуги.

А той определено е богат.

Никаква следа от Махарал. Веднага се разтревожвам — ами ако се е скрил някъде? Като нищо може да изчезне сред къщите.

Обръщам се и се оглеждам във всички посоки.

Там! Приведен зад оградата, той отваря вратата на задния двор.

По-добре да не говоря с него. Вместо да се втурна напред, отстъпвам в миниатюрната горичка и оставам в сенките й, за да успея да се прокрадна по-близко.

По това време на деня тук е доста пусто. Оранжев градинар коси нечия ливада с ужасно шумна машина. Някаква жена простира пране — нещо, което не съм виждал по времето преди голем-технологията, когато времето бе толкова скъпо, че никога не стигаше. Но сега въздухът е по-чист и някои смятат, че простирането под слънчевите лъчи си струва времето на един дубъл.

Кожата на жената е розова, изгоряла от слънцето — човешки оттенък. Хм. Какво пък, може би й е приятно усещането да окачва мокри дрехи да се веят на вятъра. Пратила е дубълите си да вършат нещо друго.

От отворен прозорец някъде в края на малкия квартал се носи тиха ретромузика и се смесва с долитащите от къщата звуци от шумен разговор, който прераства в ожесточена караница. Същата къща, през чийто заден вход е влязъл Махарал. Пантите изскърцват, когато се промъква вътре — и аз тичам, пързалям се надолу по залесения склон, избягвам дърветата и развивам такава скорост, че едва успявам да спра и да не се блъсна в оградата. Крайниците ми се загряват от ензимното натоварване и четирикратно по-бързото изразходване на енергия. Добре де, ще съществувам малко по-кратко. Голяма работа.