О, Господи!

Приближих до платформата. Отчаяното червено копие се катереше на покрива на колата! Хор беше по петите му, робата се развяваше покрай голите му крака по твърде недостоен начин. По пипалата, обгърнали главата на истИрена, прескачаха искри.

— Господин Морис…

Едва успях да чуя влажния хрип сред воя на машините. Наведох се към умиращата жена, като внимавах да не докосна нещо. Бледото й лице бе цялото на петна и покрито е малки пъпчици. За момент се зарадвах, че нямам обоняние.

— Албърт…

Не беше личност, която ми харесваше особено. Но все пак страданията й бяха истински и предполагам, че заслужаваше съжаление.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах я, като се чудех кога ли точно машинариите ще отприщят цялата потисната в тях енергия. Не беше особено здравословно да стоя тук.

— Чух… какво… казахте…

— Какво, онова за кармата и прочее? Вижте какво, не съм свещеник. Как бих…

— Не… прав сте… — Тя тежко поемаше дъх между думите. — Зад бара… махнете кетонния капак… пипнете… пипнете…

Клепачите й затрепериха.

— По-добре да се разкарваме оттук, приятел — подкани ме палоидът. Вече беше застанал до вратата и слънцето светеше в гърба му. Побързах да се присъединя към него и се обърнах точно навреме, за да видя как започна избухването на малки мълнии. Тялото на Ирена конвулсивно се сгърчи. Обкръжаващото я съцветие от червени големи направи същото. В перфектен синхрон. Нямаше да продължи дълго.

Докато отстъпвахме по алеята, погледнахме към суматохата на покрива на колата. Последният дубъл на Ирена, който скоро щеше да осиротее, здраво стискаше голямата антена и ридаеше съвсем реалистично, а Хор я държеше за глезена. Той, от своя страна, се държеше за багажника и се мъчеше да я смъкне долу.

— Пускай! Ще я счупиш! Имаш ли представа колко дълго съм спестявал за лиценз…

Палоидът скочи на рамото ми и забързах, за да увелича разстоянието между нас и… и каквото там щеше да се случи.

От задното помещение на „Дъгоцветния салон“ се разнесе гръм, подобен на барабанен бой… или по-скоро на квакането на милион преграквали гигантски жаби. Добре де, сравненията ми куцат, но всеки, роден в този век, би познал басовия каданс на неимоверно усилената Постоянна вълна. Може би на тромава карикатура, внушителна, но лишена от финес. Или колосално уголемена версия на истинската. Кой може да каже?

„Ирена би могла… само за няколко секунди.“

Последният й голем ридаеше на покрива на колата и се мъчеше да се освободи от хватката на Хор и да сложи главата си точно пред антената.

— Не ме оставяйте! — стенеше тя. — Не ме оставяйте сама!

— Мисля, че мравките работнички не би трябвало да обръщат чак толкова внимание на собственото си аз — сухо коментира палоидът.

— Преди малко си мислех за същото. Може би в крайна сметка ще се окаже, че рояк е неточна метафора. Човешката личност, най-добре пригодена за начина на живот на Ирена, е цялото его. Никога не би допуснала да изгуби и частица от себе си. Сигурно стремежът да бъдеш голям може да е също толкова наркотик, колкото…

— Започва се! — прекъсна ме дубълът на Пал.

От дъното на алеята гледахме как ярката светлина се излива през задната врата на клуба, от помещението, където лежеше Ирена и копията й.

Светлината изгаряше и хвърляше сенки дори върху огрения от слънцето асфалт. Инстинктивно вдигнах ръка пред очите си.

Борбата на покрива на колата свърши, когато Хор с вик скочи долу. В същия миг нещо се понесе през свръхпроводимите кабели. Последният червен дубъл изкрещя и отчаяно сграбчи антената, от което стойките й изскърцаха. Колата бе обгърната от блестяща вълна. Искри покриха нея и чинията…

Изригна видим лъч и удари глиненото тяло, което се разтресе, втвърди се, увисна на антената и я наклони надолу, изтръгвайки металните й подпори. Ние с Пал (и с виещия Хор) гледахме как антената се отчупи… и падна на земята до колата.

Безшумна, ослепителна вълна от чиста светлина блесна покрай нас с Пали. По гърба ми преминаха гърчове. Ушите ми изпукаха силно и болезнено. Разреждания на статично електричество последваха светлината, взривиха задните врати на буса и разпиляха някакво оборудване по земята.

Излъчването приключи, насочено не към космоса над главите ни, а към пясъчната алея под нас.

Хор се свлече на земята и отчаяно застена във внезапно възцарилата се тишина.

— Нали знаеш, Зелчо — обади се малкият ми приятел от рамото ми, когато най-сетне успяхме да дойдем на себе си от този спектакъл. — Нали знаеш, този град е построен върху богати залежи от чиста глина. Това е една от причините преди години Енеас Каолин да построи първата си лаборатория именно тук. Няма да е прекалено пресилено да си представиш…

— Млъквай, Пал.

Не исках да слушам поредната извратена идея, която му бе хрумнала. А пък и димът вече бе започнал да се разсейва и не видях никакви признаци на пожар. Никой не би могъл да ни попречи да влезем в „Дъгоцветния салон“.

— Хайде — казах аз и потърках челюстта си. Болеше ме точно под ушите. — Да видим що за подарък ни е оставила Ирена.

— Хм? За какво става дума?

Не бях съвсем сигурен. „Кетонен капак“ ли бе казала? Или нещо за „изкупление“?

Както й да е, опитах се да не мисля с лошо за Ирена. Независимо от всичко, което ми бе сторила, просто не ми се струваше почтено. Особено когато се промъкнахме вътре и минахме покрай изпържените останки върху платформата и заобикалящите ги тлеещи парчета от теракотени статуи.

Никога не бях виждал някой да умира така издъно.

Йосил Махарал (или по-точно неговият сив призрак) очевидно много се гордееше с колекцията си, започваща от уникалната сбирка клинописни таблички и цилиндрични печати от древна Месопотамия — калната страна, където преди повече от четири хиляди години се появила писмеността.

— Това е бил първият вид магия, която наистина е работила надеждно и постоянно — каза той, като взе някакъв предмет с цвета и формата на точилка, покрит с плитки, застъпващи се клиновидни врязвания. — Или поне всеки, който е научил новото тайнство да запише своите думи, мисли и история с помощта на знаци, отпечатани в меката глина, е можел да постигне някакъв вид безсмъртие. Безсмъртието на говоренето през времето и пространството, дори и много след като оригиналното ти тяло се е превърнало отново на прах.

Не бе необходимо да съм гений, за да схвана алюзията. Той бе също такава проява на продължаването на живота след смъртта. Сложно съцветие от впечатана в глина душа, която продължава да говори и след като оригиналният Йосил Махарал е загубил органичния си живот в самотната пустинна клисура под магистралата. Нищо чудно, че изпитваше чувство за своеобразно родство с малките плочки.

Колекцията на Махарал включваше и образци на антична керамика, изписана на ръка — като няколко големи амфори с вино, извадени от една римска бирема11, потънала преди две хиляди години и открита неотдавна от дубъли-археолози на дъното на Средиземно море. А до тях, зад същата витрина, лежеше сервиз от редкия син порцелан, някога пренесен покрай Африканския рог в трюма на клипер, за да радва окото на някой богат търговец.

Още по-скъпоценни за домакина ми бяха няколко човешки изображения с размерите на длан от епоха, много по-ранна от Рим и Вавилон. Време преди появата на градовете и писмеността, когато всички наши прародители се скитали без покриви над главите си — племена от ловци и събирачи. Сивият голем ми показа десетина от тези „Венери“, изваяни от неолитна речна кал, всичките надарени с огромни гърди и съблазнителни бедра, които се изтегляха надолу от обемистите седалищни части към изящни тънки крака. С очевидна гордост ми обясни къде е била намерена всяка от тях и отпреди колко хилядолетия е. Лишени от лица, повечето от фигурките изглеждаха загадъчни. Анонимни. Мистериозни. И чудовищно женски.