— В края на двадесети век около тези изображения се зародил постмодерен култ — четеше лекцията си той, докато дърпаше веригата около врата ми, за да ме води от витрина на витрина. — Вдъхновени от мъничките фигурки, неколцина мистици-хиперфеминисти развили възхитителна и приятна идеологическа фантазия. Смятали, че почитането на Майката-Земя предхождало всички други религиозни системи по цялата планета. В центъра на тази вездесъща неолитна религия е било очевидно почитането на богиня! Богиня, чиито главни функции били плодородието и майчината любов. И така било, докато не се появили брутални банди мачовци, последователи на Йехова-Зевс-Шива и родени от внезапната вълна на отвратителните нови технологии — металургия, земеделие и писменост. Те довели със себе си конкуренцията и дестабилизиращата привързаност, които разтърсили спокойния стар начин на живот и детронирали благородната Гея. Следователно всяко престъпление и катастрофа от писаната история произлиза от онази първа трагична революция.

Призракът на Махарал се засмя и завъртя една от статуетките в ръката си.

— О, теорията за богинята била много популярна и креативна. Макар че съществува и друго, много по-просто обяснение защо в останките от селищата от каменната ера се откриват толкова много от тези малки фигурки.

— Всяка човешка култура е положила значителни творчески усилия в изработката на преувеличени изображения на плодовитата женска форма… като еротично изкуство — продължи той. — Или порнография, ако повече ти харесва. Спокойно можем да приемем, че в пещерните времена е имало обезсърчени мъжкари, също както и днес. И сигурно са „почитали“ тези малки Венери по начини, които са им били познати. Далеч не толкова възвишено, колкото почитането на Гея, но също толкова човешко. И след цялото това изминало време единствената съществена промяна е, че днешните сексидоли са много по-реалистични и задоволяващи.

Той помълча и добави:

— И все пак има пречки.

Окован във вериги, с миниатюрно тяло и принуден да слушам дрънканиците му, можех само да се чудя. Нарочно ли говореше така обидно, за да види реакцията ми? Защо би трябвало великият професор Махарал да се интересува какво мисля? В края на краищата аз съм само един червеникавооранжев голем с ръст една четвърт от човешкия, впечатан от сивия, когото той бе заловил в имението на Каолин във вторник. На какъв интелектуален разговор изобщо би могъл да разчита със същество като мен?

„Добре де, не мисли за себе си като за умствено недоразвит.“ Още щом излязох от пещта, направих проверка и не открих никакви очевидни пропуски в паметта си. Е, не мога да решавам диференциални уравнения наум… но и самият Албърт успя да го направи за първи път много отдавна и то само за два месеца, когато трябваше да си вземе изпита по висша математика, за да завърши колежа. Бяха нужни усилията на трима абаносови, за да получи достъп до тази болезнена красота. Изхвърли я от главата си веднага след изпитите, освобождавайки място сред стотиците милиарди неврони за по-практични, спомени.

Виждате ли? Дори мога да бъда ироничен.

Добре, очевидно съм по-добър във впечатването от копие към копие, отколкото предполагах — нещо, което Йосил Махарал очевидно знае от дълги години. Може би от времето, когато участвах в онзи летен изследователски проект в училище. Наистина ли постиженията ми са били толкова необикновени? Дали не е започнал да отвлича мои копия още оттогава?

Тази мисъл ме кара да се чувствам зловещо. Даже нещо по-лошо. Изнасилен. Господи, що за изрод!

Твърди, че си имал причини. Но не е ли така с всички фанатици?

— А ето го и най-голямото ми съкровище — каза Йосил, докато ме водеше към поредния експонат. — Беше ми подарена от самия почетен Син на небето преди три години, в знак на благодарност за работата ми в Ксиан.

Пред мен, затворена в стъклената си витрина, стоеше статуя в цял ръст, изобразяваща войник, готов за бой. Скулпторът бе изпипал всичко до най-малките детайли — виждаха се дори нитовете, които закрепваха една за друга ивиците на кожената ризница. Мустаците, козята брадичка и изпъкналите скули допълваха силно изразените азиатски черти, докоснати с намек за уникалност. Статуята бе изработена от кафява теракота.

Разбира се, знаех за Ксиан, едно от чудесата на света. Немислимо бе частно лице да притежава една от тези статуи, въпреки че бяха в такова огромно количество. Хиляди, събрани в цели погребани полкове, открити в продължение на повече от век. Всяка от тях носеше индивидуалните черти на някой от войниците, служили на Цин, първия император, завладял и обединил всички земи на Изтока. Същият Цин, който започнал строежа на Великата китайска стена и на чието име бил наречен Китай.

— Знаеш за работата ми там — каза дубЙосил. Това не беше въпрос. Естествено. Беше говорил и с другите Албъртовци и им бе показвал същите предмети.

„Но с каква цел? Защо да обяснява всичко това, щом знае, че спомените ще бъдат изтрити и че трябва да ми го казва отново следващия път, когато открадне поредното ми копие за експериментите си?

Освен ако това не е част от опитите му…“

— Чел съм една-две статии по въпроса — предпазливо отговорих аз. — Твърдиш, че си намерил следи от души в някои от статуите.

— Нещо такова. — В тънката усмивка на дубЙосил си личеше гордостта от спомена за сензацията, предизвикана от откритието му. — Някои твърдят, че фактите са съмнителни, но лично аз съм убеден, че е налице някакво примитивно впечатване. Но как точно? Още не знаем. Може би просто щастлива случайност, или работата на някой древен гений, помогнала ни да обясним поразителните политически събития от онова време, както и дълбокото страхопочитание, което изпитвали към Цин съвременниците му.

— Като пряко следствие на откритията ми настоящият Син на небето най-после се съгласи да отвори колосалната гробница на Цин през следващата година! — продължи той. — Много дълбоки тайни, лежали погребани цели хилядолетия, ще намерят решението си.

— Хм. Лошо, че ти няма да бъдеш там и да видиш това с очите си.

— Може би не. А може би да. Много възхитителни противоречия могат де се открият в думите ти, Албърт.

— Така ли? И какви по-точно?

— Каза „лошо“, с което намекваш за ценности. Обръщението „ти“ се отнася към мен като за мислещо същество, личността, която в момента те държи в плен, нали?

— Ами… да.

— А след това и изразите „да бъдеш там“ и „да видиш с очите си“. О, казал си го просто така, вярно.

— Не разбирам…

— Живеем в особено време — заобяснява дубМахарал. — Време, в което религията и философията са се превърнали в експериментални науки, в предмет, с който се занимават инженери. Чудесата се превръщат в продукти със запазена марка, бутилирани и продавани с намаление. Преките потомци на хората, които правели върховете на стрелите си от кремъци, сега не само създават живот, но и променят самия смисъл на света! И все пак…

Той замълча.

— И все пак какво?

Сивото лице на Махарал се изкриви.

— И все пак има пречки! За маса основни проблеми на сол истината сякаш няма никаква надежда да бъдат решени поради невероятната сложност на Постоянната вълна. Нито един компютър не е в състояние да я моделира, Албърт. Само най-късите и най-дебелите кабели могат да поемат неуловимото й величие, но тъкмо толкова, че да успееш да го впечаташ в лежащия до теб приемник от специално обработена глина. От математическа гледна точка, това е ужас! Направо съм поразен, че процесът изобщо работи. Всъщност много от най-големите умове на нашето време са на мнение, че просто трябва да бъдем благодарни и да приемем този дар, без да го разбираме, също като интелекта, музиката или смеха.

Той поклати глава и направи чудесна имитация на презрително изсумтяване.