— Естествено обикновените хора на улицата не знаят нищо за това. Родени със своенравния си човешки дух, те никога няма да бъдат задоволени от чудото. Нито от неимоверно удължения си живот. В никакъв случай! Просто го приемат за даденост и настояват за още. Те казват: „Направете така, че да можем да впечатваме големи от разстояние и да се телепортираме из цялата Слънчева система! Дайте ни телепатия, за да можем да абсорбираме спомените на другите! Няма значение какво казват метаматематическите уравнения. Искаме повече!“ И, разбира се, са прави. Дълбоко в себе си те усещат истината.
— За каква истина става дума, докторе?
— Истината, че човешките същества ще станат нещо повече! Въпреки че засега никой не знае как точно.
След тази двусмислена забележка Махарал внимателно върна на местата им скъпоценните си експонати — клинописните таблички и керамичните фрагменти. Древните амфори и китайския сервиз. Загадъчните еротични статуетки и снежнобелите дрезденски фигурки. Пергаментите на иврит, санскрит и изписаните с тайни знаци писания на средновековните алхимици. Накрая кимна на решително изправения теракотен войник, все още стоящ на стража с проблясващите си, едва доловими следи от душа. Махарал очевидно намираше комфорт сред съкровищата си, сякаш те му доказваха, че работата му е част от дълбоко почитана и древна традиция.
След това дръпна веригата и ме принуди да се запрепъвам зад него като малко дете, следващо безсърдечен великан, отново назад към лабораторията, пълна с машини, които зловещо съскаха, бръмчаха и изпускаха искри, карайки въздуха да трепери. Имах усещането, че някои от ефектите са просто заради самото представление. Йосил имаше афинитет към драматичното. За разлика от някои „побъркани учени“, той знаеше кой е и очевидно се наслаждаваше на ролята си.
Прозрачна звукоизолираща преграда разделяше помещението на две. Зад нея бе масата, на която „аз“ станах съзнателен преди около час, все още топъл от пещта. До нея, привързана за друга платформа, лежеше сива фигура, много по-висока от мен. Моят друг аз, който бях от два дни. Онзи, който послужи за образец за това стеснено съзнание.
Горкият сив. Оставен там да се безпокои, терзае и да крои напразни планове. Аз поне служех за развлечение на врага ни.
— Как си успял да запазиш всичко това в тайна? — попитах аз. Огромното количество предмети — да не говорим за скъпите машинарии — би било трудно да се транспортира до това скрито подземно леговище (където и да се намираше то) дори по времето на заговорите на някогашното ЦРУ и третокачествените филми за извънземни автоматични шпиони. А да се направи днес, от един-единствен човек, успял някак си да избегне всевиждащото и вседостъпно Око на отговорността, показваше, че съм в ръцете на истински гений. Сякаш вече не го знаех.
Гений, който поради някаква причина явно негодуваше срещу мен! Не само че физически се отнасяше безсърдечно към тялото, което носех, но и се колебаеше между сдържаното мълчание и внезапните изблици на общителност, сякаш изпитваше някаква вътрешна подбуда да ме впечатли. Разпознавах явни признаци на Смерш-Фокслайтнеров комплекс за малоценност… и се питах какво ли ще ми донесе подобна диагноза.
Продължавах да търся възможни начини за бягство, като знаех чудесно, че предишните ми превъплъщения са правели абсолютно същото. Но всичките им усилия и постижения бяха направили Махарал свръхпредпазлив — и сега той впечатваше само мои експериментални копия, прекалено слаби, за да се измъкнат от оковите си.
Махарал ме настани на един стол под някаква машина, напомняща гигантски микроскоп, и насочи огромните лещи към мъничката ми червеникавооранжева глава.
— Имам достъп до най-различни ресурси, съвсем наблизо оттук — отговори той на незададения ми въпрос. За съжаление, не ми помогна особено. Навел се над копчетата и циферблатите, мърморейки команди на компютъризирания вотролер, той изглеждаше повече съсредоточен върху работата си, отколкото върху моята особа. Но сега знаех повече.
Аз го тревожих — тревога, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Всяка моя дума можеше да го изкара от релси.
— Добре, значи отхвърляме телепортирането и телепатията. Но дори и при това положение вие имате невероятни постижения, докторе. Успехът ви в удължаването на съществуването на псевдоплътта например. Иха! Само като си представиш как всички големи възстановяват своята elan за седмица или две… обзалагам се, че това би нанесло сериозен удар върху печалбите на „Универсални пещи“. Това ли е причината за разногласията с Енеас Каолин?
Забележката ми го накара да ме изгледа яростно. Сивите устни се свиха в тънка черта. Не каза нито дума.
— Хайде, докторе. Признай си. Почувствах Напрежението между вас двамата въпреки всичките ви преструвки в имението, когато се появи като призрак да видиш собственото си тяло. Вайс направо изгаряше от желание да сложи ръка на изкуствения ти мозък и да го направи на парчета. Защо? За да научи нещо повече за това ли? — Посочих голямата лаборатория с мистериозно откраднатото й оборудване. — Или се е опитвал да ти затвори устата?
Гримасата на лицето му ми подсказа, че съм ударил право в целта.
— Това ли е? Енеас Каолин ли уби истинския ти аз?
Полицията не бе открила никакви признаци за покушение на мястото, където бе загинал ИстЙосил Махарал. Но при търсенето на улики те бяха разчитали единствено на съвременната технология. А Енеас Каолин разполагаше с технологията на утрешния ден.
— Мислите добре както обикновено, господин Морис. Също като горкия Енеас.
— Така ли? Тогава се опитайте да ми обясните, професоре. Да започнем от това защо съм тук. Добре, значи правя чудесни копия. По какъв начин това би ви помогнало да разрешите великите тайни на солистиката?
Той вдигна очи нагоре и сви рамене — израз на изтощение и презрение, точно според модела на Смерш-Фокслайтнер. „Махарал не просто ми завижда. Той се страхува от мен! И затова трябва да преувеличава интелектуалната пропаст между нас и да принизява личността ми.
Дали Другите ми аз-ове са забелязали това? Несъмнено!“
— Няма да разбереш — промърмори той и отново се обърна към приборите си. Чух изпукване и мощният уред започна да се загрява. Бях във фокуса му.
— Несъмнено си отговарял така и на предишните Албъртовци. Но я ми кажи, дали поне веднъж си се опитал да обясниш? Или да ми предложиш да ти сътруднича, вместо да ме подлагаш на мъчителни експерименти? В края на краищата науката не може да бъде работа за самотник. Каквито и да са причините да работиш в изолация…
— … те са си лично мои. И са повече от достатъчни, за да оправдаят средствата ми. — Махарал се обърна и ме изгледа уморено. — А сега ще започнеш да дрънкаш за морал, за това колко е лошо да се третира по подобен начин друго мислещо същество. Макар че ти самият не се държиш по много по-различен начин към собствените си дубъли! Така и не си направи труда да разбереш къде са се дянали толкова много от тях през всичките тези години.
— Но… аз съм частен детектив. Това включва и изпращането на мои копия на опасни задачи. Поемането на рискове. И мислех за тях…
— … като за аз-ове-еднодневки. Загубата им не означава нищо, също както прародителите ни не биха седнали да оплакват загубата на някой неприятен ден. Е, това си е твое право. Но не ме наричай чудовище само защото се възползвам от предимството си.
Това ме накара да затая дъх.
— Чудовище ли съм те наричал?
Каменно изражение.
— Няколко пъти.
Замислих се.
— Е, добре. Значи трябва да очаквам, че твоята… процедура ще боли. При това много.
— Страхувам се, че да. Съжалявам. Но имам и добри новини! Имам основание да смятам, че този път нещата ще протекат много по-гладко.
— Защото си усъвършенствал методите си ли?
— Отчасти. И отчасти поради променените обстоятелства. Очаквам, че Постоянната ти вълна ще е по-Податлива… по-подвижна… сега, когато вече не си привързан към органичната реалност.
