— Да, продължавай — подкани ме Пал.

— Трето: налице е усилие да се хвърли вината върху някой друг за онова, което ще стане. Виновен по асоциация. Фалшивите обаждания на маестрата. Среща пред очите на всички в „Студио Нео“…

— И при нас. — Лум внезапно бе станал сериозен. — Историята със среднощното събуждане е целяла да изглежда като тайна среща на конспиратори. Но защо аз? И защо да се изиграва същият номер на групата заблудени около господин Гадарен?

Пал се изкиска достатъчно дълго, за да накара блондина да изръмжи.

— Точно в това е красотата на номера! На пръв поглед изглежда, сякаш двете ви групи никога не биха могли да имат нещо общо помежду си. Вие сте като два противоположни полюса. Колкото и да е иронично, точно това прави теорията за конспирацията да изглежда най-вероятна.

Двамата го зяпнаха. Пал разпери широко яките си ръце, от което креслото му се раздвижи.

— Помислете само! Има ли някой, когото и двамата да мразите еднакво? Някой човек, група или организация, която и двете ви групи да презират. При това толкова дълбоко, че с радост бихте обединили усилията си?

Наблюдавах как двамата се мъчат да осъзнаят какво им казва. Свикнали да се рисуват едни други в най-черни краски, те очевидно не можеха да приемат, че могат да имат някакъв общ интерес.

Вече знаех отговора и бях смразен чак до глинената си основа. Но не казах нищо.

Щяха да се сетят след минута-две.

Продължително реалновремево декламиране. Време е да вляза във Фунията. Един от любимите моменти в работата ми. Възможност да докажа, че съм способен да измамя един свят, пълен с всевъзможни очи.

— Уредихме нещата, които поискахте.

Червеният голем на Ирена ми подава най-обикновена чанта. Преглеждам съдържанието й. Всичко е тук.

— Пратихте ли оптичен разузнавач по пътя, както ви обясних?

— Точно според инструкциите ви. Текущите детайли са отбелязани.

Тя ми подава информационен таблет.

— Текущи? Откога?

— Отпреди около час, докато ви поправяха.

— Хм.

Един час може да бъде цяла вечност. Но аз съм оптимист. Преглеждам картата с блестящите икони и припокриващите се конуси на видимост. Да, градът наистина е претъпкан с очи, като джунгла с насекоми. Слепите петна са много важни за моята работа. Днес най-голямата трудност ще е да залича следите си много преди да стигна до „Универсални пещи“. По пътя ще са ми необходими няколко места за подмяна — скрити ъгълчета, които са точно толкова големи, че да ми позволят бързо да се сменя, без да бъда забелязан — за предпочитане недалеч от места, където се навъртат множество дубъли.

Ирена явно се доверява на шпионите си, програмирани да надушват издайническите проблясвания на стъклените обективи на камерите, но дори и най-добрите военни скенери не са в състояние да регистрират всяко око с размера на върха на топлийка, пъхнато в пукнатината на кората на някое дърво. Откакто за последен път използвах Фунията, може да са инсталирали колкото си искат микроскопични очи. За щастие, повечето от тях са с ниска разделителна способност. Няма начин Да засекат едно истински майсторско преобразяване.

Изпитвах смесени чувства относно разкриването на този маршрут (един от любимите на Албърт в последно време) на Джинийн и спътниците й. Вярно е, че почти всяка Фуния си има доста ограничен срок на съществуване, тъй като безброй аматьори така и не се уморяват да ги намират и да ги направят безполезни. Но размерът на хонорара прави жертвата основателна. Все пак бих предпочел да разполагам с множество работещи в тандем дубъли и с няколко дни за подготовка. Така всичко би било много по-сигурно.

„Не се престаравай. Не си дал никакви гаранции за така прибързана работа, а Албърт ще получи петдесет процента само заради опита. В най-лошия случай те са онези, които рискуват да бъдат разкрити.“

И въпреки това мислите ми непрекъснато се въртят около евентуалните места на провал. Едно от тях е пред нас.

Забавяме ход под магистрален прелез и спираме зад кола досущ като нашата, която бързо тръгва напред, като запазва същата скорост и курс. Шофьорът (доколкото успях да го зърна) е друг лоялен Ирена-голем. Старата смяна на коли, използвана за първи път преди повече от сто години, но напоследък модифицирана с променящи конфигурацията си шасита и еластични купета, така че когато Джинийн й бандата й отново потеглят, колата изглежда по съвсем различен начин.

Оглеждам бетонните стени, поддържащи пътя отгоре, и виждам една-единствена камера, чийто обектив е покрит с пресни курешки. Правдоподобно обяснение, ако по-късно някой тръгне да прави анализи.

Засега добре. Но въпреки това не съм доволен — чувствам се немарлив и аматьор. Подобни мерки могат да заблудят зяпачи и воайори — а може би дори и частни детективи, наети от „Универсални пещи“. Но за да подведеш истинско ченге, ти трябва нещо повече от няколко евтини трика. Те ще свършат работа единствено ако малкото ни приключение стои настрана от откритото престъпване на закона.

— Сега ще слезете, ще чакате точно осем минути и ще отидете до онази горичка — обяснява вайс Колинс и посочва с карираните си пръсти към групичка генетично приспособени лакрицови дървета. — Контролираме или сме извадили от строя всички камери дотам.

— Сигурен ли сте? — Липсата на време за подготовка изисква използването на груба сила, което бих предпочел да надзиравам лично.

Той кимва.

— Освен ако летящите очи не са се загледали насам през последните няколко минути. В горичката правите първото преобличане, освобождавате се от чантата и дрехите си и се появявате като оранжев дубъл от поддръжката. По-късно ще пратим куче да вземе чантата.

— Непременно се погрижете за това. Ако ме проследят до горичката, всеки по-схватлив наблюдател би се досетил за подмяната на автомобилите.

— Значи не трябва да позволявате на никого да ви проследява — заключава вайс Колинс. — Разчитаме на способностите ви.

Ох, господи.

— Автобусната спирка е най-важната. Ще тръгна натам, смесен с другите дубъли. В сейфа очакват ли ме материалите, които поръчах?

— Там ще намерите друга чанта с дрехи и боя за кожа. — Предвидил следващия ми въпрос, Колинс вдига ръка. — Да, боята е в сив оттенък — напълно законен. Можем да кажем на ченгетата, че това си е наша лична работа.

— Моята работа си е моя работа — отговарям аз. — Ако ме заподозрат в нещо по-високо от нарушение шеста степен, ще се откажа. Независимо от неустойките, които сте заложили.

— Успокойте се, дубМорис — казва Ирена. — Не се страхуваме от закона. Единствената ни цел с тази уловка е да не позволим на „Универсални пещи“ да ни свърже…

— … да, или да заподозре малката разузнавателна акция. Могат да направят нещата много неприятни, дори да спазваме закона.

— Тези мерки са както за предпазване на оригинала ви, така и на самия вас, дубМорис. С онова, което ще научим днес, ще можем да конкретизираме подозренията си и да продължим с предявяване на иск към „Универсални пещи“ съгласно законите за разкриване на технологиите. Целият номер е, че никога няма да свържат вас и нашия иск.

Звучи разумно. При положение, че не реша да разкажа всичко на Енеас Каолин в мига, в който прекрача прага на „Универсални пещи“!

Естествено ще трябва да платя големи неустойки и да изгубя много от спечелените с мъка точки за доверителност, но ще има и компенсации. Може да реши да ме направи част от експериментите си за увеличаване на продължителността на живота на дубълите. Бих могъл да разполагам с още двадесет часа, а може би и с повече!

Хм. Тази пък мисъл откъде ми дойде в главата? Звучи почти… ами, като мисъл на франт… да объркам по-важния „Аз“ с тривиалния „аз“, на когото му минават подобни мисли.

Ама че извратено!