Въпреки че беше откъсната, главата все още бе в съзнание.

— Еха… — прошепна тя. В дивите й очи все още мъждукаше пламъче. — Ама… че… кеф!…

Шимпанзето-боец изсумтя. В звука се долавяше известно уважение.

Обърнах се към него.

— Сериозно ли имаше предвид това, което каза — че искаш да направиш нещо за нас?

— Разбира се, защо не? — сви рамене маймунякът-дубъл. — Всеки приятел на Клара е и мой приятел.

Гледах опулено сивия призрак на Махарал.

— При… ракетна атака ли?

— Точно така. От дома ти — и архито ти — остана само един димящ кратер. Така че сега единствената ти надежда е същата като моята. Успешно приключване на експеримента.

Естествено реакцията ми беше изблик на страх и ужас. Макар и малко и евтино, червеното ми тяло бе оборудвано за всякакви емоции. Но все пак съм гледал смъртта в очите много пъти и досега винаги съм успявал да отложа последната среща. Така че защо да не се надявам? Махарал можеше и да блъфира. Да тества реакциите ми.

Запазих безизразна физиономия и обърнах нещата. Реших аз да го тествам.

— Континуитет, професоре. Всичко се свежда до него. Дори с новата технология за обновяване на elan клетките глиненото ти тяло не може да бъде презареждано повече от няколко пъти. Трябва да се сдобиеш с моята способност за копиране, за да правиш впечатване от един дубъл на друг. Това е единствената ти възможност при липсата на органичен мозък.

Той кимна.

— Продължавай.

— Но нещо ти е убягнало. Каквото и да правя, както и да успявам да правя такива добри копия, самото умение не се дублира лесно.

— Това е вярно, Морис. Вярвам, че умението ти е отчасти свързано с небрежното ти отношение към изгубените ти през годините дубъли. Отношение, което демонстрираш дори и в момента. Забелязваш ли колко спокойно реагираш на новината, че истинското ти тяло е унищожено? Всеки друг би обезумял.

Чувствах се всякак, до не и спокоен. Всъщност бях направо бесен! Но други неща бяха с по-висок приоритет от желанието ми да се разбеснея и да започна да му крещя. Всички мои предишни копия-затворници би трябвало да са открили синдрома на Смерш-Фокслайтнер. И бяха решили да се преструват, че са апатични. Че не им пука. За да накарат Махарал да говори.

Трябваше ли да се придържам към същия подход? Или да опитам нова тактика и да го изненадам?

Но за момента, закопчан с белезници, не виждах никакъв начин да се възползвам от изненадата. Най-добре да я запазя за по-нататък.

— Разбираш ли — продължи Махарал, увлечен от темата — ние хората сме все още привързани здраво към животинското в нас… към отчаяното желание да продължим органичното си съществуване. Наследеният инстинкт за самосъхранение е играл важна роля в еволюцията ни, но той може да бъде и котва, която да задържа Постоянната вълна. Това е една от причините много малко хора да правят наистина първокласни впечатвания, без значителни пропуски и липси в паметта. Хората просто се сдържат и никога не позволяват целите им същности да се прехвърлят в глината.

— Хм. Страхотна метафора. Но има и милиони изключения. Всъщност много хора са далеч по-нехайни към големите си, отколкото съм аз… или по-точно, отколкото бях. Търсачите на силни усещания. Гладиаторите. Прислужниците, които правят големи за печалба. И сините ченгета, които с радост ще скочат пред някой трамвай, за да спасят котка. Значи има нихилисти…

Думата накара Махарал да трепне и на лицето му за миг се изписа болка. Дълбоко лична болка. Нещо прещрака в главата ми, когато събрах няколкото несвързани впечатления от вчера.

— Дъщеря ти — предположих аз; — осланях се на предчувствието си.

Той неспокойно кимна.

— Риту може да се нарече по свой начин нихилист. Нейните дубъли са… непредсказуеми. Нелоялни. Не им пука. От друга страна… мисля, че и на нея не, й пука особено.

Лесно можеше да се прочете чувството за вина на изразителното му сиво лице. Надежда за нова посока, по която да тръгна. Съвсем нова, тъй като никой от предишните ми копия-пленници нямаше спомени за Риту. Можех ли да използвам тази тънка връзка по някакъв начин? Ако успеех да накарам Махарал да гледа на мен като на нещо повече…

Но той само поклати глава. Чертите на лицето му станаха по-резки.

— Нека просто да кажем, че няма проста или единствена причина, с която да се обяснят способностите ти, Морис. Всъщност смятам, че те са резултат на рядка комбинация, която може би не може да се повтори в друга личност, която остава впримчена в собствените си житейски проблеми. Личната гледна точка — параноично стеснена и към която същевременно се пристрастяваш — отдавна е изяснена като неразделна верига. Като котва, която държи душата прикована.

— Не разбирам…

— Разбира се, че не разбираш. Ако разбираше, щеше да изгубиш ума си от чудната красота и ужаса на всичко това!

— Аз…

— О, вината не е твоя. — След бурния изблик емоциите му бързо се уталожиха. — Всеки е дълбоко убеден, че собствената му гледна точка е по-важна от чиято и да било друга… всъщност дори по-важна от обективната матрица, която е в основата на така наречената реалност. Всеки се смята за герой в представление. Именно затова идеологиите и фанатизмът са по-силни от всякакви логични доводи.

Внезапно си припомних първата ми среща със сивия призрак в УП във вторник, малко преди оригиналът му да бъде открит мъртъв в смачканата кола. Тогава дубЙосил говореше за архито си с много изненадващи термини и описа истЙосил като параноик, който е на ръба на полудяването. По-късно описа кошмарите за „полудяла и излязла от контрол технология… същият страх, който са изпитвали Ферми и Опенхаймер, когато са наблюдавали първата атомна гъба…“

Тогава лесно пренебрегнах думите му. Интригуващи, но и мелодраматични. Но сега нещата започнаха да ми изглеждат по-различни. Възможно ли бе бащата и дъщерята да имат различни версии на една и съща основна тенденция? Предразположение към създаване на несигурни копия? Ама че иронично се е получило — един от създателите на съвременната голем-технология да не е в състояние да прави копия, на които да разчита!

Започнах да кроя догадки кога точно Йосил Махарал е направил великото си теоретично откритие. Миналата седмица? В понеделник? Часове преди смъртта си, когато е смятал, че е сам и в пълна безопасност? От нарастващото подозрение по гърба ми полазиха тръпки.

Междувременно сивият голем продължаваше:

— Не, значението на еготистичното12 мнение за собствената значимост не може да се отрече за времето, когато хората са се конкурирали помежду си и с природата, за да оцелеят. Едва сега то е разнородна благодат, насърчаваща вълни обществена алиенация. На по-фундаментално ниво то ограничава обхвата на функциите на вълната, които искаме да разберем, или може да се огъне под материалните събития, които другите могат да споделят и преценят… — Махарал замълча. — Но това май ти идва в повечко.

— Мисля, че си прав, докторе. — Замислих се за миг. — Но неотдавна четох една научнопопулярна статия… говориш за Ефекта на наблюдателя, нали?

— Да! — Той пристъпи напред и ентусиазмът за миг отстъпи пред презрението му към мен. — Преди години двамата с Бевисов спорехме дали новооткритата Постоянна вълна е проява на квантовата механика, или напълно отделен феномен, който използва подобна динамика на трансформирането. Подобно на повечето учени от неговото поколение, Бевисов не обичаше да използва думата „душа“ по отношение на нещо, което може да се измери или да се представи осезаемо във физическия свят. Вместо това той вярваше в един вариант на старата Копенхагенска квантова интерпретация — че всяко събитие във вселената поражда огромна система от взаимодействащи си вероятностни амплитуди. Нематериализирани възможности, които могат да се реализират единствено в присъствието на наблюдател.