— Дай същината, по дяволите! — изкрещявам аз. Иначе рискувам да го слушам цяла нощ.

Призракът на Йосил се намръщва.

— Същината? Макар че копието-голем може много да прилича на оригинала, нещо винаги не позволява душата-дубликат да бъде винаги идентична… или да бъде преброена със статистиката на Бозе. Това означава, че тя не може да бъде кохерентно умножена, подобно на светлината в лазера. Тоест, не можеше, докато не открих как! Като започнах с великолепен копист. И то с точно необходимата податливост…

— Значи е като лазер и ти използваш мен двамата като огледало. Твоята роля каква е във всичко това?

Той се ухилва.

— Ти ще осигуриш чистата носеща вълна, Морис, тъй като си добър в това. Но субстанцията на душата, която усилваме, ще е моята.

Като чувам, това и гледам изражението на лицето му… о, той наистина има Смерш-Фокслайтнеров комплекс. Най-малко в четвърти стадий. Аморалност, параноя и дълбоко самозаблуждение. Най-лошо засегнатите могат да повярват на седемнадесет различни неща преди още да са закусили… и понякога блестящо излагат несъвместими идеи заедно на обед!

— Ами онази „богоравна“ част от тъпото име? — питам аз, без да очаквам отговорът да ми хареса. — Не е ли ненаучна? Дори мистична?

— Не бъди простак, Албърт. Това е метафора, разбира се. В момента нямаме думи, които да опишат онова, което ще постигна. То надхвърля съвременния език по начина, по който езикът на „Хамлет“ надхвърля бърборенето на шимпанзе.

— Да бе. Имало е слухове за подобен Нов век, откакто се помня. Машини за насочване на души и налудничави идеи хората да се качат право в рая. На вас двамата с Каолин ви досаждат с подобни глупости от десетилетия. И сега ми казваш, че в тях има зрънце истина?

— Да, въпреки че използвам истинската наука вместо фантазирането. Когато собствената ти Постоянна вълна стане Бозе-кондензат…

ДубЙосил прави пауза и вдига глава, като че ли е дочул някакъв звук. После поклаща глава и сякаш е готов да продължи с ентусиазираното обяснение на амбицията си да се превърне в нещо ново — нещо много по-голямо и добро от обикновените смъртни. Отваря уста…

… и в същия миг шумът прониква в подземната зала. Този път се чува ясно. Далечен тътен някъде зад каменната стена.

По панелите изригват предупредителни червени и кехлибарени светлини.

— Нарушители — обявява електронен глас. — Нарушители в тунела…

Във въздуха се появява видеоглобус и се уголемява, почерпил сила от нашето внимание. Вътре в него виждаме неясни фигури, маршируващи по мрачен коридор от непокрит варовик. Внезапни проблясвания се откъсват от оголената скала и разсичат една от фигурите на две, но останалите отговарят необичайно бързо, насочват оръжията си й взривяват скритите роботизирани пазачи. Скоро пътят е чист и те продължават твърдия си марш.

— Предполагаемо време на пристигане в този район — четиридесет и осем минути…

Сивият призрак на Махарал поклаща глава.

— Надявах се да разполагам с повече време, но и това ще ми стигне.

И се връща към апаратите си, забравил за разговора ни. Подготвя се да ме използва…

… „да ни използва“ — настоява Малкия червен.

… да ни използва като средство за издигане на душата си, усилвайки я до някакво грандиозно ниво на могъщество. Типичен гаден Смерш-Фокслайтнер. Болестта на побърканите учени.

Може ли това наистина да проработи? Ще успее ли призрак на един мъртъв професор да се преобрази в нещо, което няма нужда от органичен мозък и каквато и да била физическа връзка със света? Може би да се издигне толкова много, че животът на една нищо и никаква си планета да му се струва тривиален и отегчителен? Представям си как един такъв макро-Махарал просто се отправя сред звездите в търсене на приключения от космически мащаб. Което би било страхотно за мен, предполагам, стига само да се махне и да остави този свят на мира.

Но имам тревожното чувство, че дубЙосил има наум съвсем друг вид обожествяване. Много по-провинциално и дълбоко контролиращо.

Мнозина от хората, които познавам, няма да харесат онова, в което ще се превърне.

О, и процесът вероятно ще включва използването на „огледала“ на неговия… брациер. Какъвто и да е изходът, не мисля, че ще ми/ни (сив/червен) хареса особено да служим за превозно средство на Йосил за достигане на личната му нирвана.

— Знаеш ли… — започвам аз е надеждата да го разсея.

Но тогава идва следващият удар.

Във вторник се раждат красиви деца,

в сряда — деца със обични сърца,

в четвъртък децата са умни и смели, и —

И? След моя изпълнен със събития й великодушно удължен срок на годност на Земята — повече от два пълни дни — какво следваше?

Не много, като се имаше предвид темпото, с което започваше да се разпада тялото ми. Вече усещах как познатите признаци на голем-старостта лека-полека се промъкват в него, както и слабите пристъпи на рефлекса на сьомгата — подтикът да се върна вкъщи за прехвърляне на паметта. Да избегна забвението, като се върна в истинския органичен мозък, където да продължа да живея.

Мозък, който би могъл все още да съществува! Точно когато бях свикнал с идеята, че е взривен на парчета, се зачудих. „Да предположим, че Албърт Морис е жив и успея някак си да стигна до него преди да се разложа. Би ли ме приел?

Ако приемем, че все още е жив.“

Докато Бета управляваше своя малък пъргав „Харли“ в мрака, вероятността започна да изглежда все по-висока! Така поне изглеждаше според данните от Мрежата, които преглеждах, докато седях свит зад Бета.

— Това решава въпроса — обяви един детектив аматьор. — Така и не намериха достатъчно протоплазмени останки, за да докажат, че там е имало човек!

— А и вижте само какво прави полицията. Инспекторите по оръжията още се тълпят там, но ония от Отдела за защита на човека си тръгнаха! Това означава, че няма убити.

Би трябвало да съм щастлив. Но ако Албърт бе жив, той сигурно в момента командваше цяла армия себеподобни висококачествени сиви и абаносови, които да открият престъпника, унищожил моята… нашата… неговата градина. В такъв случай защо му е да приеме с отворени обятия някакъв си зелен, който не пожела да окоси ливадата?

Добър въпрос — и спорен, ако не успеех да го открия! Къде е бил Албърт по времето, когато ракетата се е стоварила върху къщата? И къде е сега?

Бета ми подхвърли една теория.

— Виж какво са открили детективите-хобисти в записите на уличните камери — надвика двигателите той и посочи видеоглобус, показващ къщата на Смокинената улица преди да бъде разрушена. Опрял брадичка на седалката на Бета, гледах как вратата на гаража се отвори в падащия здрач. Волвото бавно излезе навън.

— Излязъл е! Защо тогава всички мислят, че е бил вътре, когато… О, ясно.

Докато колата завиваше надолу по улицата, една от камерите хвана идеален изглед на шофьора. Беше Албърт Морис, но сив. Гладък и лъскав — съвършеният голем. Следователно истАл би трябвало да е все още в къщата.

Бета обаче не беше вчерашен.

— Външният вид не означава нищо. Твоят архи е почти толкова добър в маскирането, колкото съм и аз. — Страшно висока оценка от майстор в подвеждането. — Но въпросът е къде… Изръсих се доста за първокласен независим воайор. Тя проследи колата от камера на камера през Небесната магистрала до този ненаблюдаван път. — Той посочи тесния пустинен път под нас. Лунната светлина рисуваше бледи, самотни тонове — съвсем различен свят от задръстения с дубъли град или предградията, където удобно безработните истински хора се развличат, отдавайки се на милиони хобита. Под нас царуваше природата… предмет на грижи на Министерството на околната среда.

— Какво ще търси Албърт тук? — попитах се на глас. Спомените ни до вторник по обед бяха едни и същи. Явно след това се бе случило нещо.