Нека ти предложа нещо.

Колкото и да беше нахален, гласът досега ме бе насочвал. Усетих докосване по напуканата си кожа. И вътре в мен.

Израстъкът вече не е част от теб.

Представи си го.

Изтегли се назад от него.

Същевременно задействай ензимите.

Ето така…

Познанията ми по химия бяха в най-добрия случай откъслечни. Но въпреки това тези инструкции някак си имаха смисъл, сякаш си припомнях забравено умение. „Естествено, ето как трябва да се направи — помислих си, игнорирайки за момент факта, че инструкциите ми бяха дадени от някакъв въображаем приятел. — Проста работа. Трябва да я запомня.“

Цялата болка и изтощение в крака изчезнаха. Сред тази растяща вкочаненост всяка частица от останалата ми енергия се пожертва, но без да се разтече, а втвърдявайки се, сякаш кракът ми бе поставен в нажежена пещ.

Следващото напъване бе възнаградено с рязък пукот. Дръпнах отново и кракът се счупи под бедрото, разпръсквайки лепкави частици разкъсана и проблясваща душевна тъкан.

В ръката ми се намираше почти съвършено копие на човешки крайник, пречупен в коляното. Беше красиво, но едва ли можеше да се твърди, че е и аеродинамично.

ЦЕЛТА Е НАБЕЛЯЗАНА — обяви екранът на контролния панел. Ракета номер едно се плъзна в дюзата с ужасната си кървавочервена бойна глава.

УСТАНОВКАТА ЗАРЕДЕНА. ГОТОВА ЗА ИЗСТРЕЛВАНЕ.

Бръмченето на машината преминаваше във вой. Знаех, че имам само един шанс.

Докато се спусках надолу, краката ми бяха като цепеници, закрепени за кашава юфка. Вълни от гадене се надигаха в мен, докато се хващах за парапета с потните си ръце. Щях да повърна, ако стомахът ми бе пълен. Разбира се, гладът и изтощението също си казваха думата, но причината за такова жестоко рухване трябваше да се търси другаде — със сигурност в някаква бързодействаща военна чума, запазена от висшите военни в дъното на укрепената дупка. Инструмент за геноцид, забранен от официалните договори. Но кой изобщо би се съгласил да изхвърли оръжие?

Дали милионите други ще изпитат същата агония? Нямах представа какво се случва в центъра на лабораторията с всичките онези антени, бръмчащи тръби и махала, люлеещи се между разпнатите дубъли, като някаква кошмарна картина на Йероним Бош. „Но зная какво означават бактериите, значи и това трябва да е зло.“

Това направи нещата прости. „Трябва да се намеся.“

Но как?

Старият ми приятел Пал има следната философия: „Когато ти липсва разбиране или финес, винаги можеш да наложиш мнението си с гаечен ключ.“

Опростенческо, често тъпо кредо, но точно в момента ми се стори доста завладяващо. „Ако нанеса достатъчно поразии, Клара и приятелите й може и да имат време да разучат мястото. Те ще се заемат с останалото… ще разберат кое и как. Каквото й да става тук, просто трябва да намеря начин да го спра.“

Дори и безсмисленото решение е нещо, за което можеш да се захванеш. Пристъпите на гадене се засилваха с всяка крачка надолу. Представях си компютъра AI-XIX… и металния сгъваем стол до него. Точно подходящият заместител на гаечния ключ. Стига да съм все още в състояние да го вдигна, когато стигна до него.

Което изглеждаше съмнително, тъй като симптомите ми се влошаваха. На половината път надолу по стълбата се почувствах обграден от противни невидими същества с жила и нокти. От всеки техен призрачен удар плътта ми трепереше. „Плод на въображението — поставих си диагноза аз. — Мозъкът ти си измисля истории, за да обясни неприятните сигнали на умиращото тяло. Продължавай напред.“

Чудесно. Но две стъпала по-надолу към въображаемите гадини се присъединиха и експлозии от живи спомени, от които се олюлях.

Разпокъсаните спомени не бяха плод на личен опит, нито пък прехвърлени от дубъл. Трябваше да са заблуда. Но въпреки това усещането за déjà vu беше болезнено силно, както първия път, когато впечатах Постоянната си вълна в глина, или бях свидетел на една и съща сцена от няколко гледни точки, или гледах право в очите си без камера или огледало.

Залитах под пороя безумни образи и чувах викове. Бета и Риту със сигурност, но може би и други, всички звучаха така, сякаш времето забавяше хода си с всяка секунда. Само някои от неистовите им думи бяха ясно различими. Както и да е, страстите им изглеждаха нематериални, когато стъпих на най-долното стъпало и кракът ми увисна нерешително над пода на лабораторията.

По някакъв начин разбирах, че още една стъпка ще влоши нещата още повече. Погледнах наляво и видях, че почти съм се изравнил със сивия и червения големи, проснати един срещу друг, с бавно люлеещото се махало помежду им. По-близкият дубъл — тъмносив — обърна главата си в четвърт профил към мен. В замъглените ми очи ми се видя почти познат.

И в този миг, съвсем неочаквано и без покана, в главата ми нахлуват думи.

ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.

Какво беше това? Поредният симптом?

„Никакво разсейване — забраних си. — Трябва да стигнеш навреме за срещата си със стола. Само още няколко метра…“

Следващата ми стъпка преодоля последните сантиметри до пода…

… и завърши изравняването.

… и завърши изравняването.

Внезапно сякаш небето се стовари отгоре ми! Натрапчивият глас се превърна в дълбок бас, изпълващ главата ми с тревожен коментар в сегашно време:

Да Не Би истАлбърт Да Умира?

Скоро Ли Ще Загине? Какво Ще Стане, Ако Органичната Ми „Котва“ Внезапно Изчезне В Тези Последни Мигове Преди Брациерните Пикове?

Пресмятам…

Изглежда, Камшикът На Смъртта Ще Даде На Вълновата Ми Форми Сила Срещу Йосил. Възможно Е Дори Да Изхвърли Противния Му Спектър Оттук!

Какво? Пробождаща болка мина през темето ми. Олюлях се от шантавите мисли, отекващи в главата ми. Чувството бе като прехвърляне на дубъл, само че много по-интензивно и чуждо.

Атаките На Врага Ми Стават Все По-Отчаяни С Всяко Следващо Минаване На Махалото. Никакви Компромиси. Ако Той Не Успее Да Грабне Наградата. Никой Няма Да Може!

Двамата С Йосил Можем Да Се Анихилираме Един Друг И Брациерът Да Изригне Неуправляем, Вилнеещ Над Равнината На Реалността, А Отбранителните Сили На Обществото Не Могат Дори Да Го Засекат. Всички Онези Обречени Хора В Града Ще Умрат В Ужасни Мъки… Не Мога Да Допусна Жертвата Им Да Бъде Напразна.

Ужасен от неописуемата големина на тази същност, аз се питам какво общо има всичко това с мен?

И как би могло да няма? Не можеш да четеш мислите на другите. Само на различните версии на самия себе си.

ИстАлбърт Започва Да Разбира! Ще Му Помогна Преди Махалото Да Направи Следващия Си Мах.