Яките ръце на Пал се протегнаха към дубъла-порно палоидът най-неочаквано се изплъзна от тях и мина зад врата ми на другото ми рамо.

— Това може да почака — изтърси малката версия на приятеля ми. — Първо, какво прави Гадарен тук и кои са тези другите?

Аз също бях разпознал мразещия големите фундаменталист. Присъствието му в Стария град бе като слизането на папата в ада. Горкият човечец явно бе отчаян и това се виждаше повече от ясно на истинското му лице.

Срещу Гадарен стоеше един зелен и се сетих, че това може да е единствено Лум, фанатикът-манципат. Евтиният глинен образ имаше само далечна прилика с широкобузестия оригинал, но ми кимна любезно, като на стар познат.

— Значи сте успели да се измъкнете от „Универсални пещи“, дубМорис! Бях много скептично настроен, когато господин Монтморилин ни подкани да дойдем колкото се може по-бързо тук на срещата. Естествено, радвам се да разбера, че животът ви е удължен. Това може да бъде истинска благодат за потиснатите!

— Аз също се радвам да ви видя — отговорих му. — И обясненията ще дойдат по реда си. Първо, кой е той?

Посочих третия гост на Пал. Голем, боядисан в бледоморав цвят, с неприлични жълто-кафяви райета, образуващи спирали от темето му надолу. Избраното лице на дубъла ми изглеждаше непознато, по усмивката тревожно ми напомняше за някого.

— Е, срещаме се отново, Морис — каза копието на спирали с глас, които събра стари спомени. — Ако пътищата ни продължат да се пресичат, ще започна да си мисля, че ме преследваш.

— Да бе. Поздрави и на теб, Бета. — Колкото мразех това копеле, толкова въпроси исках да му задам.

— Мисля, че е време да си поговорим за Енеас Каолин.

Накрая се отказах да диктувам в реално време. Беше прекалено уморително да ползвам това малко записващо устройство. Истинското ми тяло просто не е пригодено за него! А и стана прекалено напечено, когато Риту ни изостави в огромната подземна база и изчезна сред армията мълчаливи кукли-защитници.

Отначало двамата с ефрейтор Чен просто зяпахме поразени. Къде беше отишла? За какво по дяволите трябваше да ни напуска, особено в тази обитавана от призраци пещера?

Чен се разкъсваше на две. Искаше да ме измъкне, оттук, след като видя проверяващите, които душеха наоколо, вероятно в търсене на ракетата, която ме беше „убила“. От друга страна, дубъл-ефрейторът не можеше просто да изостави Риту Махарал и да остави цивилен — при това истински — да се мотае из тайната база без охрана.

— Разполагате ли с нещо, което да може да проследява телесна топлина? — прошепнах му аз и посочих към доспехите, висящи в безкрайни редици около нас. — Или с нещо, което да засича метаболитни продукти?

Маймуноподобннят ми спътник се намръщи.

— Ако го призная, можеш да подадеш сигнал на доносник.

— Така ли? Супер. — Голем-армията би трябвало да ни предпазва от други голем-армии. Трудно може да се оправдае складирането на материали, с които можеш да засичаш истински хора. Само полицията може да разполага с подобни играчки, при това се наглеждат много строго.

Свих рамене.

— Значи можем просто да оставим Риту да се мотае тук. Ако се изгуби, може да използва някоя от онези големи машини да събуди някой войник и да го помоли да й покаже пътя. Казах ли ти, че работи в „Универсални пещи“?

Чен изръмжа.

— Мамка му! Добре. Следвай ме.

Обърна се и бързо се заклатушка към единия край на огромната съблекалня.

Повечето от доспехите бяха пригодени за по-едри тела, като онези, които бях видял в Залата на пазителите. Как ли точно този ефрейтор Чен смяташе да се намести в някои от тях? Скоро получих отговора. Последните няколко десетки реда се състояха от костюми с най-различни размери, за различен брой крайници и добавки. Очевидно съществуваха и специализирани бойни дубъли, каквито не бях виждал никога по телевизията, дори й при най-големите сражения на лигата.

— Костюмите на зелени и кехлибарени ивици са за разузнавачи — обясни ми той. — Имат адаптивен камуфлаж и пълен набор сензори… включително и такива, които биха послужили за нашата нужда да проследим… ъъъ… да намерим госпожица Махарал и да й помогнем.

Чен определено беше нервен. Очите му се стрелкаха наляво-надясно и можех да позная какво си мисли. Сигурно щеше да е по-просто, ако Риту си беше останала с маскировката, както направих аз. Но от грима кожата я сърбеше и тя го беше изтрила.

— Може ли истински човек да носи подобно нещо? — попитах аз и посочих висящата наблизо униформа.

— Може… а, разбрах те. Ако Риту влезе в такъв костюм и го затвори както трябва, няма да оставя никаква следа след себе си. Да. Първо трябва да проверя дали не е минала оттук.

Чен сграбчи един разузнавателен костюм (много по-малък от обикновения, но пасващ горе-долу на маймунското му тяло) и започна да затяга циповете. Застанах зад него, посегнах да му помогна…

… и го сграбчих здраво с лявата си ръка за раменете, а с дясната — за главата, след което натиснах здраво надолу.

Две неща работеха в моя полза — силните истински мускули и елементът на изненада. Но колко десети от секундата щяха да са необходими на тренирания войник да ме изрита и да заличи всички преимущества?

Той пусна доспехите, изкрещя и се опита да се извие и да ме хване.

Чен може и да беше професионалист, но аз знам едно-две неща за предателството и убийствата. А и тялото му не беше от най-първокласните. Вратът изпука точно навреме — в момента, когато той удари палеца ми и през ръката ми премина пареща болка.

— Ох! — изкрещях аз, пуснах го и затръсках наранения си палец.

Големът се изплъзна от ръцете ми и падна на пода. Макар и парализиран, можеше да ме вижда как ругая, подскачам и смуча пръста си.

Видях в очите му, че разбира.

Че знае, че съм истински. И че ме е наранил.

Когато светлината на съзнанието започна да помръква, устните на дубъла се раздвижиха, за да оформят една-единствена беззвучна дума.

„Извинявай.“

След което Постоянната вълна помръкна. Можех да видя… почти да усетя как изчезва.

Следващият ми ход бе ясен. Все още имах нужда от сигурен достъп до мрежата, а Чен току-що ми бе показал как мога да стигна до него незабелязан с помощта на един от „разузнавателните“ екипи. Сензорите му щяха да ми помогнат да засека и избегна инспекторите от Додекаедъра, които бяхме видели. Както и да проследя следата на Риту — стига да имах късмет.

Честно казано, изчезването й не беше основната ми грижа. Веднага щом се закопчах по съответния начин и се уверих, че мога да дишам, се наведох да вдигна глиненото тяло. Горкият дубЧен. Бих искал да кажа, че целта ми бе да го занеса до някой фризер и да спася спомените му. Но всъщност ми трябваше място, където да скрия разпадащото му се тяло — за предпочитане в анонимен рециклиращ контейнер.

А пък и истинският ефрейтор Чен не би се зарадвал особено на спомените му за случилото се днес. Най-добрата услуга, която можех да му направя, бе да залича всякакви следи от участието му във всичко това.

Добре де, може и да се оправдавам пред самия себе си. Трябваше да му видя сметката най-вече заради една основна причина. В мига, в който наденеше костюма, той щеше да започне да търси истинско човешко тяло… и щеше да намери едно, стоящо точно до него. Доста неудобно за мен самия. Не можех да го позволя.

Мисля, че разбра това малко преди края си.

Наблизо нямаше рециклиращ контейнер, така че извадих идентификатора му и натиках останалата му част в кошче за боклук.

Ще му се реванширам, ако успея да се измъкна от тази каша. Някой ден ще го поканя на вечеря. Нищо, че няма да има ни най-малка представа защо го правя.

Трябваха ми само няколко минути, за да свикна с костюма и да наглася камуфлажа му според осветлението. Подобно на октопод, чувствителната към светлина кожа непрекъснато се променяше, за да съответства на всичко, което се намираше около мен. Доста добра маскировка, дума да няма. Класи над онова, с което можеш да се сдобиеш от някой магазин за хобисти. Достатъчно добра, за да заблуди повечето охранителни системи, реагиращи на движение — било то дигитално, органично или глинено.