Един примигващ надпис крещеше „ИЗ-КОРМЯНЕ“! Отвън стояха викачи в крещящи цветове и приканваха минувачите да влязат за „пътуването на живота ви“. През издънените стени видях двадесететажна сграда, превърната в гигантска пързалка на ужасите… диво въртящо се увеселително влакче без колани и предпазни перила и с добавената особеност, че много от посетителите носеха оръжие и разменяха изстрели с онези, които минаваха покрай тях в други вагони. Ама че забава.

После идваше ред на кал-сводниците и д-бордеите — с огромни дупки и всякакъв вид примамливи прозорци — за онези, които не могат да си позволят фантазиите им да бъдат специално подготвени и доставени по домовете им.

Следваха същите онези покрити със сажди бойни полета, които бях посетил като тийнейджър, все така отбелязани с предупредителни знаци и с евтини будки, предлагащи оръжие на онези, които са забравили да си вземат своето собствено. „Безплатен лов на глави“, крещеше някаква реклама, сякаш на място като това някой би посмял да иска заплащане за традиционни услуги. „Оставете на нас подробностите около купона!“ — мигаше друг. „Отстъпки за рожденици!“

Нали знаете. Обичайните неща. Объркващи напомняния за младостта.

Имаше още нещо объркващо. Кожата ми беше започнала да се люпи. Сивото покритие, което изглеждаше така шикозно и първокачествено в имението на Каолин след подмладяващия курс, очевидно не беше нищо друго освен долнопробен евтин спрей. Щом започна да се бели, падаше на дълги ивици и смъкваше и червено-оранжевия пласт отдолу. Зачесах се, за да махна досадното покритие, и тялото ми бързо започна да си възвръща оригиналния цвят — зелен. Подходящ за косене на ливадата и почистване на банята. Не и за игра на детективи.

— Завий наляво, а на следващата пресечка — надясно. — Палоидът впи нокти в рамото ми. — Само внимавай за Капулетите.

— Да внимавам за какво?

Видях какво имаше предвид малко по-късно, когато завих на ъгъла и спрях изненадан, зяпнал към улицата. Беше променена до неузнаваемост от последния път, когато бях идвал тук — цял квартал, изграден отново като най-точно копие на Ренесансова Италия — от калдъръма до пищния фонтан на главния площад, разположен срещу романска черква. В двата края се издигаха две натруфени крепости-жилища с балкони, окичени с развяващите се знамена на съперничещите си знатни фамилии. Разноцветни наемници се навеждаха от терасите и крещяха към минаващите отдолу иди важно крачеха напред-назад и се перчеха с чорапогащите с жартиери и издуващи се дюкяни. Пищни женски бавно разхождаха широките си рокли от коприна покрай съдържатели на магазини, които гръмко и цветисто предлагаха стоките си.

Подобно разточително начинание изглеждаше твърде скъпо за Стария град, където всичко можеше да бъде разпердушинено на парчета от поредната голем-война, при която някой заблуден снаряд излезе извън очертаните граници. Но бързо разбрах, че рискът е самото оправдание за съществуването на квартала. Причината за благокалното му население.

До фонтана се разнесоха викове. Някакъв в червени и сини ивици буташе друг, чиято кожа и дрехи бяха на точки… всеки в ливреята на къщата си. Внезапно изсъскаха бляскави рапири и зазвъняха като звънци, а тълпата се събра да вика и да прави залози на фалшив Шекспиров жаргон.

„Уф — сетих се аз. — Един от двамата трябва да е Ромео. Дали всички членове на клуба се редуват за ролята, или се дава по старшинство? Може би дават мястото под наем за един ден, за да го финансират.“

Безработни и отегчени от предпазливите игри в предградията, тези запалянковци би трябвало да станат рано, за да си подготвят дубълите и да ги пращат тук всяка сутрин, след което да прекарат целия ден вкъщи, горящи от нетърпение да научат изхода от представлението — жив или мъртъв. Нищо, което биха могли да изпитат законно в истинска плът, не би могло да се сравни с яркия алтернативен живот, който водеха тук.

А аз си мислех, че Ирена, е особнячка!

— Спокойно, Албърт — сгълча ме една част от мен. — Имаш си работа — и нещо много повече. Истинският свят има смисъл за теб. Другите не са такива късметлии.

— Така ли? — отговори друг вътрешен глас. — Я си затваряй устата, кретен нещастен. Аз не съм Албърт.

Няколко наемници на точки обърнаха гръб на дуела и ни видяха да пресичаме близката отрупана с цветя колонада. Изръмжаха и ръцете им посегнаха към дръжките на шпагите.

Капулети, сетих се аз и бързо и покорно се поклоних, след което забързах, като гледах да не зяпам наоколо.

Благодаря, Пал. Ха, пряк път!

Посока. Скоро разбрах, че южният район на Стария град е отделен за симулатори и старите изоставени сгради са се върнали към нов, живот. Следващият квартал бе по тема от Дивия запад, изпълнен с шляещи се стрелци, оцветени във всички тонове на Шарената пустиня. Следваше някакъв стъклено-метален научнофантастичен сценарий, за който нямах време да се сетя, докато профучавах през него. Естествено общото между всички тях беше опасността. Разбира се, дигиталната виртуална реалност предлага още по-голям избор от места и ярко ги изобразява под прикритието на чадора ти. На дори и най-добрите добавки не могат да те накарат да почувстваш виртуалната реалност като истинска. Нищо чудно, че киберсветовете се населяват предимно от киберманиаци.

Следващата зона бе най-голяма от всички. И най-ужасяваща.

Заемаше цели шест квартала с гигантски холоекрани в двата края, подсилващи илюзията за безкраен, забързан градски пейзаж. Жесток градски пейзаж с порутени жилища и смразяващо познат вид. Светът, за който ми разказваха родителите ми. Периодът на проклятието. Времето на страх, войни и купонна система бе почти отминало по времето на моето раждане, когато бумът в дублирането започна да излива своя рог на изобилието наред със социалните помощи. Но белезите от Проклятието продължават да измъчват хората от моето поколение — дори и сега.

„Защо? — чудех се аз, докато гледах огромната имитация. — Защо някой ще хвърля толкова много пари и грижи, за да пресъздаде ада, от който едва се спасихме?“ Дори въздухът изглеждаше изпълнен с нещо, от което очите ти започват да парят. Мисля, че са му викали „смог“. Нали трябва да се пресъздаде всичко.

— Почти стигнахме — подкани ме палоидът. — Кафявата сграда отляво. После нагоре.

Тръгнах към порутения тухлен жилищен блок. Във фоайето в тенекиена кофа капеше вода, а по стените имаше старомодни олющени тапети. Сигурен съм, че ако разполагах с обоняние, щях да надуша миризмата на урина.

До третия етаж не видях никого, но зад затворените врати чувах най-различни гласове — гневни, нетърпеливи, страстни, дори викове на деца. „Сигурно повечето са компютърно генерирани. За да прилича на претъпкано с клиенти.“ Но все пак защо някой дори би си помислил да пробва подобен живот?

Спътникът ми посочи мръсния коридор.

— Наех един от тези малки апартаменти преди месеци, за да служи за тайна квартира за особени срещи. По-добре тук, отколкото вкъщи. А е и по-близко.

Той ме насочи към врата, обозначена с олющена ваденка като апартамент номер 2-В. Почуках.

— Влез! — извика познат глас.

Топката на вратата се завъртя под ръката ми — скъпи механични метални части, нарочно покрити с ръжда, за да скърцат. Същото се отнасяше и за пантите. Бутнах вратата и се оказах в стая, украсена в стил „ергенска бърлога“.

Няколко души стояха, когато влязох — разбира се, с изключение на онзи, когото търсех. Животоподдържащото кресло на Пал забръмча, когато тръгна към нас и се изправи на две колела — модерна техноаномалия сред изкуствената бедност.

— Зелчо! Вече те бях отписал — докато не дойде последният ти доклад преди около час. Ама че приключение! Стигането до „Универсални пещи“! Прионната атака! Наистина ли видя как онзи Морис се пъха в гъза на товарач? — Той се изкиска. — След това срещата с Енеас Каолин. Как само чакам да прехвърля всичко онова, дето стана при Ирена!