После се сетих. „На война.“ Неотдавна бе споменала, че резервното й подразделение било мобилизирано. За битка срещу Индия. Или Индиана?

По дяволите, подобно нещо можеше да продължи цяла седмица. А понякога и повече. Наистина исках да поговоря с нея, а не да се тревожа къде е и какво ли прави някъде из пустинята.

Бележката продължаваше:

МОЛЯ ТЕ, ОСТАВИ ДУБЪЛА МИ НА МИРА.

ТРЯБВА УТРЕ ДА ПРЕДАМ ЕДИН ПРОЕКТ!

Погледнах към малкия й кабинет за симулации и видях, че през вратата се процежда светлина. Преди да замине Клара си бе направила дубликат, който да свърши някаква работа. Нямаше съмнение, че зад вратата ще открия сива или абаносова версия на приятелката си, увита във виртуална или индуистка дреха, да работи върху някаква научна задача, свързана; с последните й проучвания — може би върху лингвистиката на банту или върху китайската военна история… така и не можех да проследя начините, по които се променяха интересите й — също като интересите на стоте милиона вечни студенти, при това само на този континент.

Аз самият бях от изчезващия вид на работещите. Философията ми е: защо да стоиш в училище, когато имаш дарба, която се търси? Никога не можеш да кажеш кога ще се окаже безполезна.

Магнитната брава тихо се подчини на докосването ми и вратата към кабинета й се отвори. Вярно, в бележката пишеше да не преча, но понякога изпитвам съмнение. Може би просто проверявах дали биометричните ми данни все още ми дават пълен достъп до всяко кътче на яхтата.

Даваха ми. И разбира се, там беше нейното сиво копие — изучаваше нещо на малко бюро, затрупано с листа и информационни платки. Виждаха се само краката — сивкави като пръст, но безупречно оформени. Всичко от кръста нагоре бе забулено от холоинтерактивна тъкан, която набъбваше и се движеше, когато дубълът размахваше ръка, посочваше и пишеше. Изпод покривалото се дочуваха отделни приглушени думи.

— … Не, не! Не ми трябва някаква рекламна любителска симулация на Безславната война. Искам информация за истинските събития! Никакви исторически книги, а оригиналните записи за биопрестъпления като ЮЗЕТВП3… Да, точно така. За истинска вреди, причинени на истински хора по време на войната…

Зная, че съдебните протоколи са от преди четиридесет години! И какво от това? Тогава ги промени съобразно старите протоколи и… Ах ти, малоумно извинение за… и на това му викат изкуствен интелект?

Нямаше начин да не се усмихна. Дубликат или не, това си беше самата Клара — спокойна в напрегнат момент и същевременно способна да се пали като фитил. И страшно язвителна към некомпетентността на другите, особено ако са машини. Нямаше смисъл да й се обяснява, че компютърните аватари не могат да бъдат сплашени като рота новобранци.

Винаги ми е било любопитно (и малко зловещо) как Клара може да възложи на дубликата си подобна работа и никога да не си прави труда да свали спомените му. Добре де, старомоден съм. (Едно от „чаровните“ ми качества, както казва тя.) Или просто ми е трудно да си представя какво кара голема да остане мотивиран, когато няма никакъв шанс да се слее с оригинала си в края на деня.

„Ти също го правиш понякога — помислих си аз. — Нима не й зае един абаносов миналата седмица, за да успее да довърши статията си навреме? Той така и не се върна, доколкото си спомням. Не че имам нещо против.

Надявам сме, че сме си прекарали добре, като истински учени.“

Макар и да се изкушавах, реших да не досаждам на дубъла. Клара обичаше специалистите. Този сигурно бе само амбиции и интелект и щеше да се трепе над задачите си, докато мозъкът му не се изпари. Отново всичко опира до личността; Пълна концентрация върху конкретната задача — това е Клара.

Яхтата също го показваше. В епоха, когато хората прекарват огромна част от времето си в пищно обзавеждане на къщите си или се отдават на хобитата си, нейният дом оставаше строго функционален, сякаш тя се готвеше да потегли при първи сигнал — към някакъв далечен бряг. Или към друга епоха.

Инструментите бяха очевидни. Личеше, че много от тях са довършвани на ръка — като универсалната навигационна система, вградена във върха на резбован махагонов бастун, или самонасочващите се бойни боласи, артистично изработени от метеоритно никел-желязо. Или пък двете бронирани — мъжка и женска — наметки — тя им казваше чадори — на закачалката. Декоративните външни пластове на блестящата титанова ризница покриваха истинския апарат — мека качулка от плюшени предаватели, които могат да те пренесат на всяко място във виртуалната реалност. Стига да имаш основателна причина да посетиш стерилната дигитална вселена.

Чадорите ни бяха тук — най-ясният израз на обвързаност, която съм получавал от нея. Заедно с двете кукли, изобразяващи нас двамата по време на разходката ни до Денали — правата й коса подстригана късо, почти като шлем, и обрамчва лицето, което винаги й се струваше прекалено издължено, за да е красиво, въпреки че аз нямах никакви забележки към него. Изглеждаше ми пораснала, истинска жена, докато собствените ми прекалено младежки черти сякаш завинаги носеха отпечатъка на мрачното настроение на следпубертетната възраст.

Може би тъкмо затова се мъчех да компенсирам с лихвите и работех здравата, за да запазя сериозната си работа, докато Клара имаше повече нужда да проучва.

Друго? Никакви разхвърляни дрънкулки. Никакви трофеи от стотиците бойни полета, където бойните й дубъли бяха пълзели под артилерийския огън, атакувайки лазерни установки за славата на отбора й.

От една страна, имах връзка със студентка. От друга — със световноизвестен воин. Е, и? Кой не е свикнал да живее няколко живота едновременно? Ако човечеството притежава някаква велика дарба, тя е в почти безкрайната му способност да свиква със Следващата епохална новост — повярвайте ми.

Отново погледнах бележката. Отпечатък от пръста й, биоскулптиран така, че да напомня игривото й намигване, бележеше кран и сочеше към листа отдолу:

Копирът и — лъскав модел на „Фабрик Габон“ — заемаше около четвърт от мъничкия салон. През полупрозрачния от скрежа капак на хранилищното отделение се виждаше хуманоидна фигура с формата и размерите на Клара, сто на сто впечатана и готова за изпичане.

Докато разглеждах добре сложения силует, се почувствах като съпруг, чиято отсъстваща жена му е оставила готовата вечеря в хладилника. Странна мисъл, особено с оглед на отношението на Клара към брака. И разбира се, Клара обича да приготвя специалисти. Това белокожо копие нямаше да блести с интелект и умение да води разговор.

Е, трябваше да се задоволя с каквото има.

Но не точно сега. Последните тичания нагоре-надолу ме бяха държали на крак четиридесет часа и имах нужда повече от сън, отколкото от сурогатен секс. Но въпреки това, докато карах към дома си, нещо ме гризеше отвътре.

— Провери ли за келнера от „Ла Тур Ванадиум“? — попитах Нел, докато паркирах волвото в малкия гараж.

Домашният ми компютър отговори с обичайното си мецосопрано.

— Да. Ресторантът отговори, че един от сервитьорите им е загубил работата си снощи, защото е обезпокоил клиенти. От тази вечер започват да наемат опитни дубъли от друго място.

— По дяволите. — Това означаваше, че съм длъжник на човека. Не беше лесно да си намериш ръчна работа, особено в първокласните ресторанти, където съдържателите държат служителите им да си приличат като две капки вода. Еднакво изглеждащите келнери са по-предсказуеми, а служителите, създадени от една и съща пръст, не се разправят за дреболии. — Дадоха ли ти името му?

— Данните са блокирани. Но ще се занимая по-подробно. Междувременно, имаш текущи задачи. Искаш ли да ги разгледаме, докато впечатваш днешните дубликати?