Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Само до Четвърта — отговорих аз. — Ще ти кажа къде да спреш, като стигнем. — Разбира се, имах определена цел, но не трябваше да я казвам на глас. Не и когато по всяка вероятност бяхме под наблюдение — и отвън, и отвътре.

Той прие отговора ми с изсумтяване и нагласи визьора си, като нехайно държеше кормилото с пръст. През това време аз измъкнах телефона, който получих малко след подмладяването си.

— На кого ще звъниш? — попита палоидът.

— Ти как мислиш? На работодателя ни естествено. — В паметта бе заложен един-единствен номер.

— Но тогава… защо оставихме колата, ако…

Малките тъмни очи проблеснаха. Направо виждах как подозрителният малък ум на Пал напряга сили.

— Добре де. Предай на Енеас много поздрави от мен.

Бидейки евтин зелен — макар и пребоядисван в оранжево и сиво — не можех изразително да извъртя очи към небето. Затова просто го игнорирах. Телефонът изтананика мелодията си. Кой щеше да отговори? Един от блестящите му големи… иди пък истинският отшелник-трилионер, скрил се зад микробонепропускливите стъкла на кулата си в префърцуненото имение. Или някой компютърен аватар, който или щеше само да приеме съобщението, или щеше да се справи с рутинните решения, може би използвайки записани думи, изречени от собствения глас на Каолин.

Чаках. Когато си от глина, чакането си е съвсем в реда на нещата. Независимо от краткотрайността ми, нетърпеливостта е за онези, които имат да губят истински живот.

Междувременно Старият град минаваше покрай нас с цялата си смес от мръсотия и ярки цветове. По някои от старите сгради, порутени и извадени от списъка за поддръжка, имаше предупредителни знаци, забраняващи влизането на истински хора. Но навсякъде имаше тълпи, абсолютно нехайни за нестабилното си обкръжение — хора, направени за изпълнен с тежък труд ден, но все пак по-ярки от безцветните си създатели. Заетите разноцветни мравки, благодарение на които цивилизацията продължава да съществува, непрестанно влизаха и излизаха от фабрики и работилници, мъкнеха тежки товари, бързаха за поверителни срещи и изпълняваха спешни поръчки, тичайки на дългите си крака.

Движението за миг се обърка и ни принуди да заобиколим открита строителна площадка, над която се рееше ярък холонадпис:

ГРАДСКИ ДУБЪЛ-ТРАНЗИТЕН ПНЕВМОТРЪБЕН ПРОЕКТ — ПАРИТЕ ОТ ВАШИТЕ ДАНЪЦИ В ДЕЙСТВИЕ

Блестящ дисплей отброяваше времето до деня, когато глинените хора и други товари щяха да бъдат изпращани до всяка част на града по разширена мрежа безвъздушни тръби, свързващи всеки адрес, подобно на безбройните самонасочващи се пакети с данни по интернет — напълно автоматично и почти безплатно. Шофьорите на маршрутни и бронтовози се оплакваха, че завършените етапи от проекта вече са ги лишили от най-доходоносните курсове. Отделни саботажи от време на време забавяха работата и напомняха на народа за старите дни на лудитите, когато профсъюзите водеха истински улични битки срещу дубъл-технологиите. Една неотдавнашна експлозия дори разруши намираща се недалеч сграда, разби на парчета повече от четиристотин голема и пръсна стъкла достатъчно далеч, за да нарежат един истински човек на цели три преки от нея. Наложи се да му направят шест шева. Това бе най-големият скандал.

Независимо от неуморното обществено мнение „Универсални пещи“ и останалите дубъл-производители лобираха здраво за инсталирането на тръбите във всеки град. Как по-добре да се увериш, че клиентите ти ще получават милионите си заготовки бързо и да им съдействаш да оползотворят, възможно най-пълно всеки впечатан ден? Колкото по-малко време големът прекарва в транспортиране или в хладилника, толкова повече клиенти ще имат чувството, че не са си хвърлили парите, на вятъра. И ще си поръчват още повече заготовки.

Под надписа се трудеха нискокачествени епсилон-модели — мъкнеха кошници с пръст на изпъстрените си с петна зелени гърбове. Други се спускаха надолу с части от керамична тръба, пригодена да издържа на високи налягания. Епсилоните дори не получават пълна впечатана личност. Никакви души и никакви рефлекси на сьомгата — само желание за работа и работа, и работа — докато рециклиращият контейнер не ги повика.

Сякаш виждах сцена от научнофантастичен кошмар, по-лош и от „Метрополис“ на Фриц Ланг — роби и работници, трудещи се за намиращите се някъде далеч господари, докато не умрат — обречени и неоплакани от никого. От друга страна, гледката изглеждаше великолепна! Свят на свободни граждани, отделящи малки части от себе си — с които лесно могат да се разделят, — които да се заемат с цялата необходима черна работа, за да могат всички да прекарат органичния си живот; в забавления и учене.

Кое от двете бе истина?

И двете едновременно?

А трябваше ли да ми пука изобщо?

Изненадах се от собствените си мисли.

„Това ли става с мозъка на дубъл, който е просъществувал повече от един ден? Нима презареждането с elan те прави мечтател и философ? Дали причината е в събитията, на които бях свидетел при Ирена?

Или защото съм франки?

Хайде, Каолин. Вдигни проклетия телефон!“

Всъщност мълчанието му ми даваше известна надежда. Може би Енеас не го беше особено грижа за нас двамата с палоида. Може да е прекалено зает, за да си прави труда да ни проверява.

А, но „зает“ не означава това, което е означавало навремето. Богаташът може да впечата достатъчно скъпи дубъли, за да държи всяка работа под око. Значи имаше някаква друга причина.

Строителната площадка се намираше на една пресечка зад нас, когато водачът внезапно зави, като сипеше ругатня след ругатня. Стиснах здраво седалката, готов за катастрофа, но движението си беше съвсем наред. Не, просто шофьорът се гневеше на събития, които нямаха нищо общо с работата му.

— Идиоти! Не можехте ли да се сетите, че ще ви чакат зад онзи хълм? Индонезийците сигурно го държат на прицел от пет различни ъгъла! Кретени! ТЕЗ просто трябва да се откаже от тази среща и да се предаде. Да прати целия си отбор гол на бойното поле! По-добре да започнем всичко на чисто!

По краищата на слънчевите му очила проблясваше слабо сияние. Е, значи очилата бяха и видеоприемници. Всъщност повечето са такива.

Но все пак не плащах, за да бъда потрошен от някакъв спортен запалянко. Още една издънка и щях да предявя граждански иск срещу него…

От чие име? Къде щяха да отидат парите? Горкият стар Албърт имаше сестра някъде в Джорджия, но тя бе собственик на пет патента и нямаше нужда от мангизи. И тогава се сетих — каквото е останало от собствеността на Ал, трябва да премине у Клара. Всичко, което не е реквизирано от ченгетата. Или от Каолин. Всичко зависеше от това да се намери някой друг, който да бъде обвинен в атаката срещу „Универсални пещи“.

Съмнявах се, че ще успея. Но първо трябваше да се съберат още данни.

— Хей, запалянко! — закрещя палоидът на шофьора, който продължаваше да псува, докато заобикаляхме някакви пешеходци и за малко да не ни размаже огромен осмокрак бус за доставки. — Стига си викал, ами гледай пътя!

Шофьорът избуча нещо през рамо към приятеля ми, който се озъби в отговор, изви дългия си гръб и извади нокти, сякаш се готвеше за скок. Тъкмо се канех да затворя телефона и да се намеся, когато внезапно в ухото ми се разнесе глас.

— А, значи все пак се обади. Чудех се кога ще го направиш — измърмори магнатът. Не можех да определя кой Каолин е това, но по всяка вероятност същият, който ни бе натоварил със задачата. — Какво видя в клуба на Ирена?

Никакви извинения, че ме е накарал да чакам. Това са то трилионерите.

— Истинската й смърт — отговорих аз. — Използва една от онези услуги с антените и се запрати заедно с всичките си дубъли към нирваносферата, или към пръстените на Валхала, или и аз не знам къде.

— Зная. Ченгетата току-що са пристигнали там и картината е пред мен. Невероятно. Ама че психарка! Разбра ли какво имах предвид, Морис? Светът се пълни с извратени типове и дублирането само влошава нещата още повече. Понякога ми се иска никога да не бяхме…

78
{"b":"548591","o":1}