Млъкна, после продължи:

— Е, няма значение. Мислиш ли, че Ирена е избрала този момент да приключи с всичко, защото заговорът си е провалил? Защото не успяха да разрушат фабриката?

Каолин страшно умело се преструваше на абсолютно невинен. Реших да продължа играта.

— Ирена е просто поредната жертва, сър. Най-искрено вярваше, че е наела сивия Албърт като полулегален промишлен шпионин.

— Да нямаш предвид всички онези идиотии за тайната на телепортирането?

Хвърлих поглед назад към пневмо-тунела — огромни инвестиции щяха да отидат на вятъра, ако дистанционното дублиране един ден станеше реалност.

— Историята е била достатъчно правдоподобна, за да заблуди сивия. Защо не и нея? Както и да е, тази сутрин Ирена е разбрала, че е била използвана да бъде обвинена за прионната атака. И затова е решила да излезе от играта.

— Значи поредният будала. Като теб, Лум и Гадарен. — Каолин изсумтя. — Откри ли някакви следи кой стои зад всичко това?

— Двамата й партньори са били карираният дубъл, който се е представил като вайс Колинс, и едно копие на маестрата, Джинийн Уоммейкър.

— Това ли е всичко? Вече го знаем от записа на сивия.

Не исках да казвам повече. Но Каолин все още ми беше клиент… най-малкото докато не проверях някои неща. Нямах законно и морално право да го лъжа.

— Вайс Колинс е бил просто фасада, разбира се. Ирена смяташе, че всъщност той би могъл да е Бета.

— Имаш предвид фалшификатора крадец на големи? Имаш ли някакви доказателства? — Гласът на Каолин зазвуча малко по-развълнувано. — Това би ми свършило идеална работа, за да натисна още повече. Да накарам ченгетата да започнат да гледат на това копеле като на обществена заплаха, а не като на поредния маловажен пират. Може да успеем да го изкараме от бизнеса!

Отговорих колкото се може по-внимателно:

— Аз мисля същото. Вървя по следите на Бета от три години. Имали сме доста неприятни сблъсъци.

— Да, сещам се. Измъкването ти в понеделник, последвано от нападението срещу Телър Билдинг във вторник. Имате за какво да си връщате един на друг.

Вече виждах целта на пътуването ни. Трябваше да накарам Каолин да се чувства достатъчно удобно, за да не се интересува от действията ми през следващите няколко минути. Определянето на времето беше от жизнена важност.

— Именно затова в момента отивам към Телър Билдинг.

Към. Това всъщност не беше лъжа. Пасваше на траекторията ни из Стария град, в случай че ни следеше по някакъв начин.

— За повече следи, а? Чудесно — каза Каолин. Чух някакви приглушени гласове около него; явно се нуждаеха от вниманието му. — Обади се отново, когато научиш повече — завърши той и прекъсна връзката, без да каже и едно „дочуване“.

„Точно навреме“ — помислих си облекчено.

— Спри тук! — казах на шофьора, който все още разделяше вниманието си между пътя, военните новини и ругаенето с Пал. „Как ли такива като тоя остават с книжки?“ — зачудих се, подхвърлих му една сребърна монета и скочих долу. За щастие, палоидът предпочете да си остане на рамото ми, вместо да налети на бой. Малко му оставаше.

„Църква на ефемералите“, гласеше мигащият надпис отпред. Изтичах нагоре по гранитните стълби, покрай всички окаяни дубъли — наранени, повредени или зарязани без никаква надежда да бъдат посрещнати вкъщи за прехвърляне. Повечето изглеждаха изтощени, близки до края си. А аз бях най-старият от всички! Единствената глинена личност, която имаше преки спомени от вчерашната проповед. Не че бях дошъл да присъствам на службата.

На опашката за бърза поправка чакаха няколко измъчени: копия; най-отпред стоеше дългурест пурпурен с откъсната лява ръка. За щастие, на смяна беше същата тъмнокоса доброволка и осигуряваше първа помощ на потъпканите и лишените от всякаква надежда. Каквато и психологическа причина да я бе накарала да посвети скъпоценното си реално време на съществата с къс живот, бях й благодарен.

— Опа! — ахна палоидът при вида на доброволката. — Това е Алекси.

— Какво? Познаваш ли я?

— Ъъъ… излизахме известно време — тихо ми прошепна минидубълът на Пал. — Мислиш ли, че ще ме познае?

Неволно сравних двата образа. Истинският Пал — красив, прошарен и широкоплещест, макар и без долната половина на тялото си и прикован завинаги към стола си — и вида на малкото пъргаво и ухилено същество, наподобяващо невестулка, което стоеше на рамото ми. Между тях нямаше нищо общо, освен когато не се стигнеше до нещата, които наистина имаха значение — като паметта, личността и душата.

— Може би не — отговорих аз, докато минавах покрай опашката и се насочвах към нея. — Стига да си държиш устата затворена.

Няколко наранени дубъла замърмориха, когато приближих до Алекси, заобиколена с варели евтина голем-вар, замазка и гипс. Тя ме погледна — и за първи път забелязах, че е красива по един особен мрачен, отдаден на призванието си начин. Започна да настоява да застана в края на опашката, но млъкна, когато вдигнах ризата си и се обърнах, за да й покажа дългия белег от втвърден цимент на гърба си.

— Помниш ли работата си, докторе? Свърши страхотна работа с онзи малък гаден поглъщач, дето ми дъвчеше чарковете. Сещам се, че един от колегите ти каза, че няма да изкарам деня. Трябваше да приемеш облога.

Тя примигна.

— Помня те. Но… това беше втор…

Алекси млъкна с ококорени очи. Не беше вчерашна — изводите сами се налагаха.

„Умна е, вярно си е. Но защо тогава е излизала с Пал?“

Пуснах ризата си.

— Можем ли да разговаряме някъде насаме?

Тя рязко кимна и ни направи знак да я последваме горе.

Странно, но палоидът не каза нито думичка, докато Алекси ни сканира. Тя бързо откри проследяващите буболечки, инсталирани от Каолин, когато бе така любезен да удължи псевдоживота ни.

Откри също така и бомбите.

Може би точно навреме, помислих си аз. Работодателят ни очакваше да докладваме от Телър Билдинг. Можеше да се раздразни, ако разбере, че сме кривнали от пътя.

— Коя Свиня ви е направила това? — изруга Алекси, докато внимателно оставяше бомбите в една очукана метална кутия. Има особени случаи, когато големите могат законно да носят устройства, за самоунищожаване, активиращи се дистанционно по радиото. Но те са много редки на територията на ТЕЗ. Естествено групата на Алекси възразяваше срещу тази практика по принцип. Въздържах се и не й казах, че нашите бомби ни ги е поставил самият велик робовладелец вайс Каолин. Ако научеше, тутакси щеше да го разгласи на всички активисти в движението си.

Не можех да позволя подобно нещо. Не още.

Палоидът се нуждаеше и от някои поправки. Докато тя работеше върху него, аз гледах от балкона към стъклописа в главната зала. Старите християнски символи бяха сменени с кръгла розета, подобна на цвете. Листенцата му изтъняваха навън преди внезапно да се разширят в самия край под прав ъгъл към заострените върхове. Отначало си помислих, че всяко листенце може би е риба с обърната към външната страна опашка. После обаче разбрах, че всъщност са китове — кашалоти, доколкото личеше — събрали огромните си вежди на някаква важна среща на умовете на семейство китови.

Какво означаваше този символизъм? Китовете — дълговечни, макар и застрашени — изглеждаха пълна противоположност на дубълите, които умираха бързо, но затова пък всеки ден се появяваха все повече и повече, винаги възстановявани от човешката изобретателност и дръзновение.

Розетата донякъде ми напомняше за мандалата, която носеше техникът-свещеник от „СД Последни възможности“, ръководил прехвърлянето на царица Ирена в отвъдното. Макар и съвсем различни в детайлите си, двете изображения се свеждаха до борбата за решаването на един и същи проблем — как да помирят впечатването на душата с трайния религиозен импулс. Но кой съм аз, за да си казвам мнението по подобни въпроси?