Наистина, тези ефемерали ми харесваха. Може би им дължах една-две услуги. Но засега трябваше да бъда въздържан.

Алекси приключи с работата си и обяви, че сме чисти. Внезапно се почувствах свободен за първи път, откакто… ами, откакто срещнах Пал, Лум и Гадарен в онзи запустял древен парк и бях въвлечен в цялата тази мръсотия.

— Сега мога да се обадя вкъщи! — ликуваше палоидът, забравил клетвата си да пази мълчание. — Да разкажа на себе си какво видях! Направо ще се побъркам от кеф при прехвърлянето.

Алекси погледна надолу към него и присви очи. Може би нещо в ритъма на говора на Пал й се бе сторило познато. Не й дадох време да се сети.

— Моят парт… двамата с моя приятел имаме нужда от сигурна връзка с мрежата. Можете ли да ни услужите с един-два чадора?

След колеблива пауза тя кимна и посочи към закачалката, От нея висяха две черни безформени одеяния.

— Неотдавна ги почистихме. Няма буболечки.

— Ще свършат идеална работа, благодаря — казах аз и тръгнах към закачалката.

— Само за ваша информация — добави тя, — абонирана съм за „Бдителност“, така че не се опитвайте да правите разни пакости или незаконни номера от наше име.

— Да, госпожо.

Алекси се намръщи.

— Мога ли да ви се доверя, че няма да пипате нищо друго тук, ако ви оставя и се върна при пациентите си?

Палоидът убедително кимна.

— Ще ви се отплатим за добротата ви — уверих я аз.

— Хм. Може би някой път ще ми обясните как става така, че все още ходите, след като отдавна трябваше да сте кал.

— Някой път. Обещавам.

Тя ни хвърли последен подозрителен поглед и излезе. Когато стъпките й заглъхнаха, погледнах въпросително палоида.

— Добре де! — гъвкаво се изви той. — Може би е по-добра, отколкото заслужавам. Ще се захващаме ли за работа? Няма да заблудим Каолин задълго.

Малкият ми приятел скочи на бюрото и аз му помогнах да се пъхне под чадора. Активната качулка го покри и се нагласи според странната му форма. Поставих другия на главата си и оставих черните му краища да се спускат по раменете надолу до кръста ми. Отвън приличах на някакво забулено същество от мрачните години преди половин век, когато в една трета от държавите на Земята жените били принуждавани да скриват лицата и телата си под безформени одеяния от муселин и марли. В наши дни старият потиснически чадор се бе превърнал в нещо, което ти даваше пълна свобода.

Отвътре…

Внезапно се озовах в друга вселена. Чудният космос на виртуалната реалност, където информацията и илюзията се смесват в изобилия от цветове и синтетични дълбочини. Сензорите на чадора усещаха разположението на ръцете ми, върховете на пръстите ми, всяко мое издишане, реагираха на всеки звук от симулирания ми ларинкс. Няколко измърморени команди — и след секунди пред мен се появиха три активни земни кълбета.

Първото увеличи образа към мястото, където се намираха димящите останки на дома ми… на Албъртовия дом. Безплатни корелатори се спуснаха от заобикалящия ме дигитален свят и започнаха да ме умоляват да им позволя да съберат всички данни за трагичното събитие. Двама от агентите бяха с добра репутация, така че им дадох няколко параметъра и ги пуснах да действат. На това ниво на осведоменост не ми струваха нито стотинка, а възможност за обратно проследяване не съществуваше. Нищо не ме отличаваше от милионите други воайори в мрежата. Вече имаше и други по-важни новини, така че действията ми не би трябвало да привлекат ничие внимание, докато не задълбая прекалено дълбоко.

Вторият мехур обхващаше новините за опита за саботаж в „Универсални пещи“. Поисках официалното становище на полицията — най-вече за да разбера дали Албърт все още е заподозрян. Освен това, всяко подобно събитие привличаше всякакъв вид конспиративни теории, доклади от доноснически клубове, хобисти, самотни параноици, автономни „ами ако“ агенти и мотаещи се „да, ама“ аватари. И ако никой от тях не бе на вярна следа, аз можех да пусна и свой собствен доклад! Пускането на анонимни слухове е дълбоко уважавано средство за пакостене, извоювало си специално почетно място.

„ИстАлбърт би бил много по-добър в това. А някой от абаносовите му — още повече.

А аз съм само един зелен, при това и франки. Но съм единственият, който е останал.“

Докато двата мехура се занимаваха с ровене и претърсване на купищата данни, подготвих третата си и най-опасна стъпка.

Резервният носител, където Албърт държеше архивни копия на файловете си, в случай че нещо се случи с домашния му компютър.

Да предположим, че Нел е регистрирала приближаващата ракета… дори само няколко секунди преди попадението. Съгласно инструкциите си тя би трябвало да прехвърли колкото се може повече данни във външния носител. Те би трябвало да ми покажат какво е правил — а вероятно дори какво е мислел — създателят ми в последния миг.

Наградата бе съблазнителна. Но достъпът до нея би могъл да е рискован. „Който и да е изпратил ракетата, той би трябвало да е държал къщата под наблюдение, за да е сигурен, че Албърт ще е вътре по време на нападението. Но колко интензивно е било наблюдението? Дали просто са разположили, навън миникамери, следящи кога Албърт влиза и излиза? Ами ако са успели да проникнат през защитните му екрани вътре в къщата? Де кажем, чрез летящ микрошпионин? Подобни неща стават от време на време. Технологиите се развиват и камерите стават все по-малки и по-малки. Само глупаците могат да се надяват, че тайните им ще останат непокътнати завинаги.

Някой може да е знаел всичко, включително и местоположението на носителя. Може да е поставил дебнещ софтуер, който да засече всеки, който се опитва да стигне до носителя. Взетият назаем чадор няма да ми осигури анонимност много време.“

Но нима имах избор? Алтернативата бе да отида при Пал, да се напием и да чакаме този изкуствено удължен псевдоживот най-накрая да свърши.

Майната му! Размърдах пръсти и измърморих няколко фрази под драпериите на чадора с надеждата, че Албърт не е сменил паролите, след като бе научил, че е създал първото си франки.

Почти веднага пред мен изникна едно доста добро факсимиле на Нел.

Експертите твърдят, че такова животно като истински дигитален интелект не съществува и никога няма да бъде създадено. Сигурно са прави. Това е една от онези „несбъднати мечти“ на научната фантастика от двадесети век, които никога няма да се превърнат в действителност — също като извънземните летящи чинии. Но все пак симулацията бе достигнала истинско съвършенство и една анимирана програма като нищо може да подлъже повечето хора с добре направена говореща глава… най-малкото за две-три реплики.

Лицето й бе моделирано по подобие на една моя преподавателка от колежа. Секси, без да се захласваш прекалено много. Истинска персонификация на ефикасност без въображение. Освен че поиска и провери паролата за достъп на следващо ниво, аватарът сканира лицето ми и изпрати сонда към идентификатора на челото ми.

При обичайни обстоятелства това щеше да е напълно достатъчно. Но не и този път.

— Несходство. Ти си зеленият от вторник, но въпреки това цветът ти е сив и би трябвало вече да не съществуваш. Достъпът до носителя е отказан, докато не бъде дадено убедително обяснение.

Кимнах.

— Права си. Ето ти обяснението. С две думи, момчетата от изследователския отдел на „Универсални пещи“ са открили начин да удължат периода на съществуване на дубълите. Това обяснява защо в момента съм пред теб. Откритието очевидно е предизвикало някакъв конфликт между вайс Енеас Каолин и доктор Йосил Махарал. Възможно е това да е довело до убийството на Махарал. Както и до убийството на Албърт Морис.

Анимираното лице се изкриви в някаква карикатура на съмнение. Трябваше да си напомня, че това не бе онази Нел, която познавах. Само неин фантом, реплика, натикана в един ъгъл на огромната инфосфера, работеща с късче взета под наем памет.

— Обяснението на удължаването на живота ти се преценява като приемливо с оглед на друга информация, записана от абаносовия малко преди експлозията. Но новото несъответствие трябва също да се обясни, преди да получиш достъп.