Забелязах, че няколко мехура продължават да показват фабриката. Аварийните екипи продължаваха да се мотаят нагоре-надолу, но вече не така обезумяло. Явно бяха успели да ограничат действието на прионната атака. Бях готов да се обзаложа, че производството ще се възобнови още преди изгрев-слънце — поне в по-отдалечените части на нивото.

Друг екран гледаше към тлеещите останки на малка къща — дома на Албърт, а може би и неговия крематориум. Уви.

— Отдръпнете се оттам, моля — каза един от пазачите с тон, който показваше, че повтарянето няма да е толкова учтиво. Махнах се от прозореца и се присъединих към палоида, който лежеше на тънкия дюшек, поставен върху едно болнично легло. Малкият голем-пор ближеше раните си, получени по време на кратката схватка, с която си осигурихме достъп в „Универсални пещи“.

Както и беше очаквал истПал, тунелите, изкопани от фанатичните последователи на Лум и Гадарен, вече бяха открити от някого. Скрити механични пазачи, бдителни и много по-дълготрайни от глината, се нахвърлиха върху нас, когато излязохме навън. Но глината е пъргава. А и онези роботи-пазачи никога не се бяха изправяли срещу цял взвод атакуващи палоиди! Докато стигнах, битката бе почти приключила. Намерих един палоид посред парчетата от дубъл-съратници и механични пазачи. Отразяващата му козина пушеше и повечето от малките бойни бълхи, които носеше, бяха изчезнали. Но противниците бяха унищожени и пътят пред нас беше открит. Можехме да се втурнем да търсим сивия ми брат преди да са го пипнали за извършване на престъпление.

Стана така, че предупреждението ни пристигна твърде късно. Все пак сивият явно сам се беше досетил. Втурването му в последния момент в задника на самотоварача бе храбро и находчиво. Поне се надявах, че властите ще го приемат за такова. Ако им бъде разказана цялата история, разбира се.

Докато чакахме, малкият голем на Пал започна да се оплаква.

— Хей! Какво трябва да направя, за да получа малко медицинска помощ? Някой да е забелязал случайно, че съм повреден? Какво ще кажете за една красива медицинска сестра? Или за малко гипс и шпакла?

Единият от пазачите го изгледа, след което промърмори нещо в комуникатора на китката си. След малко се появи оранжев сервизен дубъл, лишен от всякакви полови белези на оригинала си, и започна да пръска с различни спрейове раните на Палоид. Аз също бях получил едно-две изгаряния, но да сте ме чували да хленча?

Минутите минаваха. Много минути. Помислих си, че вече сигурно е сряда. Страхотно. Май трябваше да си прекарам вчерашния ден на плажа.

Докато чакахме, един дубъл-куриер мина забързано с дългите си крака покрай нас. Носеше малък тефлонов контейнер. Палоидът сбърчи влажния си нос и кихна.

— Каквото и да се намира в тая кутия, било е дезинфекцирано по най-малко петдесет различни начина — отбеляза той. — Смърди на алкохол, бензол, бактина и на онова пенестото от фабриката.

Пратеникът почука на вратата и влезе. Чух как платиненият Каолин изрева: „Най-после!“, а ние пак останахме да висим и да се скапваме с всяка изминала минута. Малко след като болногледачът приключи със закърпването на палоида, малкият ми приятел зацвърча отново — настояваше за още една услуга.

— Ей, приятел, що не ми дадеш един четец, а? Трябва да съм полезен, нали разбираш? Оригиналът ми неотдавна се включи в един читателски клуб. Иска да дочете „Моби Дуб“ преди следващото събиране. Мога да отметна няколко глави, вместо да безделнича тук.

И това ако не е наглост! Да предположим, че успее да прочете страница-две. Но дали ще успее да прехвърли и една думичка в истПал? „Естествено — помислих си аз. — Стига да успеем да се махнем оттук.“

За моя най-голяма изненада пазачът сви рамене, отиде до един шкаф, измъкна един оръфан таблет и го метна на леглото до палоида. Малкият голем плъзна лапа по списъка със заглавията, за да намери последния бестселър за морския голем, който бил толкова огромен, че на енергийните му клетки щели да са им необходими десетилетия преди да се изтощят… дубъл-чудовище, впечатано с измъчената душа на побъркан учен, който след това трябвало да преследва ужасното си създание, носещо се през всичките седем океана, разбиващо кораби на трески и изобличаващо непреклонния си преследвач в продължение на цели хиляда страници. Напоследък се появиха маса романи и филми на подобна тема, описващи конфликтите между дубълите и техните архетипни оригинали. Чувал съм, че този бил написан добре и бил пълен с претенциозни екзистенциални постановки. Но Албърт Морис никога не си бе падал по висшата литература.

Всъщност бях доста изненадан да науча, че Пал им слабост към подобни неща. Читателски клуб, да му се не види и керамичният ми задник! Явно беше намислил нещо.

— Елате — каза единият от пазачите ни в отговор на някакъв скрит сигнал. — Очакват ви.

— Каква чест е да бъдеш очакван! — Естествено Пал не можеше да пропусне поредната възможност за остроумна забележка. Пусна таблета, покатери се на рамото ми и аз се помъкнах към вече отворената врата на някаква зала за заседания.

Надутият голем-Каолин ни чакаше.

— Седнете — заповяда той. Тръшнах се на стола, който ми посочи — покрит с повече тапицерия, отколкото бе необходимо за евтиното ми тяло.

— Аз съм много зает — обяви магнатът-дубликат. — Имате десет минути за обяснения. Бъдете точни.

Никакви заплахи или увещания. Никакви предупреждения да казваме само истината. Почти със сигурност щяха да ни подслушват сложни неврални програми. Макар че тези системи не са разумни (във всеки точен смисъл на думата), необходима е много голяма концентрация и късмет, за да ги заблудиш. Албърт имаше тази дарба и предполагам, че аз също я бях наследил. Но нямах никакво желание да се опитвам да я използвам.

А и истината сама по себе си беше достатъчно занимателна. Пали започна направо по същество.

— Предполагам ще се съгласите, че всичко започна в понеделник, когато две различни групи фанатици се свързаха с мен и се оплакаха, че моят приятел — порът ме посочи с лапа — им е досаждал със среднощните си посещения…

Издрънка цялата история, включително подозренията ни, не някой е замислил да скрои номер на злополучните фанатици Лум и Гадарен заедно с истАлбърт и да ги изкара виновни за саботажа в УП.

Не можех да упреквам решението на палоида да сътрудничи и да разкаже всичко. Колкото по-скоро разследването излезеше на правия път, толкова по-добре — това бе единственият начин да се изчисти името на Албърт, независимо че това едва ли имаше особено значение за него. (Забелязах, че малкият пор умело избягва споменаването на собствения си оригинал. Засега истПал беше извън опасност.)

И въпреки това глиненият ми мозък бе изпълнен с лоши предчувствия. Самият Каолин също не беше изключение от евентуалните заподозрени. Разбира се, не бих могъл да си представя защо му е на един трилионер да саботира собствената си компания. Но след ден като изминалия и най-шантавите конспиративни теории ти се струват приемливи и правдоподобни. Нима сивият номер едно от вторник не изчезна мистериозно точно тук, в имението на Каолин? А и магнатът бе един от малцината, който разполагаше с достатъчно средства — технически и финансови — да даде ход на нещо толкова забъркано и пъклено.

Но главната ми мисъл беше „Но къде са ченгетата? Този разпит трябва да се води от професионалисти.“

Следователно Каолин имаше нещо, което предпочиташе да пази в тайна. Дори с риск да престъпи закона.

„Можеше здравата да загази, ако беше наранен и един-единствен истински човек при атаката — помислих си. — Всъщност единствените засегнати, които видях в УП, бяха дубъли…“ Мисълта увисна, недовършена и незадоволителна.

— Леле, леле — поклати глава платиненият ни домакин, след като порът-дубъл приключи невероятния си разказ за среднощни посетители, религиозни фанатици, граждански права и тайни тунели. — На това му се вика история.

— Благодаря! — изтърси палоидът и размаха задната си добавка от удоволствие от комплимента. За малко да го цапардосам.