Но по-голямата част от отровата остана вътре в тресящия се самотоварач. Докато го гледах как спада и се разтваря отвътре, пристигнаха чистачи на червени ивици с дълги маркучи и покриха всичко с антиприонна пяна.

Надойдоха шефове на компанията. Не истински хора, а множество забързани сиви учени с бели престилки, след това няколко яркосини полицаи и няколко надзиратели от Обществена безопасност в златно и сребърно. Накрая се изтъпанчи и платинен дубликат на самия шеф на УП вайс Енеас Каолин и започна да иска обяснения.

— Хайде — обади се малкият пор на рамото ми. — Да се пръждосваме. Оранжев си, но големият шеф може да познае, лицето ти.

Но въпреки това се изкушавах да остана и да разбера какво се е случило. Може би щях да мога да помогна на Албърт да изчисти името си. А и какво ме очакваше в света навън? Десет часа безцелно чесане по главата и слушане на взаимните обвинения на Гадарен и Лум, докато часовникът ми се спре и не настъпи моят ред да се стопя?

Пяната продължаваше да се разтича, като клокочеше и съскаше. Впечатаните инстинкти за самосъхранение действат като при истински човек и затова започнах да отстъпвам пред нея, заедно с останалите свидетели.

— Добре — въздъхнах накрая. — Да се махаме.

Обърнах се и се озовах лице в лице с неколцина здравеняци от охраната на бледи оранжеви и сини ивици. И тройно по-големи ерзац мускули, които заплашително се издуваха.

— Елате с нас, моля — властно каза един от тях с нарочно усиления си глас и хвана в желязна хватка ръката ми. Веднага приех това като добър знак.

Имам предвид любезната част.

Напъхаха ни в закрит автомобил — от онези с металните стени, които си остават непроницаеми, независимо колко силно се взираш в тях. Палоидът нарече това липса на възпитание.

— Можеха поне да ни позволят да погледаме малко преди да ни накълцат мозъците — измърмори порът с лицето на Пал, с което спечели благоразположението на пазачите ни по типичния за него начин. — Хей, вие там! Какво ще кажете да позволите на приятелчето да се консултира с адвокатската си програма, а? Искате ли да бъдете подведени под лична отговорност, когато ви наложа мегазапор на цялата компания за отвличане на дубъл? Да знаете за неотдавнашното решение на делото „ДубАдисън срещу Хюз“? Вече не се приемат за оправдание думите „ама аз само изпълнявах заповеди“. А Хенчмъновия закон помните ли го? Ако в този момент смените позицията си, можете да ми помогнете да осъдя шефа ви и направо ще ви затрупам с мангизи!

Малкият стар Пал, чаровен в каквато и да било форма. Не че имаше някакво значение. От юридическа гледна точка бе абсолютно маловажно дали бяхме „арестувани“. Като най-обикновена собственост (и възможни съучастници в промишлен саботаж) нямаше да успеем да накараме някой служител на УП да се застъпи за накърнените ни права.

Поне шофьорът бе оставил таблото за забавления на, дръжката на седалката ми включено и повиках новините. Пространството пред мен се изпълни с холомрежови мехури, повечето от които се занимаваха с „пропадналата фанатична терористична атака“ срещу УП. Не казваха кой знае колко. Както и да е, малко по-късно класацията се поведе от друга новина. Мехурът й се изду и изригна, изтиквайки останалите в ъглите.

Отначало не разпознах мястото на бълващия пламъци ад. Но новинарите скоро добавиха и адреса, улучената цел на нелегалната ракета убиец.

— Леле! — промърмори Пал в ухото ми. — Кофти работа, Албърт.

Беше домът ми. Или мястото, където това мое тяло бе впечатано със спомени преди да тръгне да се шляе само в този дълъг скръбен ден. „Мамка му, изгорили са дори и градината“ — помислих си, докато гледах как пламъците поглъщат постройката и всичко вътре в нея.

В известен смисъл това си беше и благодат. Водещите клюкарски мрежи вече сочеха Албърт Морис като главен заподозрян в атаката срещу УП. Здравата щеше да загази, ако бе още жив. Горкото копеле. Мисля, че можеше да очаква подобен край с неговите романтични и старомодни опити да се изправи като някакъв кръстоносец срещу силите на злото. Рано или късно щеше да раздразни някоя наистина едра риба и да си навлече беля на главата. Който и да бе направил това, бе действал опустошително категорично.

Още дори не бях започнал да схващам напълно в какво съм се забъркал, когато колата намали и спря. Задната врата започна да се отваря и рошавият пор-дубъл на Пал се приготви за скок. Но дубълите от охраната бяха бдителни и бързи. Един стисна врата на палоида като с менгеме. Другият ме хвана за лакътя — учтиво, но достатъчно силно, за да ми покаже колко безсмислена би била всяка евентуална съпротива.

Слязохме до неосветен портик в голяма каменна сграда и тръгнахме по едва видими стълби, отчасти скрити зад хризантеми — някои от тях бяха наистина прекрасни. Сигурно щях да се съпротивлявам достатъчно дълго на пазача си, за да ги помириша, ако носът ми работеше. Е, добре де…

В края на стълбището имаше отворена врата, водеща към нещо като фоайе, където няколко души се бяха разположили на кресла и около маси, пушеха, разговаряха и отпиваха от питиетата си. На пръв поглед реших, че са истински, тъй като всички бяха в различни оттенъци на човешкото кафяво и носеха истински облекла, макар и доста старомодни. Но окото ми на експерт бързо установи, че тоновете на плътта са постигнати с гримове. Лицата им съвсем ги издаваха — всички носеха познатите изражения на примирение и скука. Това бяха дубъли в края на дългия си работен ден, чакащи търпеливо момента на изтичането на срока им.

Двама от тях седяха пред скъпи интерфейсни екрани и разговаряха с компютърно генерирани ИИ-аватари с лица, подобни на техните собствени. Единият беше мъничък, приличащ на дете голем, облечен в изтъркани дочени дрехи. Не можех да разбера нито една негова дума. Другият, оформен като закръглена жена с червеникава коса, облечена в несъразмерно дамско облекло, говореше достатъчно силно, за да я чуя, докато пазачът ме влачеше покрай нея.

— … с наближаващия развод ще има много промени — говореше тя на лицето на екрана. — Моята част ще става все по-усложнена, докато предизвиканите от стреса субмотивации стават все по-недоловими. Щом не можем да имаме по-добра ден-за-ден приемственост, бих искала поне да получа повече данни за оригиналните индекси на нещастие. Особено щом ми се налага да започвам всеки ден почти от нулата. За щастие, ситуацията е толкова хаотична, че постоянството не е съвсем задължително и дори не се очаква от субекта…

Гласът й бе чист професионализъм, а думите й нямаха нищо общо с мен. Албърт Морис очевидно не бе единственият кадърен наемник, привлечен за някой от неясните проекти на ексцентричния трилионер.

Охраната ни заведе до една врата в другия край на салона. Видим лъч сканира челата им на сини ивици и отвори вратата. Видях огромна зала, разделена от редове тежки колони, поддържащи постройката отгоре. Закрачихме бързо през тази бетонна гора и от всички страни виждахме различни лаборатории. Апаратурата от лявата ми страна бе свързана с дублирането, както и би могло да се очаква — фризери, впечатващи устройства, пещи и така нататък, както и няколко устройства, които ми бяха непознати. От дясната ми страна имаше апаратура, свързана с човешката биология и медицина — истинска миниатюрна човешка болница, допълнително оборудвана с последните модели мозъчни скенери-анализатори.

Всъщност предположих, че са това. Албърт е… беше… аматьор, който най-грижливо следеше цялата литература, свързана с мозъчната психопатология на престъпниците. Интерес, който аз, бидейки франки, очевидно не притежавах.

Пазачите ни заведоха до друга чакалня, намираща се зад заключена врата. През тесния прозорец видях нервно крачеща фигура, която изстрелваше въпроси към някого извън полезрението ми. Кожата на разпитващия бе лъскава, блестяща и под нея се издуваха скъпи синтетични сухожилия, почти като човешки. Малцина могат да си позволят подобни тела, да не говорим за използването им в големи количества. Това бе вторият висококачествен Каолин-дубъл, който виждах през последния час. Не преставаше да поглежда към стената, където се рееха и блъскаха множество мехури-дисплеи, издуващи се в отговор на погледа му и показващи събития от различни части на света.