— Албърт, успя ли да спасиш нещо от колата?

— Не много. Всичко е изгоряло — апаратура, радио, локатори… Май никой не знае, че сме тук.

— Имаш ли някаква представа как стана така?

— Само предположение. Оръжието на дубКаолин е унищожило цялата електроника и е било предназначено да вижда сметката на впечатана глина.

— Но тогава защо сме тук?

— Защото старото волво има повече метал, отколкото днешните автомобили. Бяхме по-добре защитени. Освен това изненадах Каолин, като тръгнах право към него и не му дадох да се прицели добре. Сигурно затова бяхме само зашеметени.

— А след това? Как стана така, че сме на дъното на това дере? На километри наоколо има само кактуси и шубраци. Къде е пътят?

— Видях сред останките нещо, което не бях забелязал досега. Локва до вратата на шофьора.

— Локва ли?

— Кал от голем. Останки от неуспелия ни убиец, според мен.

— Аз… още не мога да повярвам, че беше Енеас. Защо му е да ни убива?

— И аз се чудя. Но ето я и интересната част, Риту. Локвата беше прекалено малка — на половината размер!

— Половина… сигурно е бил разкъсан на две, когато го размаза. Но къде е другата част?

— Искаш ли да чуеш предположението ми? Макар и разкъсан на части, Каолин може и да е успял да довлече каквото е останало от него до колата и се е вмъкнал през полуотвореното стъкло. Ние сме извън строя. Двигателят е продължил да работи, но вратите и прозорците са блокирали. Той не е можел да ни довърши с голи, ръце. Затова…

— Затова се е добрал до контролера… до газта и управляващия лост… и ни е закарал през пустинята, а половината му тяло е висяло през цялото време отвън.

— Искал е да ни скрие, за да не ни намерят и да ни спасят. Някъде насред горещата пустиня, през която не може да мине никой дубъл. И след като го е направил, сложил край на мъченията си, като се е пуснал и се е разтворил.

— Но какво може да ни попречи да изминем разстоянието по тъмно? О, да. Крайният срок. По кое време беше впечатан, Албърт?

— Ами… по-рано от теб, предполагам. Каолин е имал основателна причина да мисли, че не можем да оцелеем след полунощ. Видя ни в дома ти, нали си спомняш?

— Сигурен ли си, че това е същото копие на Енеас, което стреля по нас?

— Какво значение има?

— Може би има. Ако този тук е бил направен само да изглежда като него.

— Възможно е. Но тези анатомично правилни платинени копия са скъпи и трудно могат да се произведат нелегално. Да погледнем на нещата от друг ъгъл, Риту. Ако имаше телефон, на Каолин ли би се обадила?

— Ами… май не. Но ако имахме някаква представа защо…

— Обзалагам се, че е свързано с всички останали шантави неща, дето се случиха вчера. Фаталният „инцидент“ с баща ти също трябва да е свързан с всичко това. Изчезването на призрака му в имението на Каолин, както и на един от моите сиви. Каолин може да си е помислил, че призракът на Махарал и моят сив са в съюз.

— В какво?

— След това и атаката срещу УП. Според клюкарските канали по някакъв начин в нея е бил замесен друг мой дубъл. Прилича ми на нещо, нагласено специално да ме дискредитира.

— Искаш да кажеш, че всичко това е заради тебе? Не е ли малко солипсистично?

— Няма нищо солипсистично във взривяването на дома ми, Риту.

— О, вярно. Твоето архи. Твоят истински… забравих.

— Няма значение.

— Как можах да забравя? Та ти сега си призрак. Ужас. И аз те забърках във всичко това.

— Нямаше как да знаеш…

— И все пак ми се иска да можех да направя нещо.

— Забрави. А и не можем да разгадаем тайната, докато сме заседнали в пустинята.

— И това не ти дава мира, Албърт. Освен че знаеш, че с живота ти е свършено. Освен несправедливостта усещам отчаяние… желание да решиш още една загадка.

— Е, нали съм детектив. Откриването на истината…

— И това те вълнува дори сега?

— Особено сега.

— Тогава… завиждам ти.

— На мен!? Твоят оригинал е жив. Тя не е подложена на непосредствена опасност. Каолин, изглежда, е много по-заинтересован от…

— Не, Албърт. Завиждам на страстта ти. На съсредоточеността ти, на целеустремеността. Възхищавам се.

— Е, чак пък толкова…

— Наистина. Представям си, че това добавя още масло в огъня — да умираш… да си призрак… и никога да не разбереш какво се е случило.

— „Никога“ е много силна дума. Остава ми надеждата.

— Типично за тебе, Албърт! Оставаш си оптимист дори и след смъртта си. Надяваш се, че някой сателит ще забележи сигнала 808 от раздраната облицовка на седалките, който изписа на пясъка. И най-малкото ще ти даде възможност да разкажеш всичко на следващия детектив.

— Нещо такова.

— Дори и сега, когато слънцето залязва и не се виждат никакви вертолети?

— Недостатък на характера.

— Чудесен недостатък. Иска ми се да го имах и аз.

— Ти ще продължиш, Риту.

— Да, утре ще има Риту Махарал и няма да има Албърт Морис. Зная, че би трябвало да го кажа с повече чувство, но…

— Няма нищо.

— Мога ли да ти кажа нещо, Албърт? Една тайна?

— Е, Риту, доверяването на мен може и да не е най-до…

— Истината е, че винаги съм имала проблеми с дубълите. Моите често се държат по начини, по които не очаквам. Не исках да правя и този.

— Съжалявам.

— И сега да очаквам смъртта в пустинята. Дори и ако тя е само една от нас, която…

— Можем ли да поговорим за нещо различно от неизбежния край, Риту?

— Извинявай, Албърт. Връщам се все на тая тема против волята си. За какво искаш да поговорим?

— Например за това какво е работил баща ти преди смъртта си.

— Албърт… по договор не можеш да разпитваш по тази тема.

— Това беше тогава.

— Разбирам. А и на кого би могъл да кажеш? Добре. От години Енеас Каолин караше баща ми да работи върху един от най-трудните проблеми на солистиката — Нехомологичния проблем на впечатването.

— Върху какво?

— Върху прехвърлянето на Постоянната вълна на голема — на спомените и опита — в репозитарий, различен от човешкия оригинал, който е създал голема.

— Искаш да кажеш, да се копира паметта от цял ден върху някой друг?

— Не се смей. Правено е. Вземи сто двойки еднояйчни близнаци. Около пет от тях могат да си разменят частични спомени посредством дубълите си. Повечето получават ужасни главоболия и дезориентация, но отделни двойки правят перфектни прехвърляния! Като използват големите като посредници за споделяне на всичките си спомени, те стават всъщност една личност с две органични тела, два истински живота плюс всички паралелни копия, които искат да направят.

— Чувал съм за това. Помислих, че е просто случайност.

— Никой не желае прекалено разгласяване. Възможността за дезинтеграция…

— Баща ти се е опитвал да го направи възможно между хора, които не са близнаци? Които дори не са и роднини? Стига бе!

— Не се учудвай толкова. Идеята е съществувала още от появата на дублирането и е вдъхновила безброй бездарни писатели и режисьори.

— Прекалено са много, от аматьори до метастудиа. Дори не се и опитвам да стоя в течение.

— Защото имаш работа. Истинска работа. Но изкуството е всичко, с което разполагат някои хора.

— Какво общо има това с…

— Изслушай ме. Гледа ли онова парасенси „Изкривеният“? Беше голям хит преди няколко години.

— Някой ме насили да го изтърпя почти целия.

— Помниш ли как лошите крадяха дубълите на важни учени и политици…

— Защото разполагаха с начин да прехвърлят паметта им в компютър. Страхотна идея за шпионски трилър, макар и невъзможна. Транзистор срещу неврон. Математика срещу метафора. Някой не беше ли доказал, че тези два свята никога не могат да се срещнат?

— Бевисов и Леов доказаха, че ние сме аналогови същества. Физически, а не софтуерни битове и байтове. Но душите също могат да бъдат копирани, както и всяко друго нещо.