„Защо аз? — изхленчих. — Какво съм ви направил?“

Онзи стреля и свирепа жега мина покрай лявото ми ухо. Доста неточен изстрел, ако се целеше в мен.

Завъртях мотопеда, за да избягам, и набих спирачки точно навреме, за да не блъсна един длъгнест гол хуманоид! Яркожълт на цвят, с изрисувани червени концентрични кръгове по гърдите и гърба. Той се поколеба пред веспата — гледаше покрай мен с широко отворени очи, — после се обърна и понечи да избяга.

Преследвачите му нададоха ликуващи викове — ненормалници, поемащи следобедната си порция адреналин. Оръжията им изгърмяха и лъчите профучаха около мен. Рискуваха да им фраснат глоба за унищожаване на случаен дубъл, ако бяха уцелили моето тяло. А може би трябваше сам да си го изпрося! Да посрещна огъня с отворени обятия. Албърт щеше да получи двойно обезщетение за побъркано копие. Изгодна сделка.

Вместо това се наведох над кормилото й натиснах газта. Веспата изрева и се вдигна на задната гума като кон. И точно в този момент нещо уцели предното колело. Последваха още удари по машината и тялото ми, накрая мотопедът намери опорна точка и се стрелна по улицата.

Дубълът-жертва беше бърз — тичаше, подскачаше и правеше зигзази като луд. Въпреки това ми хвърли един кратък поглед, докато профучавах покрай него. И изведнъж разбрах две неща.

Първо: лицето му бе същото като на единия от ловците.

Второ: бих могъл да се закълна, че си прекарва чудесно!

Какво пък, светът е пълен с всякакви смахнати и хора с прекалено много свободно време. Аз обаче бях прекалено зает да контролирам ударената веспа. Тъкмо когато завих зад спасителния ъгъл, мотопедът се закашля, задави се и умря.

Седях до разбитата веспа и оплаквах раните й. Телефонът иззвъня. Спешно обаждане.

Машинално потупах лявото си ухо с евтиния имплант в него. Тъкмо навреме, за да чуя как отговори един от другите аз на Албърт.

— Да?

— Албърт? Обажда се Риту Махарал. Аз… трябва да те видя. Нямаш ли видеовръзка?

Докато слушах, продължавах да оглеждам мотопеда. Нещо лепкаво бе уцелило хибридния двигател и го бе изключило. Не посмях да го докосна — очевидно бе предназначено да унищожава дубъли.

— Аз съм просто сив, Риту — отговори гласът. — Но нали вече един от мен е…

— Къде си? Енеас те чака в колата и започва да губи търпение. Очакваше ти и… копието на баща ми да сте там. Но и двамата просто се изпарихте!

Открих още от същото вещество по левия си крачол. Трескаво скъсах и изритах настрани раздраните си хартиени панталони, след което продължих да се оглеждам.

— Как така сме се изпарили? Как е възможно…

— Риту? Аз съм, Албърт Морис. Да не би да искаш да кажеш, че сивият е изчезнал? Заедно с копието на баща ти?

Усетих тъпа болка отзад — нещо наистина сериозно. Погледнах се в огледалото на веспата и забелязах дупка с големина колкото половината ми юмрук в долната лява част на гърба си… която растеше! Ако бях човек, сигурно вече щях да се гърча в агония или да съм мъртъв. Както изглеждаше, май не ми оставаше много време.

Бях близо до кръстовището между Четвърта и Главната… прекалено далеч от Пал, за да се добера дотам пеш. По Главната улица имаше камионетки и бусове. Или пък бих могъл да вдигна зеления си палец и да се опитам да хвана автостоп. Но къде?

Сетих се. Църквата на ефемералите6 на Юпас Стрийт, само на две преки оттук!

Обърнах се и се затичах на изток, а архетипът ми продължаваше да разговаря със съблазнителната госпожица Махарал.

— Значи двамата сиви са били забелязани за последен път…

— Как излизат един след друг от задния изход на сградата. След това никой не ги е виждал, нито чувал… О, не. Енеас току-що дойде. Изглежда ядосан. Нарежда да се претърси всичко.

— Искаш ли да дойда и да помогна с нещо?

— Аз… ох, не знам. Сигурен ли си, че сивият не се е обаждал?

Докато се препъвах по Четвърта улица, болката в гърба ми се засили. Нещо буквално ме гризеше отвътре! Все още съобразявах достатъчно, за да правя път на всеки, който ми приличаше на истински. Другите се отдръпваха, докато с викове тичах към единственото място, което би могло да ми предложи помощ.

Черквата — направена от черен камък — някога била презвитерианска, но всички истински енориаши напуснали тази част на града и я оставили да се пълни всеки ден с новата прислужваща класа. Предполага се, че представителите й нямат души, които да спасяват.

После се появили ефемералите.

Под многоцветната розета на покритото със стъкло табло за обяви с разкривен почерк бе изписана темата на следващата проповед. „Културата може да бъде приемственост. В, безсмъртието има нещо повече от прехвърляне.“

С мъка се изкачих по стъпалата и минах покрай група дубликати от всички цветове и оттенъци, които се мотаеха, пушеха и си приказваха, сякаш нямаха задачи, които да изпълняват. Мнозина бяха повредени и обезобразени, на някои дори им липсваха ръце или крака. Отминах ги забързано и се вмъкнах в хладния здрач на главната зала.

Не беше трудно да забележа отговорничката — тъмнокафява и истинска. Седеше на маса, отрупана с бумаги и медикаменти, и бинтоваше ръката на един зелен — цялата му лява половина бе ужасно обгорена. Над нея бавно се въртеше друга розета, подобно на кръгла мандала или на цвете с ярко светещи широки венчелистчета.

— Отвори уста и вдишай — каза доброволката на пациента си и впръска нещо в гърлото му. От инхалатора изскочиха тежки пари, които зеленият благодарно погълна. — Това ще блокира центровете на болка. Трябва да внимаваш. Всеки удар или нараняване…

Прекъснах я.

— Извинете. Никога не съм ви виждал, но…

Тя посочи с пръст наляво.

— Моля, изчакайте реда си.

Видях дълга опашка наранени дубъли, които търпеливо чакаха. Каквато и злополука да ги бе довела на това място, собствениците им със сигурност не биха искали да свалят спомените им. Никой от тези големи не беше готов за рециклиране. Не и когато старите инстинкти все още ги караха да продължават да се борят. Най-старият императив на Постоянната вълна е „оцелявай“. Затова бяха тук. Също като мен.

Но аз не можех да си позволя да бъда търпелив. Обърнах се с гръб към нея и настоях.

— Моля ви, госпожо! Само погледнете това.

Тя вдигна очи, уморена и вероятно замаяна от дългите часове, прекарани в импровизираната клиника. Понечи да ме отреже, но думите замряха на устните й. После примигва и изкрещя:

— Някой да ми помогне! Бързо! Имаме поглъщач!

Последвалите събития бяха шантави, изпълнени с лудо бързане, паника и примирение. Приличаше на сцена, от стара драма за военнополева болница, осъвременена с участието на автомеханици по време на рали. Лежах по корем на някаква маса и сякаш в мъгла чувах как останалите около мен се суетят с подръчни нестерилизирани инструменти.

— Глинояд! По дяволите, виж само как се движи, проклетникът.

— Внимавай, голям е. Ето ти щипците.

— Опитай се да го хванеш целия. В този щат поглъщачите са незаконни. Можем да измъкнем пари за цял месечен наем от копелето, което го е използвало!

— Просто го хвани преди да е изял нещо жизненоважно. Виж, мъчи се да стигне до централните ганглии…

— Мамка му! Чакай малко… Пипнах го!

— Господи, виж го само, проклетника. Какво би станало, ако харесваше истинска плът?

— Откъде знаеш дали не държат подобни неща в някоя тайна лаборатория?

— Стига с тази параноя. Хенчмъновият закон…

— Млъкни и затвори това отвратително нещо в стъкленицата. Сега някой да ми даде чаша пластир. Ганглиите са непокътнати. Мисля, че можем да го закърпим.

— Не зная. Раната е прекалено дълбока, а зеленият е твърде млад. Може би трябва да направим един бърз тест на мотиваторите му.