Умът ми трескаво работеше и събираше данни от всички посоки. Но преди тези заплетени мисли да се съединят в нова картина, внезапно забелязах нещо още по-важно. Нещо, предлагащо лъч надежда.

Отляво имаше разклонение. Евентуален път към спасението.

По-малкият тунел зави назад под остър ъгъл и не се отделяше много от онзи, по който бяхме вървели досега. Имах впечатлението, че е насочен към друга част от базата. Професор Махарал явно бе имал повече от една цел, когато бе ровил тук в търсене на скрити високотехнологични съкровища.

Новият проход изглеждаше още по-мрачен и тесен от първия. Но все пак предлагаше някакъв малък шанс и се възползвах от него без никакво колебание. Грабнах Риту за ръката и я повлякох след себе си.

Тя не възрази — отново се бе затворила в пашкула на пасивното примирение. „Нищо чудно, че е могла да бъде изнасилена от плод на собственото си въображение — помислих си (признавам, че беше грубо). — Странно как агресивната, по-волевата част от нея е била потисната и се проявява само чрез създаването на дубъли. Сигурно детството й е било доста странно.“

Придвижването ни ставаше все по-трудно и по-трудно. Този тунел бе с много по-груби стени и толкова тесен, че често ни се налагаше да се навеждаме. Подът почти не бе изравняван, сякаш строителят му не бе очаквал да го ползва особено дълго. Лампите бяха по-малко и повечето бяха изпочупени от неотдавнашната стрелба. Навсякъде лежаха фрагменти от роботи-базилиски, смесени с локвички наскоро разтекла се голем-каша. Сурогати от глина и силикон бяха водили кратка, ожесточена схватка и тук.

Дали имаше оцелели? И по-важното, дали все още бяха настроени да не нараняват същества от плът, или подобни буквоядски разграничавания вече не бяха в сила?

Изгубих представа за време и разстояние. (Имплантът ми естествено не работеше под земята.) И все пак надеждата растеше, докато двамата с Риту бързахме напред. Трябваше да се приближаваме отново към базата — до която и да е нейна част — иначе защо Йосил бе пропилял толкова много голем-години да прокопае тунела? Щом стигнех нямаше да си губя времето, ами веднага щях да се обадя…

Внезапно се препънах в нещо в тъмното. Нечие тяло изстена и протегна към мен масивните си ръце, но успях да отскоча. Лежащият боен голем не можеше да ме подгони. Три четвърти от него липсваха.

Това бе добрата новина.

Лошата новина беше, че сега двамата с Риту се намирахме от двете страни на осакатената кукла-воин.

— Чупиш ли се, Морисссс?

Стържещият, груб глас изобщо не бе чак толкова лош за някой, който има само половин лице. Повечето дубъли биха се дезинтегрирали след такива наранявания и Постоянните им вълни щяха да угаснат, подобно на свещичка в буря. Но бойните модели са издръжливи.

— Не искаш да продължиш нататък. — Главата кимна към посоката, накъдето се бяхме запътили.

— И защо не? Да не би отбраната да бе прекалено силна, Бета? Не успяхте ли да си пробиете път?

Разнебитената фигура сви рамене.

— Успяхме. Но Йосил вече е събрал нещата си. Сега е в лабораторията. Втриса ме, като си помисля какво смята да направи с…

— Какви ги говориш? Махарал е мъртъв!

Сух смях.

— Толкова ли си сигурен?

Изплюх се, за да прогоня внезапния противен вкус в устата си.

— Полицейското разследване приключи. Йосил Махарал е умрял при автомобилна катастрофа. И досега евентуалните призраци би трябвало…

— Евентуалните призраци могат все още да витаят наоколо, Морис. Но Алфа никога не ти е споменавала за това, нали?

Алфа. Прякорът, който Бета използваше за Риту, естествено. Лицето й на слабата светлина изглеждаше изпито, отвратено от тялото на земята, от раните му и от насмешливото му отношение, но над всичко това бе Ефектът на огледалото — отвращението да видиш собственото си отражение, което не можеш да понасяш.

— За какво говори той? — обърнах се към нея. Но Риту само отстъпи две крачки назад и заклати глава.

Разнебитеният голем се разсмя.

— Хайде, кажи му! Разкажи на Морис за проекта „Зороастър“ и за многоаспектните му производни. Например за новия метод за възстановяване на дубъли, така че да могат да съществуват седмици и дори месеци…

— Но това ще…

— … или за изследванията как да се правят по-добри впечатвания от един дубъл върху друг. Естествено, от това най-много се интересувах, за да направя от пиратството наистина доходоносен бизнес. Трябваха ми детайли, които Риту така и не научи в куполите на УП. А по някаква си дребнава причина изобщо не искаше да слиза до Изследователския отдел, колкото и да я натисках. Точно затова прибягнах до онзи шпионски план… в който използвах теб, Морис. Само дето той се провали, доколкото знам. Май накрая засегнах някой наистина силен. Някой с достатъчно ресурси, за да успее да ме проследи и…

— Силен? Каолин ли имаш предвид?

Свиване на раменете.

— Кой друг? И без това беше бесен, че Йосил е изчезнал заедно с всичките си записи и прототипове. Сигурно Енеас е решил, че е време да измете къщата, да сложи край на проекта „Зороастър“… и междувременно да се отърве от враговете си. Но досещането ти е също толкова добро, колкото и моето. Това бе първата ми възможност да се въплътя от седмици! Колкото до сегашните събития, онова, което знам, е същото, което е чула и видяла Риту. Ако имах време, щях да пусна агенти. Да разбера дали Енеас наистина се е паникьосал от онова, за което си мисля. Може би да планирам някакво отмъщение. Но сега…

Гърчове преминаха през раздраното тяло на голема. Глинената кожа, която преди бе изглеждала еластична почти като човешка, се пропука. С последни усилия дубБета най-сетне успя, да проговори отново.

— Сега… трябва да се реши един… много по-сериозен проблем.

Поклатих глава.

— Искаш да кажеш, че призрак на Йосил се опитва да направи нещо…

— … което не трябва да се допусне! — Глиненият войник използва оцелялата си ръка, за да се опита да хване Риту. — Продължавай… Кажи на Морис, за какво става дума. Кажи му какво… се опитва да направи татко. Кажи му!

Риту затрепери и отстъпи още две крачки в посоката, откъдето бяхме дошли, обратно към тайното скривалище на Йосил Махарал под Урака Меса. Едва различавах бялото на очите й.

— Спри! Бета се опитва да те измами… да те върне при другите. Но този тук е безобиден, виж! — Забих крак в ръката и тя се откъсна и се разпадна на парчета.

— Ела насам. — Протегнах й ръка, за да й помогна да прескочи разпадащата се военна кукла. — Ще излезем…

— Излижем. — От разлагащия се дубъл на Бета бе останало само проядената половина лице и част от тялото, но въпреки това той имаше достатъчно сила на волята, за да се смее. — Сссамо до края… на тозззи тунел… Морисссс… и виж твоето излизане!

Кикотът на голема бе последната капка за Риту. Със стон от ужас и отвращение към себе си тя се обърна и затича обратно към главния тунел. Виковете ми бяха безрезултатни.

Не можеш да разсъждаваш, когато си заслепен от паника. Не я обвинявах.

След малко (както и очаквах) чух отчаяния писък на Риту — беше се сблъскала с преследвачите ни. Още Бети, не по-приятни от версията в краката ми. Само дето бяха цели-целенички.

Не можех да й помогна. Единственият ми шанс бе да се обърна и да побягна. Последният смях на загиналия Бета продължаваше да ме преследва и ме караше да тичам все по-бързо, също както бе подгонил Риту.

Доколкото можех да видя, тук се бе водила истинска битка. Машините, поставени от Йосил Махарал, се бяха сражавали отчаяно срещу глинените автомати, носещи единия аспект от многоликата личност на дъщеря му. Съкровището, за което си съперничеха, би трябвало да е много голямо! Забързах нататък и чувах тропота на краката, които наближаваха отзад.

Най-накрая тунелът свърши. Пред мен имаше метална стена — броня, която явно целеше да държи натрапниците настрана. Преградата би трябвало да си е свършила работата. Би могла, ако пазителите на базата бяха слушали за приближаващи къртици. И наистина го бяха правили, знаех го. Поставили бяха всички необходими уреди и наблюдателни програми. Само че някой много по-хитър от тях бе успял да пробие защитната система и да направи бдителните механични пазачи глухи за звуците от копаенето.