— Извинете? Къде трябва да ви изчакам?

Червеният голем на царица Ирена посочва към дансинга и Ямата на злобата. Този път виждам празна маса с мигащ надпис ЗАПАЗЕНО.

— Толкова много време ли ще отнеме? Не разполагам с цял ден.

Тези думи имат особено значение за създание като мен, обрекло се на смърт за доброто на онзи, който ме е създал. Но водачката ми само свива рамене и тръгва през тълпата да уведоми сестрите си, че наетият шпионин е пристигнал.

Защо ми е да посветя оставащите ми единадесет часа на хора, които не ми харесват, във вършене на работа, от която не разбирам? Ще избягам! Улицата е само на няколко метра.

Но ако избягам, къде ще ида? ИстАлбърт ще ме накара да прекарам цялото оставащо ми време в съда и да отхвърлям исканията на маестрата за неустойки поради неизпълнението на договора. Освен това сигурно ме следят с насочен лъч. Виждам още тъмночервени копия на същата жена, които сервират питиета, бършат разсипани по масите и пода течности и измитат части от счупени клиенти. Някои от тях хвърлят погледи към мен. Ще забележат, ако се опитам да се измъкна.

Тръгвам към масата през истински Маелстрьом от шум. Жив шум, който сграбчва тялото ти като преситен любовник и пречи на всяко твое движение. Не си падам по тази „музика“, но живописните танцьори я харесват и се хвърлят във френетични стълкновения, за каквито не можеш и да си помислиш, ако си от плът. Навсякъде летят парчета глина, подобно на пръски от грънчарско колело.

Заклетите купонджии си имат поговорка — ако дубълът ти се е върнал вкъщи цял, значи не си изкарал особено добре.

Покрай стените са разположени сепарета. Мнозина са се разположили около открити маси, проектиращи крещящи холоизображения — въртящи се абстракции, от които ти се завива свят, или стриптийзьорки, танцуващи около пилони. Някои привличат погледа въпреки волята.

Промъквам се сред тълпата и минавам ръба, където звуковите регулатори се припокриват и заглушават всички звуци до шепот, излизащ сякаш от тапициран ковчег. Отвсякъде се чуват откъслечни части от разговори.

— … тя значи била този червей, дето се катери по крака ми! Гледам и виждам, че на края му се мъдри ухиленото лице на Джоси! Значи имам около три секунди да реша дали ми праща отрова или извиненията си. Видя ли го ситния?

— … комисията най-накрая прие работата ми, но ми наложиха глоба за перверзия заради „садистична тематика“! Ама че нахалство. Обзалагам се, че никой от онези стари чучела дори не е чувал за Дьо Сад!

— … уф… опитай това… не ти ли се струва, че бензолът е разреден?

Още една стъпка — и излизам от района на минимума. Олюлявам се от внезапно връхлетелия ме с удвоена сила рев. Разнасят се писъци от Ямата на злобата, където нафукани хлапетии се дялкат един друг, а други клиенти се предлагат като награди, за победителя. Последният победител стои над пищящата си жертва, скръстил пред гърдите си двете си оръжия — приличат на въртящи се коси, — които пръскат ензимни съсиреци върху ликуващата тълпа. Залозите се плащат с проблясване на очни импланти или пачки изрисувани червени банкноти. Сред морето от яркооцветени кожи можеш да забележиш как отнасят повредените дубъли до обществените пещи срещу сумата от двадесет долара.

Триумфиращият победител се обръща и погледите ни за миг се срещат. Усмивката му замръзва — може би ме е познал? Не си спомням да съм виждал точно това псевдолице. Връзката продължава само миг, след което той отново се обръща към почитателите си.

Подобна победа сигурно би му осигурила позицията на вожд в някое първобитно племе. Е, сега поне има своя миг на славата. Естествено професионалист като моята Клара би схрускал подобен смотаняк на закуска. Но точно сега тя се занимава с по-смислени неща и отбранява страната си на фронта, намиращ се на двеста клика оттук.

Когато сядам, светлинният надпис ЗАПАЗЕНО изгасва. Чудя се как ли върви войната на Клара. На част от мен й призлява при мисълта, че никога вече няма да я видя. Макар че естествено ще я видя, след като едната или другата армия победи… или когато се сключи примирие за уикенда. По-добре истАлбърт да бъде нежен с нея, че иначе ще се върна от каквото е там мястото, където отиват големите, и ще му дам да разбере на тоя проклет късметлия!

— Какво да бъде? — пита една сервитьорка. Специален модел. Напомня на останалите копия на Ирена, но е по-съблазнителна. Ръцете й нарочно са по-големи, за да може да носи подносите.

— Само пепсидоид. С лед. — Тук е горещо и малко подкрепяне с електролити няма да ми навреди. За сметка на Уоммейкър.

Оказва се, че се намирам до друга звукова преграда. Ако се наведа на една страна, главата ми попада в зона на относителна тишина, която отсява гърмящата музика и неистовите бойни крясъци. До мен отново достигат фрагменти от разговори от съседните сепарета.

— … Какво пушиш? Кози дърдонки? Мога ли да помириша?

— … Чу ли, че са затворили „Стегнатото махало“? Здравните служби открили във филтрите цхаймер вирус. Дубълът ти го пренася вкъщи и — баа-ам! После оригиналът ти се лигави в лудницата…

— … Страхотни фасетъчни очи! Добре ли се вижда с тях?

Долитат и стонове на изкуствена страст. През мъглата зървам двойки и тройки, гърчещи се в нишите. А ако случайно устройството на тялото ти не подхожда на партньора ти, съдържателят винаги може да ти заеме нужните адаптери.

— Млъквай — обръщам се към масата, която издига перде от фонов шум, за да заглуши глъчката наоколо. — Дай ми новините за войната.

— Коя война? — разнася се глас. Базиран на силикон, а не на глина. Нужни са му подробности. — В момента лигата има пет големи и деветдесет и седем по-маловажни срещи на цялата планета.

Така значи. С кого ли се сражава Клара тази седмица? Трябваше да обръщам повече внимание на класиранията. Ако това беше спортен бар, сблъсъците щяха да се показват на огромен екран двадесет и четири часа в денонощието.

— Хм, опитай най-близките до града военни зони.

— Международният боен район „Джеси Хелмс“ е на двеста петдесет и четири километра в посока юг-югоизток. Тази седмица там се играе реванш между Тихоокеанската екологична зона на Съединените американски щати и Индонезийския консорциум по залесяване. Предмет на спора е правото на събиране на айсберги в Антарктически…

— Точно това. Как се представя отборът на ТЕЗ?

На масата се разстила холоизображение, което започва да се увеличава към изгорял от слънцето планински район, отбелязан с резки граници. Отвън, след покрития с палми ваканционен оазис, се намират защитените пустинни плата. Вътре — издупчено и разкъсано парче от Майка Гея, пожертвано в името на останалата част от планетата. Огромен братовчед на „Дъгоцветния салон“, където човешките амбиции са канализирани в името на много по-сериозни залози.

— Тихоокеанските сили имат значителни териториални придобивки след кампанията в понеделник. Жертвите са малко. Но ИКЗ подаде искове за глоби, които могат да отменят придобивките…

Гледната точка се спуска към Земята и пред мен започват да играят мънички искри. Изглеждат съвсем безобидни и игриви, докато не разпознаеш в тях масирани ракетни атаки и ожесточени лазерни удари. Клара работи в света на страховити машини-убийци, които биха всели ужас, ако успеят да се измъкнат от военните си зони. Разкъсвам се между желанието да увелича изображението към фронтовите линии или да го насоча към оградения от дървета оазис. Само…

… внезапно някой минава през тънкия параван и закрива половината от холоизображението.

— А, значи това си ти. — Пред мен застава някаква висока фигура със змийска кожа. — Ама че приятна среща.

Това е гладиаторът, когото бях видял да ликува над жертвата си в Ямата на злобата. Навежда се към мен. Пурпурните му ръце все още са покрити с рядка глина, сякаш е някакъв освирепял грънчар.