Бета май оставаше без пръсти. Наглеждаше ни само един повреден дубъл. Но въпреки това той бе достатъчен, за да накара двама изплашени органични да се държат прилично.

— Трябваше да направя повече от себе си, когато имах възможност — измърмори гигантският голем.

Риту трепна. Вече бе изтощена от впечатването на толкова много дубъли с алтернативната личност, която носеше в главата си, принудена да го прави от натиск, по-силен от всякакво пристрастяване. Мисълта за още копиране само можеше да засили омразата й към самата себе си. Тревожех се, че Риту може внезапно да скочи и да се опита да приключи с мизерния си живот, като хвърли тялото си сред мелето преди войниците и от двете страни да я забележат и да спрат огъня.

Без да мога да й помогна по друг начин — и понеже изпитвах отчаяна потребност да забравя собствените си грижи, — започнах да я разпитвам.

— Кога разбра за Бета?

Отначало изглеждаше, че не ме е чула. Хапеше устни и очите й нервно се стрелкаха настрани. Повторих въпроса си. Най-накрая тя отговори, като избягваше погледа ми.

— Още като дете усещах, че с мен нещо не е наред. Някакъв вътрешен конфликт ме караше да правя или казвам неща, които не исках или за които щях да съжалявам, да късам отношения и… — Риту поклати глава. — Предполагам, че повечето юноши са в състояние да опишат абсолютно същия проблем. Но стана много по-лошо, когато започнах да впечатвам. Дубълите изчезваха или се връщаха само за да прехвърлят откъслечни спомени. Можеш ли да си представиш колко отчайващо и нечестно ми се струваше? Аз бях родена в този бизнес. Зная за дублирането повече, отколкото повечето от служителите в изследователския отдел! И продължавах да си казвам, че нещо не е наред с машините. И че ще се оправи със следващия модел.

Обърна се и ме погледна в очите.

— Предполагам, че на това му викат отричане.

„Без майтап.“ Все едно да кажеш, че океанът е мокър.

— Обръщала ли си се към някого за помощ?

Тя сведе обитаваните си от духове очи.

— Мислиш ли, че се нуждая от помощ?

С мъка успях да потисна автоматичния, отвратителен смях. Силата й на потискане трябваше да е невероятно голяма, че дори да не позволява задаването на такъв въпрос, докато треперехме на това ужасно място.

— Кога започнах да разбирам ли? — продължи Риту след кратко мълчание. — Преди няколко седмици чух татко и Енеас да се карат жестоко по въпроса дали да обявят някои нови открития, сред които и удължаването на трайността на дубълите. Енеас нарече методите все още експериментални и се оплакваше, че голяма част от изследванията на татко са насочени към областта на мистиката, като например нехомоложното впечатване…

Полагах искрени усилия да изслушам историята, която Риту най-сетне се съгласи да разкаже. Беше ми интересно, честна дума. Но тунелът ми се струваше толкова задушен и горещ… питах се дали изпотяването ми не е симптом на някаква отвратителна болест, която съм пипнал при краткото си посещение в биологичното хранилище? Дали свръхбързите патогени вече не унищожаваха плътта ми?

Не исках да мисля за това! Също като Риту, търсех разсейване от безпомощността в разговора.

— Ъъъ… възможно ли е тези разправии с Енеас да обясняват защо баща ти е решил да се скрие?

— Предполагам… но те винаги са спорили като братя, още откакто Енеас купи процеса на Бевисов-Махарал за одушевяване на куклите си. Обикновено след това се успокояваха и уреждаха проблемите.

— Но не и този път — подсказах аз. — Каолин…

— … обвини татко в кражба на файлове и оборудване! Беше направо бесен. И въпреки това сдържаше гнева си, сякаш татко имаше някаква власт над него. Нещо, което караше дори президента на „Универсални пещи“ да не се намесва, независимо колко е ядосан.

— Изнудване? — предположих аз. — Дубълът на Каолин душеше из стаята, когато дойдох да те взема във вторник вечерта. Може би е търсел някакво доказателство, което да унищожи веднага след като се е отървал от Йосил…

— Не — поклати глава Риту. — Чух как преди да си тръгне татко каза на Енеас: „Аз съм единствената ти надежда, така че се разкарай от пътя ми, ако нямаш кураж да помогнеш.“ Това звучи много заплашително, признавам, но не е изнудване. А и все още не мога да повярвам, че Енеас е в състояние да убие някого.

— Е, но все пак нещо подобно на дубъл на Каолин стреля по нас в пустинята.

Точно в този миг се разнесоха няколко силни взрива от мястото, където задната група се биеше срещу безименния си враг. Риту подскочи… но успя за пореден път да потисне ужаса си. По свой начин показваше истинска смелост.

— Аз… мислих много за това. Разбираш ли, Енеас не се тревожеше само за баща ми. Имаше растяща натрапчива идея за… Бета. — Риту буквално изплю с отвращение думата. — Енеас похарчи цяло състояние в застраховки и охрана, за да не позволи достъп на Бета до технологиите и материалите на УП. Предполагам, че в хода на това по някакъв начин е открил истината за другата ми половина. — Тя кимна към стоящия наблизо голем. — Сигурно е било ужасно за него да разбере, че Бета знае всичко за компанията, което зная и аз. Не би могъл дори да го преследва или да си отмъсти, без да нарани и мен… същата Риту Махарал, към която се отнасяше едва ли не като към своя дъщеря. Не можеше и да говори с мен за проблема. Това само би предупредило Бета. Затова бях държана настрана.

— Дори и по-лошо — добавих аз. — Каолин сигурно се е тревожел от възможността Бета и Йосил Махарал да сключат съюз.

— Само мисълта за това би го накарала да полудее.

— Значи големът му е стрелял по нас, защото си е помислил, че ти си Бета — заключих аз. — Ти беше маскирана като дубъл. А аз през цялото време си мислех, че е било заради мен! Но тогава кой е изстрелял ракетата срещу дома ми и…

Заблуден куршум мина покрай нас и рикошира в тавана. Риту грейна. За четвърти или пети път се опита да се притисне още по-близо до мен. Сред целия ужас наоколо най-естественото нещо бе да се прегърнем. Но аз се отдръпнах — може би носех някакъв ужасен вирус.

Алтернативата бе да не спираме да говорим. Наклоних глава, за да я погледна право в очите.

— Ами баща ти? Какво е правел тук, че така е уплашил Каолин? Защо краде големи и оръжие от правителството? И биологично оръжие, за Бога! Риту, какво продължава да става тук? Дни след смъртта му?

Настоятелността ми я накара да се отдръпне. Хвана се с две ръце за главата. Гласът й се пречупи.

— Нищо не зная!

Намеси се някакъв друг глас.

— Остави я на мира, Морис. Досаждаш на неподходящата ми личност.

Беше раненият голем, който ни пазеше. Досега бе стоял толкова неподвижно, че имахме чувството, че сме се скрили зад някакъв камък. Квадратното му лице погледна надолу, възнаграждавайки ме с почти безизразен поглед. И все пак долових познатото презрение на дългогодишния си враг. Дори знанието, че е плод на невронна свръхкомпенсация, не помагаше особено. Продължавах да го мразя.

Бета заговори с дълбок дрезгав глас, но със същия подигравателен тон.

— Както и предполагаш, двамата с Йосил сключихме сделка. Той ми осигуряваше неограничени доставки направо от изследователския отдел, с всичките му там екстри, като например кожа, която може да си сменя цвета при дадена команда.

— Майтапиш се.

— Не. Благодарение на Йосил те пристигаха право в хладилника на Риту, а аз се грижех тя никога да не ги погледне отблизо. Направихме така, че част от дубълите й уж правят точно каквото се иска от тях, и по този начин сведохме тревогите и подозренията й до минимум. Помощта му беше много голяма и работите ми вървяха добре… до неотдавна.

— А Махарал какво получаваше в замяна?

— Научих го на тънкостите в измъкването! Как да се шмугва, да се крие и да избягва Световното око. Връзките ми с подземния свят ми помогнаха много. Стана нещо като игра на татко и син. — Дубълът намигна на Риту, която потрепери и се извърна, така че Бета насочи многозначителната си усмивка към мен. — Подозирам, че татко винаги е искал да има момче.