Мисли, Албърт. УП има конкуренти. „Тетраграм Лимитид“. Йеменската „Меджилар Ахимааз“. „Фабрик Шелм“. Компании, които са лицензирали оригиналните патенти на Енеас Каолин, докато изтече срокът им. Нима те не биха се интересували от евентуални тайни открития повече, отколкото маестрата и приятелите й? С ресурсите си те биха могли да намерят десетки начини… например да предложат по-добро заплащане на служители на УП. Как е възможно „Универсални пещи“ дори да си помислят, че са в състояние да държат в тайна открития като онези, за които говореше вайс Колинс?

Да, злото процъфтява, когато се пази в тайна. Точно това кара Албърт да продължава напред. Да разобличава престъпниците. Да открива истината. Напук на всичко. Но дали аз в момента се занимавам със същото? По дяволите, та никой не може да забърка наистина голяма конспирация днес, когато наказателните награди изкушават и най-доверените ти хора с тлъсти суми и слава. Безброй дребни мошеници все още процъфтяват и благодарение на тях бизнесът ми все още съществува. Но възможно ли е някой да пази тайни с такива размери, както твърдят работодателите ми?

Защо изобщо му е на някой да си прави труда да крие?

Изведнъж ми става напълно ясно за какви „тайни открития“ става дума. Те заиграват с моята суета! Разсейват ме с приказки за вълнуващи нови технологии. С интелектуални главоблъсканици. И със своите потайни, противни личности. Всички видове дразнещи отклонения, така че общото ми безпокойство да бъде приписано на възбудата, на тръпката или на личната неприязън.

Подът отново се издига покрай мен и пред очите ми се простира следващото ниво на завода. На пръв поглед прилича досущ на предишната огромна конвейерна линия, но пресите тук са по-специализирани. По лентите се носят сини полицейски модели, екипирани с високоговорители и Умиротворителни нокти. Поредната бумтяща машинария бълва уголемени заготовки, мускулести и с бронирани кожи, оцветени в камуфлажни цветове. Напомнят ми за Клара и нейната война нейде в пустинята.

Трябва да потисна болката. Тя вече не те засяга, дубъл. Съсредоточи се върху собствените си проблеми. Като например за какво са те наели маестрата и приятелите й?

Очевидно не за да проникнеш в „Универсални пещи“. Това е смешно лесно. (Като специалист, Албърт би трябвало да посъветва Енеас Каолин да постегне охраната си!) Няма смисъл Уоммейкър и компания да плащат тройно по-голям хонорар на момче като мен само за да влезе тук и да се поогледа. Колинс и Ирена биха могли да пратят когото им хрумне. Биха могли да го направят и сами.

Не, аз съм свършил трудната работа — онази, за която са ме наели — още преди да пристигнем при портала. Избягването на обществените камери, изчезването и появяването на най-различни места, умелото заличаване на следите ми, така че никой да не може да ме свърже с работодателите ми.

„Могат ли да имат някаква причина, много по-важна от онази, която ми изложиха?“

Хвърлям поглед към близката стена и забелязвам записваща камера. Абсорбатор, от най-евтините модели, който на всеки няколко минути полага една бърза снимка върху полимерен куб, докато той се напълни и трябва да бъде сменен — веднъж месечно. Сигурно съм минал покрай стотици подобни. А и прочетоха моя идентификационен имплант на контролния пункт. Е, значи има запис от момента на пристигането ми. Ако някой се заинтересува, ще научи, че един сив на Албърт Морис се мотае някъде тук. Но УП не могат да предприемат нищо, докато спазвам закона. А засега всичко, което съм сторил, е да се „изгубя“ и да оглеждам наоколо.

Но ако направя нещо нередно? Може би дори без да искам…

„По дяволите! Какво е това?“

Малка мушица — нещо подобно на комар — се върти пред мен. Избягва замахващата ми ръка и се стрелка към лицето ми. Не мога да си позволя да се разсейвам, затова използвам внезапен прилив на енергия, за да хвана нещото във въздуха и да го смачкам в дланта си.

Докъде бях стигнал? Чудех се дали Джинийн и останалите нямат някакъв скрит план. Може би трябва Да се случи нещо друго, докато съм в „Универсални пещи“? Ескалаторът ме спуска още едно ниво надолу, където също тътнат машини. Отново потърквам белега… и се питам дали безжизнената маса не е нещо повече от обикновена запълваща тъкан.

Дали това е била причината да бъда нападнат от онзи главорез-гладиатор в клуба? Да няма съвпадение, а всичко да е било уредено предварително… така че да мога да приема празния интервал по време на „поправката“, когато всъщност…

Втора проклета буболечка кръжи пред мен и като истинско камикадзе се понася към лицето ми!

Втори прилив на енергия и тя е размазана в ръката ми. Не мога да позволя някакви си буболечки да ме разконцентрират. Трябва да намеря начин да проверя безумните си подозрения.

Скачам от движещата се лента и тичам покрай конвейер, носещ най-разнообразни прясно омесени производствени дубъли. Длъгнести миячи на прозорци, дългоръки берачи на плодове, гладки морски фермери и яки строителни работници, направени за работи, за които автоматизацията е прекалено трудна или скъпа, безжизнени като кукли, лишени от човешки дух, който да ги приведе в движение. Може би ще намеря онова, което търся, точно пред мен, на мястото, където специализираните заготовки се поставят в пашкули от КерамОпаковки, готови за изпращане.

Ето там! До конвейера стои работник в УП оранжево и наблюдава видеостена, покрита с примигващи символи. На широкия му гръб е отпечатана емблема с надпис качествен контрол. Крача към него с широка дружелюбна усмивка, като междувременно смачквам поредното досадно насекомо. (Дали са се навъдили само тук?)

— Здравейте!

— Да, сър? — обръща се към мен той. Объркан е. Малкото сиви, които слизат тук, носят значките на УП.

— Мисля, че се изгубих. Това ли е изследователският отдел?

Смях.

— Наистина сте се изгубили! За щастие, ще трябва просто да вземете другия ескалатор и…

— Ама че готина диагностична станция си имате — прекъсвам го, като се опитвам да изглеждам колкото се може по-небрежен. — Може ли да я използвам за малко върху себе си?

Объркването се сменя с предпазливост.

— Но тя е за служебно ползване.

— Хайде стига. Няма да струва нищо друго освен малко електричество.

Изкуствените му вежди се свиват.

— Използвам я, когато системата отчете дефектна заготовка.

— Често ли се случва? — Пропъждам поредната нахална мушица и забелязвам, че бръмчащите създания не се навъртат около оранжевия работник.

— Около веднъж на всеки час, но…

— Ще отнеме само минута. Хайде. Ще кажа добра дума за теб горе.

Извод? Аз съм ВИП посетител. Прояви малко любезност към мен и ще добавя малко червени точки в досието ти. И за себе си за умелите дребни лъжи.

— Ами, добре… — предава се той. — Използвали ли сте някога Екзаминатор тип осем? По-добре аз да го управлявам. Застанете ей там. Какво търсим?

Заставам до флуоресцентния екран, повдигам туниката си и показвам огромния белег. Той зяпва.

— Ама че работа. — Любопитството взима връх и техникът започва да подготвя скенера си. Едва сега си позволявам вниманието ми да бъде отвлечено от две от проклетите насекоми.

„Какво са те, по дяволите, и защо непрекъснато се навъртат около мен?“

С необичайна координация те се стрелкат към очите ми. Дясната ми ръка хваща едната мушица, но другата избягва удара, завърта се и влиза право в ухото ми!

По дяволите, боли! Забива се все по-навътре!

— Дайте ми няколко секунди — казва оранжевият техник, докато настройва контролерите си. — Свикнал съм да проверявам само празни заготовки. Ще трябва да елиминирам смущенията от впечатаното душевно поле.

Пляскам ухото си… и замирам, когато внезапно в главата ми се разнася глас, отекващ като гласа на някой разбуден бог.

— Здрасти, Албърт. Спокойно. Аз съм. Пал.

— П-Пал?

Смаян, аз свалям ръката си. Може ли буболечката да ме чува, когато говоря на глас?