Някои хора — повечето хора — имат твърде много свободно време.

Някога, преди години, това място е било пълно с по-прагматични и много по-яростни протестиращи. Професионални синдикати, вдигнали се заради сгромолясването на пазара на работна ръка, довело до лудистки движения из цялата планета. Избухвали бунтове. Фабрики били поглъщани от пламъци. Работници-големи били линчувани. Люлеели се и падали правителства…

… докато един ден страстите не се уталожили. Как можеш да попречиш на технология, която позволява на хората да правят каквото им скимне, при това в едно и също време?

На път през тълпата забелязах и последния плакат, носен от брадат мъж. Неговото послание — изписано с красиви калиграфски букви в курсив — бе същото, което бях видял само преди час или два:

Бандата на Гадарен бивакуваше настрана, отделена от останалите групи от бездна от взаимна враждебност. Вместо да пращат тук всеки ден евтини дубъли, последователите му бяха истински хора. Всички до един.

Докато слизахме от колата, от големите каравани излязоха десетина мъже и жени, съпровождани от група шумни деца. Облеклото им бе разноцветно, но евтино, очевидно купено с помощите, осигуряващи социалния им минимум.

Срещал съм и преди въздържатели, но никога толкова много наведнъж. Така че нямаше начин да не ги зяпна. Пред мен стояха хора, които категорично отказваха да се копират. При никакви обстоятелства. Сякаш гледах създания от друга епоха, когато жестоката съдба е карала хората да водят живот, изпълнен с лишения. Само че тези тук го бяха избрали доброволно!

Щом видяха Лум, хората замърмориха заплашително. Но Гадарен ги накара да млъкнат само с едно рязко движение на главата и заповяда на двама млади здравеняци да измъкнат Пал. Други измъкнаха преносимата пещ и последвахме лидера им в най-голямата каравана.

— Все още не съм съвсем убеден, че трябва да ви показвам това — измърмори той. — Работим върху него от години.

Пал прикри прозявката си.

— Не бързайте. Имаме цяла вечност да вземем решение.

Сарказмът понякога може да бъде ефективен. Но все пак често се чудя как така приятелят ми се е изхитрил да оживее толкова дълго.

— А откъде знаем, че вече не е прекалено късно? — обади се Лум.

— Обзалагам се, че врагът няма да предприеме нищо до падането на нощта — отвърнах аз. — Ако е бомба, ще искат да постигнат максимален визуален ефект при максимален брой жертви.

— Защо?

— Убийството на архита обикновено кара хората наистина да побеснеят — каза Пал. — Престъпленията срещу собствеността са нещо друго. Дерегулирано. А и конспирациите имат склонността да се разкриват, когато се стигне до масови убийства. Нещата ще се обърнат срещу тях. Не, ще изчакат следващата смяна, когато тук има само дубъли, за да предизвикат множество зрелищни разчленявания, без да рискуват да извършат престъпление.

— А това означава, че все още разполагаме с време за действие — заключи Пал. — Стига да престанете да се запъвате и да ни покажете с какво разполагате.

Гадарен все още не бе готов да се предаде.

— Защо не попитате първо Лум? Той също има тунел.

— Ще използвам него — кимна Пал. — Но проходът на господин Лум ще е твърде малък за Албърт… искам да кажа, за Франки. Вашият трябва да е по-голям, нали, Гадарен? Достатъчно, за да мине истински човек.

Едрият консерватор сви рамене. Най-накрая се беше предал.

— Копахме го на ръка. Отне ни години.

— А как избегнахте сеизмичните детектори? — попитах аз.

— С активна обшивка. Всяка звукова или друга вълна, която попадне от едната страна, се предава на отсрещната. Използвахме четириполюсна дробилка долу и така заглушавахме шума само на няколко метра.

— Умно — отбелязах аз. — И колко сте близо до крайната цел?

Гадарен отмести поглед. После каза толкова тихо, че едва го чух:

— Приключихме… преди две години.

Пал избухна в смях.

— Нямам думи! Какво търпение само! Да копаете като къртици, за да се доберете до омразния враг. И после — нищо! Какво е станало? Да не би да сте изгубили тръпката?

Ако погледите можеха да убиват… Но Пал вече бе преживял и по-лоши неща.

— Не успяхме да стигнем до общо мнение, че действията ще са… подходящи.

Открих, че малко му симпатизирам. Едно нещо е да работиш със смътната или далечна цел да накажеш лошите. И съвсем друго е да го направиш по начин, който да послужи за назидание на света, да предизвика поддръжката на общественото мнение и същевременно да запазиш скъпоценната си истинска кожа извън затвора. Поддръжниците на „Движението за освобождение на Гея“ бяха научили този урок по трудния начин по време на продължителната си война срещу генните технологии.

— И вие ли имахте същия проблем? — попитах Лум.

Лидерът на манципатите поклати глава.

— Наложи се да направим шахтата си с много извивки и отклонения, но все пак успяхме. Целите ни обаче са различни. Ние искаме освобождаване на робите, а не да саботираме рожденото им място.

Пал сви рамене.

— Е, това обяснява защо се случва тъкмо сега. И при двама ви има изтичане на информация или шпиони. Или пък в крайна сметка са ви засекли. Във всеки случай някой знае. Ще използват тунелите, за да хвърлят вината за онова, което стане, върху вас. Снощните събития с фалшивите Морисовци са били само за да се уверят, че сте глазурата на тортата, която сами сте направили.

Не добавих, че създателят ми Албърт се оказва на мушката на най-лошото изпичане.

Възцари се мрачна тишина. Накрая Лум заговори.

— Объркан съм. Нима вие двамата не искате да използвате тунелите, да влезете вътре и да потърсите изчезналия сив?

— Искаме.

— Но ако врагът знае за тунелите, няма ли да попаднете в капан?

Жизнерадостната усмивка на Пал е най-заразителната, която познавам. Той наистина е в състояние да те убеди, че знае какво прави!

— Доверете ми се — каза той и вдигна длани нагоре. — Попаднали сте в добри ръце.

След десет минути, докато се взирах в тясната дупка в земята, дубълът му излъчваше същата увереност. Аз пък се чудех дали краткият ми живот няма да приключи точно на това място.

— Спокойно, Франк — каза ми миниголемът с тънък гласец, който перфектно имитираше нехайния тон на Пал.

— Аз ще поведа парада. Просто следвай яркия ми задник.

Създанието приличаше на пор с удължена, получовешка глава. Най-странната част от него обаче бе козината му, която блестеше с малки светлинни през цялото време, докато вървяхме, сякаш бе пълна с някакви паразити или нещо подобно.

— Ами ако там наистина ни чака капан?

— О, не се и съмнявам, че ще има — отговори Малкия Пали. — Остави това на мен. Готов съм на всичко!

И това го чуваш, от някой, чиито дубъли почти никога не успяваха да се завърнат цели и непокътнати вкъщи. Искаше ми се истПал също да е тук, за да мога да го сдъвча за последен път. Но той отиде в лагера на манципатите заедно с преносимата си пещ, за да изпрати още свои копия в техния тунел — хитроумно направен така, че да напомня мрежа от тунели на безобидни подземни животни, пресичащи почти произволно гигантския индустриален комплекс. Пали с радост би могъл да прати дузина или повече дубъли-камикадзета, всеки от който горящ от желание да изиграе ролята си в самоубийствената мисия. И за него, и за тях това си бе чист купон.

Ако тялото ми бе пригодено да изпитва и най-малкото удоволствие, бих се обърнал и бих тръгнал да го търся още на момента, оставяйки цялото това безумие зад гърба си. А може би нямаше да го сторя.

— Хайде, Зелчо — каза ми псевдопорът със зъбата усмивка. — И недей да се страхуваш от мен. Така и така си обречен. Къде другаде би могъл да идеш с този цвят?