— Къде смятате да отидете първо? — попита платиненият трилионер, очевидно горящ от нетърпение да ни разкара. Макар и да не съм Албърт Морис, аз се опитах да си представя какво би направил моят създател, частният детектив.

— При царица Ирена — реших аз. — Хайде, Пал. Отиваме в „Дъгоцветния салон“.

Каолин ни предостави малка мощна кола от гаража на компанията. Несъмнено беше снабдена с транспондер и микрофони, за да ни държи под око. Палоидът трябваше да се съгласи да не се прехвърля обратно в оригиналния Пал и дори да не влиза във връзка с архито си. Всъщност нямахме право да споменаваме пред никого за онова, което видяхме в мазето на имението.

Независимо дали тези забрани бяха напълно законни, бях сигурен, че Каолин разполага с някакъв начин да ги подсили — в противен случай не би ни разрешил да тръгнем. Може би сега бе мой ред да нося бомба. Нещо мъничко, имплантирано, докато тялото ми беше в онази съскаща експериментална машина за подмладяване? Нямах начин да проверя… нито пък причина да го правя, доколкото целите ни бяха едни и същи.

Да се доберем до истината, нали така? До онова, което интересува всички ни, нали? Мен и Каолин. Но откъде да съм сигурен?

За пореден път в главата ми се появи същият стар въпрос. Защо точно аз?

Защо да наема недодялано зелено франки на детектив, чието поведение вече би трябвало да изглежда повече от обезпокоително в очите на Каолин? Дори и сивият да не е бил един от заговорниците, той бе тяхната будала — както цветисто се беше изразил Пал.

Изглеждаше странно магнатът да ми се доверява.

Но на кого би могъл да се довери? Каолин изобщо не се майтапеше, когато спомена Хенчмъновия закон. Скоро след приемането си той се превърнал в най-бързия начин човек да се пенсионира млад — като натопи собствения си шеф. Наказателните награди ставали все по-големи, когато мошениците с бели якички окапвали един след друг и половината от сумата от налаганите им глоби отивала за нови награди, с което примамвали още повече доверени помощници и десни ръце да започнат да дрънкат. За изненада на всички, светът се напълнил, с камери, които осигурявали доста добра защита срещу възмездието на повечето тълпи. Множество банди и съзаклятия, унищожили сами себе си просто докато се опитвали да накарат подчинените си да мълчат.

Неумолимата логика на Дилемата на затворника поставила началото на рухването на конспирация след конспирация, след като информаторите се превръщали в обществени герои и така ускорявали стремежа към публичност и печалби. По едно време изглеждало, сякаш коварството е притиснато до стената. Всяка престъпна схема, в която участвали повече от трима души, изглеждала обречена от самото си начало.

И тогава се появила дубъл-технологията.

В наши дни отново е възможно да имаш банда от безжалостни съучастници — ако всички те са ти самият! Още по-добре, ако успееш да си намериш и доверени съюзници — те могат да владеят умения, които ти липсват. Но все пак трябва да си достатъчно умен, за да държиш броя на оригиналите малък. Трима или четирима. Най-много петима. Един повече — и си изправен пред огромния шанс да бъдеш предаден от някой от приятелчетата си. Гузната съвест е способна на чудеса, ако наградите са големи.

Каолин сигурно имаше няколко хиляди истински служители, които произвеждаха за него десетки хиляди опитни и работливи дубъли на ден. Но би ли могъл да помоли когото и да било от тях да върви по ръба на бръснача — както щяхме да направим двамата с Пали? Възможностите пред него бяха малко. Или да го направи самичък, пращайки свои собствени копия, или да наеме някого с нужните умения. Някой, когото вече познава като склонен да върви по ръба и който същевременно има репутацията на човек, държащ на думата си. Някой, който освен това е и силно мотивиран да стигне колкото се може по-бързо до дъното на цялата тази помия.

След като бе изслушал записа на онзи злощастен сив, Каолин сигурно бе разбрал, че държа на качеството във всичко. Естествено нямах никакво намерение да усложнявам нещата, като призная, че съм франки. Та нали можеше да реши да ме хвърли в първия рециклатор!

Докато чакахме шофьора да докара отпуснатата ни кола, продължих да тормозя Каолин с въпроси.

— Не би било зле да зная защо някой ще иска да съсипе фабриката ви.

— „Защо“ би трябвало да ви вълнува по-малко от „кой“ — твърдо отговори той.

— Стига, сър. Разбирането на мотивите може да е решаващо за хващането на престъпниците. Имате ли конкуренти, които да отказват да плащат реали за вашите патенти? Или завиждат на ефективността на производството ви? Биха ли могли да се опитат да сложат пръчка в колелото на УП?

Каолин късо се изсмя.

— Всяка фирма, която е публична собственост, е заобиколена от прекалено силна охрана. А тероризмът е рискована работа — не е в стила на самодоволните ми съперници от „Фабрик Шелм“ или „Хаякава Шобо“. Защо да използват бомби, когато могат да ми причинят много повече неприятности с адвокатите си?

— Добре, тогава кой според вас може да е толкова отчаян, че да използва бомби?

— Имате предвид някой друг освен фанатиците пред портала? — Платиненият дубъл сви рамене. — Не си правя труда да броя враговете си, господин Морис. Всъщност вече бих се оттеглил в някое от извънградските си имения, ако някои важни развойни проекти не налагаха присъствието ми тук, където мога бързо и лесно да впечатвам. — Той въздъхна. — Щом толкова ви трябва моето мнение, мога само да рискувам предположението, че този отвратителен саботаж е работа на перверзни умове.

— Ъъъ… перверзни ли? — Примигнах от изненада. — Когато чух тази дума преди малко, не мислех, че я използвате буквално.

— О, напротив. Религиозните маниаци и фанатиците на толерантността не са единствените, които ме мразят. Нима не знаете? Може и да съм спомогнал за влизането в епохата на дублирането, но също така от самото начало съм се противопоставял срещу някои от начините, по които се използва тази технология. Бях ужасен от някои от гадостите, които вършеха част от клиентите.

— Е, новаторите често идеализират представата си за това какво ще стане…

— Случайно да ви приличам на някакъв загубен идеалист? — озъби се Каолин. — Разбирам, че много нововъведения се използват по неподходящия начин, особено когато ги предоставиш на масите. Вземете например как всяка нова медия, от печатното издание до киното и интернет, са ставали основен източник за порнография почти веднага след възникването си. Или когато самотни ексцентрици започнаха да използват дубълите за секс и премахнаха всички граници между фантазия, невярност и самоизнасилване.

— Естествено това не ви е изненадало.

— Не и най-ниското ниво. Всеки може да разбере, че тази технология може да направи мимолетния секс между непознати отново безопасен, след няколкото поколения страх. Това е естествено минаване от една крайност в друга, предизвикана от дълбоко вкоренените в нас животински инстинкти. По дяволите, та тенденцията да се използват анимирани кукли започна преди още Бевисов и Леов да впечатат първата Постоянна вълна. Не ми беше особено приятно, когато видях как навсякъде се появяват дубъл-публични домове и микс-клубове, но поне това изглеждаше човешко. Чак по-късно дойде модата на „модификациите“. Вълна след вълна така наречени иновации, агравации, преднамерени осакатявания…

— А, да. Опитвали сте се да попречите на хората да променят заготовките, които им продавате. Но днес това със сигурност е изгубена кауза.

Каолин го призна с вдигане на рамене.

— И въпреки това съм сигурен, че извратените типове помнят как им се противопоставях. И всяка година подкрепям финансово законопроекта за жестокостта.

— Имате предвид законопроекта за предвзето целомъдрие — промърмори палоидът от парапета на служебния вход на имението. — Нима наистина искате всички дубъли, които произвеждате, да бъдат с понижен капацитет за емоции?