Въпреки жалкия опит да излезе от положението, този дубКаолин очевидно не бе същият, когото бях срещнал на разсъмване при Телър Билдинг. Нито пък имаше общи спомени с онзи, който ми се обади вкъщи по обед и ме тормозеше, докато впечатвах абаносовия. Този тук изобщо не ме помнеше.

Е, само по себе си това не означаваше нищо. Можеше да е бил впечатан часове преди всичко това. Но защо тогава се преструваше? Защо просто не си признаеше, че не ме познава? Би могъл да прати запитване до оригинала си. Да научи последните новини от истинския Каолин.

Ето ви една житейска поука — не поставяй силните в трудно положение. Нека да имат възможност да запазят реномето си. Винаги им оставяй отворена вратичка за измъкване.

Кимнах към кабинета на Йосил Махарал.

— Намерихте ли нещо полезно?

Изражението му стана още по-предпазливо.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, вие сте тук поради същата причина, поради която съм и аз, нали така? Търсите улики. Нещо, което да обясни защо приятелят ви се е измъквал от града, избягвайки всевиждащото Световно око, за цели седмици. И особено какво е правил миналата нощ и какво го е накарало да лети бясно по магистралата в пустинята.

Преди той да успее да отговори, отгоре отново се обади Риту.

— Албърт? С кого говориш?

Тъмните очи на дубКаолин срещнаха моите. Послушах поуката си му оставих отворена вратичка.

— Срещнах на идване един нов Енеас! — извиках нагоре към стълбите. — Влязохме заедно.

Платиненият дубъл кимна. Признаваше, че ми е задължен. Би предпочел да остане незабелязан, но и моето обяснение щеше да свърши работа.

— О, Енеас! Нямаше нужда да си толкова загрижен! Добре съм, повярвай. — Гласът й звучеше малко раздразнено. — Но щом така и така си тук, защо не разведеш Албърт?

— Разбира се, скъпа — отговори дубКаолин и хвърли бърз поглед нагоре. — Приготви се на спокойствие.

Когато отново се обърна към мен, на лицето му нямаше и следа от тревога или войнственост. Само ведро спокойствие.

— Та за какво говорехме?

„По дяволите! От едно богато копеле би трябвало да очакваш поне да си поръчва дубъли, които се съсредоточават по-добре.“

— За улики, сър — казах високо.

— А, да. Улики. Потърсих, но… — Платинената глава се поклати. — Може би професионалист като вас ще се справи по-добре.

„Въпреки всичко Каолин само предполага, че съм детектив — помислих си аз. — Защо просто не ме попита?“

— След вас — Направих учтив жест с ръка.

Той се обърна, произнесе командата и стаята се изпълни със светлина. Значи Махарал явно бе дал право на достъп на шефа си. Или…

Почувствах още едно смътно подозрение в онази част на мозъка си, където държа окован онзи ненормален, но съзидателен звяр — параноята. Без да изпускам дубъла от очи, се обърнах към витрината, докато пращах кодирано съобщение с почукване по зъбите си.

„Нел. Провери дали наистина Каолин е пратил този дубъл. Потвърди легитимността му.“

С проблясък в лявото ми око Нел съобщи, че е приела нареждането. Но дори с приоритета ми на истински човек запитването щеше да отнеме време, през което щях да се чудя за възможностите.

Доктор Махарал е бил експерт в технологията на дублирането и надарен аматьор в областта на маскирането. Освен това, изглежда, не бе обръщал внимание на такива дребни неудобства като закона. С положението си в „Универсални пещи“ той бе имал достъп до всички видове образци… може би включително и до този на Енеас Каолин.

В такъв случай възможно ли бе този платинен да е друг призрак на Махарал, маскиран като вайса?

Но това беше безсмислено. Трупът на истМахарал беше студен вече почти цял ден, а платиненият изглеждаше много по-нов. Нямаше начин да е маскирано татково на Риту.

„Добре де, но и въображението също не е задължително да е смислено — помислих си. — Нито пък параноята. Тя е просто куче, което лае в нощта… до деня, в който се оказва права.“

Имаше един прост начин да се провери самоличността на платинения. Като истински човек, бих могъл да изискам идентификатора му… но с цената да разкрия собствената си маскировка. Отхвърлих тази възможност. Нел и бездруго скоро щеше да отговори. Така че насочих вниманието си към дома на Махарал.

Кабинетът носеше следи от неотдавнашно аматьорско претърсване. Краката на масата бяха изместени настрани от старите отпечатъци на килима. Книгите и филмите лежаха разбъркани по лавиците и по следите от пръсти по праха личеше, че някой ги е местил — вероятно в търсене на тайници.

Един-единствен поглед към лазерните фолиа ми каза много неща. Те бяха почти недокоснати. Значи Каолин не бе търсил откраднати данни или софтуер.

Тогава какво?

И защо се бе опитал да търси лично? Имаше си секретари. Можеше да наеме специалисти следотърсачи и дори някой свободен полицейски патрул.

Отначало си помислих, че проблемът би могъл да е Риту, която би се възпротивила на шефа си и би му отказала достъп до дома на баща си. Това можеше да обясни тайното му прокрадване тук — в опит да намери нещо, без тя да разбере — което предполагаше, че има някаква причина Риту да бъде държана в неведение.

Само че реакцията й само преди малко, когато ни разреши да влезем и да огледаме наоколо, изобщо не се връзваше с идеята за търкания между Каолин и дъщерята на Махарал. Или поне не за явни недоразумения.

Погледнах и видях, че си е възвърнал прочутото си сфинксово спокойствие. Тъмните му очи ме следяха — може би все още бе раздразнен, че съм го открил тук. Но все пак, изглежда, се мъчеше да извлече максимум от ситуацията. Наглеждането на работата на наемен специалист си беше точно в стихията му.

Имаше снимки — както по стените на кабинета, така и в помещението от другата страна. Част от тях изобразяваха Йосил в компанията на хора, които не познавах — използвах архаичния си, но все още работещ очен имплант, за да пратя на Нел ирисови снимки на някои от тях за идентификация. Но повечето показваха младата Риту по време на различни събития като дипломирането й, участие в състезание по плуване, езда и други подобни.

Може би трябваше да огледам мястото по-обстойно — една химическа проверка за наличието на съединения от Международния списък на забранените вещества щеше да отнеме само минута-две с добър скенер. Но с каквото и да се бе занимавал Махарал, едва ли би оставил толкова очевидни следи.

Рутинният разрез, би показал повече неща. Минавах от стая на стая и отварях шкафове и барчета, като спирах погледа си върху всеки детайл достатъчно дълго, за да направя пълна серия снимки, които препращах на Нел за по-нататъшен анализ. Не й трябваха цветове, а само различни гледни точки през: половин сантиметър. Използваше техники за проучване, които би разбрал и Джордж Вашингтон. Всяка скрита ниша или тайник щеше да излезе наяве при крайния резултат.

Лицето на Каолин изразяваше одобрение на действията ми. Но все пак, щом бе искал точно този вид работа, защо не беше наел цял екип специалисти?

Може би въпросът бе толкова деликатен, че можеше да се довери единствено на собствените си дубликати.

Ако бе така, присъствието ми тук би могло да бъде причина за смесени чувства. Бях престанал да работя за Каолин, когато смазаното тяло на Йосил Махарал бе открито в катастрофиралата кола — когато случаят се превърна от предполагаемо отвличане на ценен служител в смътните подозрения на дъщеря му за убийство.

Записах си наум да попитам Риту за отношенията на баща й с шефа на УП. Ако наистина ставаше дума за убийство, можех лесно да измисля сценарии, според които вайсът щеше да оглавява списъка на заподозрените.

„Да вземем случилото се с призрака на Махарал и с моя сив преди няколко часа. Възможно ли е Каолин да се е погрижил да изчезнат безследно в имението му? Може би сивият е стигнал опасно близко до някаква ужасна истина. Може би призракът е имал основателни причини да поиска да избяга.“