Никога не е сключвал брак. Смесването на генетичния материал и съглашението за отглеждане с майката на Риту отначало било свързано с множество заплетени подробности, които в един момент включвали хомосексуална двойка, банка, която да управлява активите, както и някакъв лишен от наследство братовчед. Но всички тези подробности и полуродители отшумели няколко години преди майката да загине във вертолетна катастрофа, когато Риту била на дванадесет години.

„Ужас. А сега и таткото ритнал камбаната. Животът е гаден. Горкото дете.“

Почувствах се малко виновен заради настояването ми да предприеме това пътуване. Но имах някакво предчувствие относно тази хижа и помощта на Риту можеше да се окаже жизненоважна. А пък и ако сивото й копие решеше, че пътуването е толкова травмиращо, истРиту може просто да изхвърли главата му, без да сваля спомените. Няма спомени — няма гадости.

Прадедите ни, които са страдали много повече от нас, никога не са имали подобна възможност.

Черна лимузина-всъдеход чакаше на адреса, който ми бе дала Риту. Пратих снимка на номерата на Нел, която отговори, че автомобилът е собственост на „Универсални пещи“.

„Така значи. Много мило от страна на Каолин да й отпусне кода. Но пък, от друга страна, не се случва всеки ден да загубиш близък приятел, а асистентката ти — баща си.“

Паркирах очуканото волво зад лъскавото юго и тръгнах към къщата — по-голяма от обичайното, с малък двор, покрит с наклонени панели, хващащи всеки слънчев лъч, тъмни плочи за фотоволтова енергия и зелени за капково обработване на отпадъчните води. Проблясващите канализационни клетки бяха достатъчно на брой, за да обслужват цяло семейство, но само по няколко от тях имаше култури от водорасли. Всъщност повечето изглеждаха съвсем неизползвани.

Типично ергенско гнездо. А и ергенът бе прекарвал по-голямата част от времето извън дома си.

Изкачих четиринадесет стъпала и минах покрай декоративни локути, които заслужаваха по-грижливо отношение. Спрях до горките растения и с мъка се въздържах да не извадя ножа си и да подрежа някои от преплетените клони. И без това бях подранил.

В този момент забелязах, че вратата е открехната.

Значи ме очакваха. Но все пак имаше нещо съмнително! Като лицензиран частен детектив и неофициален агент на цивилната полиция не можех просто да вляза. По закон бях длъжен да уведомя за присъствието си.

— Риту? Аз съм, Албърт.

Не казах правилната представка, въпреки че бях маскиран като голем. Но какво пък, повечето хора и без това са небрежни.

Подът на преддверието беше осветен от мозайка с активни елементи, която непрекъснато проблясваше в различни цветове и мамеше окото. Спиралното стълбище пред мен минаваше през две площадки преди, да достигне горния етаж. Хвърлих поглед наляво и видях голяма открита дневна, обзаведена в доста остарял киберпънк стил.

Отдясно, зад двойна врата от резбовано дърво и матови стъкла, дочух звуците на тих разговор — по-скоро забързано шумолене. Стаята беше тъмна, но успях да различа сянка, която крадешком се придвижи към отсрещната стена.

Шепот… няколкото думи, които не успях дори да чуя ясно, ми прозвучаха като:

— … сега където се криеше Бети…

Тръпки пробягаха по гърба ми. Докоснах едно от крилата на вратата. Стъклото бе грапаво и студено — чудесни усещания, които да ми напомнят онова, което не трябва да забравям нито за миг.

„Внимавай. Истински си.“

Сякаш трябваше да ми се напомня! Ужасни подозрения развълнуваха Постоянната ми вълна и се понесоха напред-назад между органичното ми сърце и мозък — единствените, с които разполагах. Като дубъл бих могъл просто да нахълтам в стаята, за да видя какво става. Но като органичен наследник на параноичен пещерен човек се насилих само да побутна внимателно вратата и да се скрия по-далеч от разширяващия се отвор.

— Риту? — Нарочно извиках високо.

Това бе домашният кабинет на Йосил Махарал с бюро и библиотека, пълна със старомодни книжни томове и лазерни фолиа. Една витрина бе заета изцяло от награди и грамоти. Зад други се мъдреха странни трофеи — сякаш редици от ръце с най-различни размери и окраска. Някои бяха отворени и под кожата се виждаха метални части — остатъци от времето, когато голем-глината е трябвало да бъде поставяна върху скелети на роботи и дрънчащите дубликати са били високотехнологични играчки за богаташите — едновременно груби и будещи страхопочитание, даващи възможност единствено на елита да разделя живота си и да се намира на две места по едно и също време.

Епоха, в която дубълите били наричани „заместници“ и онези, които можели да си ги позволят, сякаш били предопределени да имат много по-дълъг живот от живота на останалите представители на човечеството. Преди Енеас Каолин да дари копирането на масите.

Гледката беше забележителна. Но в същия момент вниманието ми бе насочено главно към онази част от стаята, която не можех да видя — далеч от прозореца, потънала в сянка.

— Осветление — реших да пробвам аз. Но домашният компютър очевидно се подчиняваше само на определени гласове и отказваше на непознати дори и елементарен контрол. Ама че домакин е бил Йосил Махарал!

Бих могъл да се опитам да пратя командата през Нел и да използвам договора си с дъщерята и единствената наследница на Махарал. Но цялата процедура по запознанства и преговори можеше да отнеме минути, с които не разполагах.

Несъмнено обикновеният ключ за осветлението се намираше точно до вратата. Можех да го достигна лесно… но ако някой се спотайваше там в тъмното, въоръжен с незнайно какво?

Значи съм параноичен? Чудесно.

— Риту, ако си ти, просто ми кажи да вляза… или да изчакам отвън.

Отвътре чух тих звук. Не дишане, а нещо друго. Усетих напрежение зад вратата. Нещо като концентриране на енергия.

— Ти ли си, дубАлбърт?

Гласът идваше отгоре и зад мен. Риту ми викаше от втория етаж, без никаква следа от хитрост или потайност.

— Да! Аз съм — отговорих, без да се обръщам. — Има ли… имаш ли други гости?

През стъклото забелязах още едно движение. Този път изправяне, може би знак за предаване. Отстъпих няколко крачки, за да освободя място за онова, което би се появило от тъмното.

Набелязах си и пътища за бягство. За всеки случай.

— Какво каза? — извика Риту отгоре. — Очаквах те след около час. Можеш ли да изчакаш?

Някакъв силует премина зад затвореното крило на остъклената двойна врата. Висок, ъгловат… и сив. Приближи се към мен.

За миг си помислих: „Пипнах го!“ Потайният сив, в тази къща? Кой друг би могъл да е, освен призрака? Призракът на Махарал! Същият, който не бе поискал да прекара последните си часове в лабораторията и да бъде подложен на дисекция, за да се възстановят спомените му. Вече би трябвало да бъде привидение на привидението, съществуващо единствено благодарение на усилието на волята си, изгарящо последните си резерви от своята elan vital, преди да се стопи и да изчезне.

Приготвих се да се хвърля отгоре му и да изтръгна обяснения. Например какво е станало със собствения ми дубъл! Онзи, когото пратих в имението сутрин…

… примигнах от изненада. Фигурата, която застана пред мен, не беше призракът на Махарал. Нито пък точно сив, ако трябва да сме точни.

Под примигващата светлина пристъпи блестящ платинен дубъл. Знакът на голем на веждата му сияеше като скъпоценност.

— Вайс Каолин — казах аз.

— Да — кимна дубълът, като прикри вълнението си с войнственост. — А вие кой сте? Какво търсите в тази къща?

Изненадан, повдигнах гипсовата си вежда.

— Върша работата, за която ме наехте, сър.

Това не бе съвсем вярно. Исках да проверя степента на незнание на този дубъл. Лъскавото му изражение замръзна, след което бързо се превърна от войнствено в предпазливо.

— А… да. Албърт. Радвам се да ви видя.