Кимнах, учуден от промяната в тона й.

— Ами, можеш да направиш копие в УП…

— Бих предпочела да го направя вкъщи… и да подготвя някои неща. Освен това може и да открия някои снимки на бараката в албумите.

— Това може да ни е от полза.

— Все пак сигурен ли си, че не можем да изчакаме до сутринта?

Всъщност едно изчакване би било разумно. Но същевременно усещах все по-силно, че трябва да се бърза. Трябваше да се заема с онази част от плана си, за която Риту Махарал не бе нужно да знае.

— Ще мина да те взема към шест. Така ще можем да прекосим пустинята през нощта и да стигнем до планините на зазоряване.

Риту сви рамене. Явно се беше предала.

— Добре. Адресът ми…

— Не — поклатих глава аз. — Ще се срещнем при дома на баща ти. Искам да хвърля един поглед. Можем да комбинираме двете неща.

Трябваше да се подготвя бързо. Волвото имаше разширяваща се приставка отзад, специално направена да може да побира три впечатани заготовки във вакуумна опаковка или един в малка преносима пещ. Оставаше дори място за малко допълнителни съдебномедицински материали. Вече бях приготвил сивата заготовка в багажника. Това ми оставяше време за грима.

Съблякох, се, застанах под душа и помолих Нел да ме направи сив.

— Първо се погрижи за очите — напомни ми тя.

— О, вярно. — Взех кутийката от полицата и извадих две тъмни контактни лещи, които покриваха целите орбити. От известно време не го бях правил, затова малко ме заболя, докато ги слагах.

— Готово.

Усетих как започвам да изтръпвам от петите нагоре.

— Разтвори крака и вдигни ръце — нареди Нел.

Подчиних се. Беше ми малко страшно, докато тя прокарваше резонансния лазер по кожата ми, изгаряйки косъмчета и мъртви кожни клетки в милиони протеинови експлозии много по-гладко, отколкото би се справил и най-острият бръснач. Въздушните струи издухваха пепелта и отпадъците, а специални йонизирани капчици едновременно затваряха порите ми и щяха да ги подхранват през часовете, през които те щяха да бъдат лишени от въздух.

След това дойде ред на боядисването — бързо оцветяване по моя специална рецепта. След няколко минути можех да мина за първокласен голем, лишен само от някои характерни детайли. Стига естествено да не бъда подложен на обстоен преглед. Засега се въздържах да слагам запушалката в устата си. Нямаше да ми е особено приятно с нея.

Процедурата не е точно незаконна — за разлика от това да маскираш голем като човек и да го пуснеш на обществено място. Но определено не е желателна. Някой би могъл да ме застреля в този ми вид и да се отърве само с глоба. Нищо чудно, че не се практикува особено често. Смешното е, че именно затова един надарен аматьор като Йосил Махарал почти бе успял с обратната версия на същата хитрина преди няколко седмици. Абаносовият ми специалист бе извадил късмет да забележи определени издайнически несъответствия в текстурата на кожата. Несъответствия, които внимателно отстраних в гардеробната си.

Естествено бих могъл да спомена и още една разлика между мен и починалия баща на Риту.

Неговият опит за измама целеше потулването на някаква мрачна тайна. Моите подбуди бяха по-прости.

Правех го от любов.

Е, поне така ми се струваше тогава. Абаносовият ми аз дори се оплака от импулсивността на решението ми да предприема това пътуване лично.

— Действаш според емоциите си. Клара ти е оставила перлено копие в хладилника си. Това би утолило животинските ти страсти до уикенда.

— Не е същото. А и освен това хижата на Махарал е на две крачки от бойното поле! Не бих пропуснал възможността да намина и да я изненадам.

— Тогава прати свое, собствено бяло копие. Не е нужно да ходиш лично.

Не отговорих. Абаносовият просто се подиграваше. Знаеше много добре, че двамата с Клара от време на време можем да си позволим малко неангажиращ дубъл-секс, понякога дори с непознати, просто защото няма значение. Нищо повече от мимолетна фантазия.

Защото за истинското нещо няма заместител. Не и за нас.

— Това не може да се нарече продуктивно използване на времето — продължи моят хиперлогичен допелгангер8, в опит да ме уязви, докато напъхвах малко дрехи в една чанта.

— Че ти за какво си? — не му останах длъжен. — Бъди продуктивен! Да смятам ли, че с другите случаи всичко е наред?

— Да — кимна ми моето блестящо черно аз. — Но какво ще стане, когато след по-малко от осемнадесет часа изтече срокът ми?

— Ще си напъхаш главата в замразителя, естествено. Впечатал съм още един комплект сив и зелен, ако се наложи да продължат.

Абаносовият аз въздъхна. Както обикновено, ме смяташе за незрял и безотговорен.

— Никой от новите дубъли няма да разполага с паметта ми. Континуитетът ще бъде прекъснат.

— Тогава затопли свой заместник един час по-рано и го инструктирай.

— С думи? Знаеш колко неефективно…

— Нел ще ти помогне. Както и да е, би трябвало да съм се върнал преди абаносовият от сряда да изтече. Тогава ще сваля паметта и на двама ви от фризера.

— Така казваш сега. Но ще се отнесеш някъде и мозъците ни ще се скапят. А между другото, да си даваш сметка, че могат да те убият в тази глупава маскировка?

Дългите пръсти с цвета на дълбокия космос посегнаха да ощипят сивата ми кожа.

— Ще взема всички мерки подобно нещо да не се случи — обещах му аз, като се отдръпнах и избегнах погледа на черните му очи. Сякаш да лъжеш самия себе си, особено когато си изправен срещу себе си.

— Гледай да го направиш — промърмори абаносовият. — От мен би излязъл отвратителен призрак.

На път за дома на Махарал изключих свръхпредпазливия автопилот на волвото и карах ръчно. Провирането през трафика ми помогна да отпусна нервите си… макар че някои зелени пешеходци доста свирепо ме ругаеха, докато минавах покрай тях. Вярно, мога да карам и по-добре. Вината е в маскировката — въздейства ми подсъзнателно. Или може би новините.

Изругах и наредих на радиото да млъкне. После поисках от Нел да ми предостави кратки бележки за миналото на Йосил Махарал.

Въпреки че разполагаше с цели дванадесет часа, тя не бе успяла да открие кой, знае какво за детството му преди да пристигне тук като беглец от една от онези гадни малки етнически войни, които така често се водят в Южна Азия от началото на столетието.

Осиновено от далечни роднини, срамежливото момче показало забележителни резултати в училище и проявявало слаб интерес към обществените дела. По-късно, като многообещаващ млад учен, Йосил загърбил модните, но обречени кибер– и нанотехнологични увлечения и специализирал в почти девствената тогава област на неврокерамиката. След като Джефти Анонас успял да разгадае тайната на Постоянната вълна на душата (много по-сложна от всеки геном), Махарал се присъединил към една начинаеща компания начело с най-големия вайс на нашето време — Енеас Каолин.