Поне това знаеше обществото.

Но сега бях в състояние също така да проследя лабиринта от тунели и пещери под базата, насочващи се в противоположната посока. Тайна крепост, създадена за огромна армия готови да изпълнят дълга си воини. Някои части бяха обозначени ясно. На други се обозначаваха само контурите и бяха скрити под по-дълбоки нива на секретност, изискващи пароли и идентификация, с които не разполагах. Нито пък ми пукаше за тях. Въпросите на националната сигурност не ме интересуваха. Онова, което приковаваше вниманието ми, бе фактът, че мрежата от изкуствени пещери се простира доста на изток, отвъд формалната военна зона, дълбоко под държавна и частна земя.

Към Урака Меса — мястото, към което се бяхме запътили двамата с Риту, когато тръгнахме във вторник през нощта.

Съвпадение? Вече бях започнал да подозирам, че Йосил Махарал е избрал мястото на своята „барака за почивки“ с голямо внимание и преди много години.

Спазмите в стомаха ми ме накараха да махна чадора и да превключа на старомодните монитори, за да мога да се храня и пия, докато работя. За щастие, тази част от пещерата бе също така и правителствен анклав — убежище, отделено за висши правителствени дейци в случай на някакво ужасно бедствие. По рафтовете наоколо имаше огромни количества храна и други провизии. На пръв поглед консервите и пакетите изглеждаха недокосвани, но на някои места в задните редици имаше липси — сякаш някой бе отмъквал тайно парче по парче и след това грижливо бе пренареждал останалите отпред, за да прикрие кражбата си. Нахраних се обилно за първи път от два дни (парите от данъците ми бяха похарчени добре, доколкото виждах) и полях трапезата с двойна доза газиран „Течен сън“. Почувствах се много по-добре. Но все пак открих, че ми се иска да съм черен вместо органично кафяв. Концентрирам се много по-добре, когато съм абаносов.

— Наложи местоположението на планинската хижа на Йосил Махарал — наредих аз.

Веднага на екрана заблестя кехлибарена точка в края на виещ се път. Ако поисках по-голямо увеличение, компютърът щеше да използва последните въздушни изгледи на къщата, а нищо чудно да ми предложи и каталог на околната растителност и хлорофилните й профили. Вилата се намираше на няколко, километра извън най-източното отделение на подземната голем-база, разделена от настоящото ми местоположение от едно-единствено дълго плато.

Вече не вярвах на никакви съвпадения.

— Е, как мислиш, Ал? — промърморих на себе си. — Дали Махарал пътува всеки ден покрай това обрасло плато, за да слезе тук през главния вход? Не, това не е било в стила му. Тихо и потайно, без да остави никаква следа — това е доктор Йосил! Дори и задната врата би го изложила на риск да бъде открит всеки път, когато е идвал тук да краде правителствено продоволствие или модерни нещица за плана си… какъвто и да е той. По дяволите, та дори и някой военен почитател с воайорска камера би могъл да го засече.

„Не — продължих наум. — Ако професор Махарал се е промъквал в тази база, би изминал целия път скрито.“

Посочих с пръст към картата и наредих:

— Аватар, събери микросеизмичните данни за посочения субрегион. Използвай томографска корелация на Шулман-Ватанаби и потърси некартографирани, подземни коридори, свързващи това място с онова.

Военната разузнавателна програма, в която бях влязъл, си я биваше. Но въпреки това се запъна, неспособна или нежелаеща да се подчини:

— Детайлно сеизмично проучване на въпросния район е правено преди осем години. По това време не са съществували никакви подземни проходи на местата, които посочихте. Оттогава систематичната сеизмометрия в района бе ограничена до наблюдения за опити за проникване от неоторизирани лица. Не са били засечени никакви изкопни работи.

Така. Значи по времето на построяването на базата не е имало тайни тунели, както и никакви опити на външни лица да се промъкнат в нея. Може би не бях на прав път?

— Чакай малко. А имало ли е изкопни работи от базата навън?

Трябваше да перифразирам въпроса няколко пъти и да принудя аватара да провери записите на охранителната система за микротрусове и звукови вибрации в околните скални пластове.

— А районите на базата със сеизмична активност над нормалната?

— Няма необяснима активност, по-голяма от петнадесет процента над нормалната.

По дяволите. Толкова с тази идея. Лошо. А ми се струваше добра.

Канех се да се откажа… но в последния момент реших да продължа по същия курс още мъничко.

— Покажи ми всички места с най-висока активност и приемливи обяснения.

Картата на подземното съоръжение и района около него разцъфна с припокриващи се една друга разноцветни ивици, показващи върховите нива на звукова и сеизмична активност през последните няколко години.

— Ето там — посочих аз. Районът по периметъра се уголеми към мен, ограден от ореол в червено и оранжево. Обяснението беше приложено (подпечатано и със съответната дата) и обясняваше, че е била наредена текуща програма за сондиране с цел взимане на проби за определяне на качеството на подземните води.

Проверката в отдела за защита на околната среда на базата обаче не показа никакви данни от тези проби! И още нещо — въпросният район се оказа максимално приближен до Урака Меса.

Бинго.

„Така значи, Риту. Татко ти е хакнал военна охранителна система и е подправил обяснение за сеизмична активност. Единственото прикритие, което му е трябвало, за да изрови дупката си. Впечатляващо!“

Естествено, това все още означаваше, че е трябвало да копае навън от базата. Какво е направил, откраднал е минно оборудване ли?

Не, имаше по-добро обяснение. По-лесен начин да се свърши работата.

Помислих си дали да не проверя в инвентарните списъци на базата дали някой не е правил дребни кражби от голем-хранилищата и да е използвал суровите заготовки на войници, за да ги използва вместо миньори. Но онези инспектори, които Чен забеляза в оръжейната… сигурно точно в момента се ровеха в списъците. Можеха да ме забележат, ако се промъкнех в същата база данни, независимо колко е подсигурен порталът.

Значи по-добре да отида лично. Да видя къде ще ме отведе тази следа.

Понечих да се изключа, но се поколебах. Очите ми бяха приковани в красивите глобуси, реещи се над бюрото. Те отговаряха на вниманието ми, като подмамващо, похотливо, сладострастно потръпваха и се уголемяваха. Отново свързан с широкия свят, почувствах как той ме привлича, вика ме, изкушава ме с възможностите си…

Да се свържа с Клара и да я успокоя, че съм жив.

Да вляза в резервния носител на Нел.

Да се обадя на инспектор Блейн и да проверя какво ново по случая „Бета“.

Да проверя полицейските сводки и отчетите на застрахователните компании за опита за саботаж в „Универсални пещи“ и да разбера дали продължавам да съм „главен заподозрян“.

Да помоля Пал да прати цяла армия от чудесните си пакостливи дубъли, които да ми помогнат, когато навляза — истински й уязвим — в опасната територия.

Исках да направя точно тези неща, а и много други, когато най-напред помолих малкия дубъл-маймуна на Чен, да ми осигури сигурен достъп до мрежата. Но сега се отказах.

Обаждането на Клара би могло единствено сериозно да я замеси в моите действия и евентуално да съсипе кариерата й.

Носителят на Нел? Какво би могло да има, което да не знам? Всичките ми дубъли изчезнаха преди дни. Последният — саркастичният абаносов — бе превърнат в керамични чирепи във вторник около полунощ. Тъй като никой друг не можеше да знае как да получи достъп, проверката щеше да означава само загуба на време. И което е по-лошото, би могла да предупреди враговете ми.

Колкото до атаката в УП, обвиненията вече, изглежда, се насочваха другаде. Новинарските емисии показваха нападение — водено от Блейн — на хора, които разбиваха вратите на наскоро затворения смахнат бар в Стария град на име „Дъгоцветен салон“. Разнищваше се някаква зловеща и сензационна приказка за конспирации, двойна игра и ритуално самоубийство. Шокираща картина на кремирана жена, заобиколена от собствените й препечени дубъли, подобно на клада на някакъв викингски воин, потеглил към Валхала с ескорт от принесени в жертва роби.