Отчасти, защото второто поколение дубъли никога не показват явни признаци на деградация. Никакви тремори или очевидни дупки в паметта. Никакви комични залитания и лигавене. Пълна досада! Със същия успех бих могъл да си правя копията и директно. А и по този начин се чувствах по-комфортно. А и освен това защо да нарушавам предупрежденията на УП? Могат да ти отнемат пещта.

Винаги съм знаел, че съм добър копист. Малцина са надарени тъкмо с тази дарба. На младини дори участвах в научна разработка, И какво от това? Няма особен практически смисъл. За какво ти е да правиш трансфер от дубъл към дубъл, дори и да го правиш добре?

Освен това те кара да се чувстваш странно. Изобщо не е като свалянето на спомените. Да лежиш на мястото на оригинала в глинено тяло, особено когато сензорите започват да те сондират с пипалцата си, които са пригодени по-добре да сканират неврони. Тетраграматронът трябва да работи по-усилено, за да хване Постоянната ти вълна, внимателно да измъкне всички акорди от вътрешната ти симфония и да копира и усили всяка нота, за да засвири идентична резонантна мелодия на другия инструмент до теб.

Странна работа. Този път определено усетих нещо като ехо, идващо от новия дубъл — все още безжизнена буца в своята затопляща вана. Усещането за déjà vu, което дедите ни са смятали за толкова свръхестествено (днес, го наричаме вълнение в Постоянната вълна) се стовари върху мен като леден дъх. Като внезапен порив на призрачен вятър. Усещане за интимни ласки със самия себе си, което никак не ми харесва.

Дали това е част от експеримента? Част от това, което се опитва да постигне Махарал?

— Преди два века Уилям Джеймс е въвел термина „поток на съзнанието“ — бодро отбеляза Махарал, докато се занимаваше с копчетата на пулта. — Говорел е за начина, по който всички ние обличаме чувството си за идентичност в илюзия. Илюзията за континуитет — като възприемането на една и съща река, течаща от един извор до океана.

— Дори дубъл-технологията не е променила тази романтична заблуда — продължи той. — Тя само добави многобройни странични разклонения и притоци към реката, но всички те продължават да се вливат в една-единствена душа, в същността, която всеки човек най-арогантно избира да нарече „аз“. Но реката сама по себе си е нищо! Тя е аморфна. Мираж. Непрекъснато променящ се поток от отделни разбъркващи се молекули и моменти. Дори древните мистици са знаели, че влизането два пъти в един и същи поток от едно и също място ще те потопи в две съвсем различни „реки“. В различни течности, изпикани в течението от различни слонове, на различни места и по различно време.

— Правиш философията да изглежда освежаващо натуралистична — измърморих аз, докато лежах и безпомощно слушах монолога му.

— Благодаря. Всъщност точно тази метафора беше твоя. Каза я преди години друг голем на Албърт Морис. Което е и доказателство на гледната ми точка, приятелю. Постоянната вълна е нещо много повече от продължаване на паметта. И би трябвало да бъде! Трябва да има някакъв вид връзка на по-високо — или по-ниско — ниво.

Тази игра ми е позната. Махарал се опитваше да ме разсее, така че гневът ми да не влияе върху процеса на впечатване. Но същевременно долавях в гласа му някаква искреност. Наистина се вълнуваше от глупостите, които дрънкаше.

А и необичайните усещания ме караха да искам да отвлека вниманието си от странно силното резонантно ехо. Въпреки че главата ми бе стегната между сондите, успях да обърна очи към Махарал.

— Говориш за Бог, нали?

— Ами… да. В известен смисъл.

— Не е ли малко странно, професоре? Целият ти живот е минал в нахлуване в територията на религията, в опити да я направиш практична и всеки да може да дублира душевното си поле, подобно на някаква евтина снимка. Едва ли старите църковни консерватори мразят някого повече от теб.

— Не става въпрос за религия — остро отговори той. — Всичко това, което сме направили аз и останалите с въвеждането на технологията, е да направим следващата крачка в дългата кампания, да отблъснем неясната бъркотия от противоречащи си суеверия и да запалим повече светлина. Първи Галилей и Коперник са се борили да освободят астрономията от свещениците, според които целият космос се ограничава единствено до човешките представи. След това Нютон, Болцман и Айнщайн са освободили физиката. Известно време религиите твърдяха, че животът е прекалено сложен и тайнствен, за да бъде разбран от някой друг, освен от Създателя — докато не анализирахме генома и не започнахме да създаваме нови видове в лабораториите. В наши дни повечето бебета се подлагат на генна терапия преди или след зачеването, и никой не възразява.

— Че защо да възразяват? — попитах аз, озадачен за момент. — Няма значение. Нека позная. Искаш да продължиш тази историческа нишка до съзнанието…

— И човешката душа, да. Това бе последният бастион на религията на двадесети век. Нека науката да обяснява природните закони — от квазарите до кварките! От геологията до биологията! И какво от това? Тези закони са просто предписания и декор, измислен от създател, който се вълнува много повече от въпросите за духа! Така твърдели те. Едва когато Джефти Анонас открила вибриращата същност на душата, претеглила я, измерила я…

— Някои все още отхвърлят избраната от нея терминология — отбелязах аз. — И твърдят, че съществува истинска душа, отвъд Постоянната вълна. Непостижима…

— … и неизразима, да. Нещо, което смъртните никога не могат да открият, нито да сведат до взаимодействащи си закони и сили. — Махарал рязко се изсмя. — Значи отстъпването с бой продължава. Всеки път, когато науката направи някакво откритие, се появяват нови видове бастиони… нова защитна линия, дефинираща някаква остатъчна територия, която ще остане завинаги свята, мистична и недостижима. Далеч от ръцете на профаните. До следващото научно откритие.

— Което с такъв хъс преследваш. Но защо тогава да говорим за религия…

— Не за религия, скъпи ми друже. Говорехме за общуването с Бог.

— Хм, разликата…

— … би трябвало да е повече от ясна! Макар че винаги ми е било трудно да ти я обясня.

— Е… съжалявам.

— Не, няма за какво. Свикнал съм с упоритата ти мудност. Редките дарби невинаги се съчетават с интелигентност.

Почувствах рязък звън в Постоянната вълна, който продължи да вибрирах пълна сила между мен и новия голем. Едно поне бе сигурно. Той щеше да мрази ненормалника също толкова, колкото и аз.

— Продължавай — промърморих аз. — За теб и за Бог.

Но Той млъкна на това място.

Разнесе се тих звън и скенерът отпусна хватката си. Последните пипала излязоха от носа ми. Изведнъж се оказах отново сам в натежалата ми глинена глава.

Машините забучаха и новият голем се понесе към пещта. Скоро го видях да става и да прави първите си несигурни стъпки.

Тъмночервен, като пръстта на Тексарканзас. И малък като дете. Освен това изглеждаше слаб. За да може Махарал да го контролира по-лесно. Но въпреки това високият сив призрак на професора предпазливо постави чифт енергийни белезници на китките му още преди първоначалното замайване да е отшумяло.

Ама че предпазни мерки! Сигурно съм му създавал доста неприятности. Поне това ми даде частица утеха.

— Няма да се бавим — обърна се към мен дубЙосил. — Искам да го подложа на някои контролни тестове и след това ще видим как протича обратното прехвърляне.

— О. Чакам с нетърпение.

Обикновено избягвам да срещам погледа на току-що създадените си копия. Чувствам се неудобно, а и какъв е смисълът? Но този път, след всичките необичайни усещания по време на впечатването, се почувствах длъжен да погледна малкия в очите. Няма прозорец към душата на голема ли? Може и да е така, но усетих някакво напрежение, когато черните му очи срещнаха моите. Нямаше нужда да чакам прехвърлянето, за да науча какви мисли минават през него.