Изминаха около десет часа, откакто протеиновият ми часовник започна обратното отброяване, което щеше да задейства рефлекса на сьомгата… онзи познат подтик да заплувам или да се затичам обратно към къщи, преодолявайки всяко препятствие, за да излея спомените от миниживота си в обширния склад на истинския човешки мозък. Но този дразнещ рефлекс бързо отшумя. Всеки голем-рефлекс, отпечатан в псевдоплътта ми, бе унищожен от физическите и психическите удари, на които бях подложен.

— Ще свикнеш с обновяването — обясни ми дубМахарал, докато ме подлагаше на мъчения с пара, горещи струи и облъчвания, след които тялото и крайниците ми оставаха подпухнали и треперещи както когато излизаш от пещта.

— Ще те боли само първите няколко пъти — каза той.

— Колко пъти може да се направи това преди…

— Преди неизбежното износване да направи тялото безполезно ли? Глината все още е много по-малотрайна от плътта. Този прототип може да направи до тридесет обновявания. Старият ми екип в УП сигурно вече е направил по-добър модел. Стига Енеас да не е спрял проекта… което изглежда твърде възможно.

„Тридесет обновявания“ — повторих си.

Тридесет пъти по-дълъг живот от обичайния за един дубъл. Жалко подаяние в сравнение с десетките хиляди дни, с които разполагаш в съвременния разнопосочен живот. Но със свежата elan, течаща през глиненото ми тяло, отговорих на Махарал честно.

— Ще съм ти благодарен, ако това не е просто начин да удължиш пленничеството ми.

— О, стига. Има ли продължение, има и надежда. Само си помисли — тридесет дни, в които да се надяваш и да кроиш планове за бягство!

— Може би. Но казваш, че съм бил тук и преди. Отвлечен и подложен на експерименти. Нима някой от онези Албъртовци е успял да избяга?

— Ако трябва да съм честен, трима се оказаха достатъчно умни, за да намерят начини да се измъкнат. Единият беше спрян от кучетата ми, точно на изхода. Друг се стопи, докато прекосяваше пустинята. А един дори успя да се добере до телефон! Но ти вече беше анулирал кредитния код на нещастника, след като не се бе появил цяла седмица. Моят роботизиран ловец го хвана преди да успее да прати съобщение през безплатните мрежи.

— Ще се погрижа за в бъдеще да оставям кодовете активни по-дълго време.

— Непоправимият оптимист! — засмя се Махарал. — Разказах ти за другите само за да ти покажа колко безполезно е бягството. Взех мерки да запуша пробивите в охраната, които използва тогава.

— Значи ще трябва да измисля нещо ново.

— Освен това знам как мислиш, Албърт. Изучавам те от години.

— Нима? Тогава защо съм тук, дубЙосил? Нещо в мен не ти дава покой. Нещо, което ти трябва, не съм ли прав?

Той ме погледна. Можех да се закълна, че в очите му проблесна нещо, намиращо се между алчността и страха.

— Към края съм — каза той. — Почти съм го стигнал.

— Най-добре да е така — отговорих му. — Дори възстановителната технология не може да те държи завинаги без истинско тяло. В мен е ключът, нали? В мен има някаква тайна, която би решила проблема ти. Но аз също ще се износя след няколко дни.

— Състезаваш се с времето.

— Тогава да вземем Енеас Каолин. Той гореше от желание да те види подложен на дисекция в лабораторията във вторник сутринта. Защо? Да не би да подозира, че си крал оборудване за своя собствена лаборатория, за да се опиташ да измамиш смъртта?

Напрегнатото изражение на Махарал става високомерно.

— Ти си умен както винаги, Албърт. Но в предположенията ти винаги нещо куца. Никога не можеш да схванеш истината, дори когато я излагам цялата пред теб.

Как да отговориш, когато някакво тяло ти казва подобно нещо за теб? Когато някой друг заявява, че знае как ще постъпиш по-добре от самия теб? Защото помни множество минали епизоди като този, напрегнати сблъсъци, които не можеш да си спомниш?

Не можех да отговоря и замълчах. Обновяването ми бе подарило още малко време, така че зачаках удобен момент.

Той дръпна превключвателя и запазващата течност от контейнера ми бързо се изля навън, след което килията ми се отвори. Докато тялото ми все още трепереше под въздействието на катализата, той нахлузи около китките и глезените ми енергийни окови. След това с помощта на дистанционно управление ме принуди да тръгна като марионетка към едно устройство, което приличаше на свръхподсилена впечатваща машина. Забелязах от края на апарата да стърчат два крака, боядисани в яркоалено. Заготовка. При това доста малка.

— Да не искаш да ме копираш? Нека те предупредя, дубЙосил…

— Само Йосил, Нали ти казах, вече аз съм Махарал.

— Да бе, дубЙосил. Ясно е, че искаш да направиш копие от копие. Как иначе ще оцелееш след тридесетото подновяване? Но, честно казано, що за решение е това? Второто копие винаги има пукнатини във впечатването. И става още по-лошо, когато копираш него. Грешките се натрупват. На третото ще бъдеш късметлия, ако си в състояние да ходиш.

— Така казват.

— Така казват ли? Виж какво, половината от работата ми е свързана с хващане на крадци на авторски права, които отвличат дубъли на филмови звезди, проститутки и така нататък, за да продават техни пиратски копия ментета. Насилствено превпечатаните ментета може и да стават за сексиграчки, ако клиентът е с ниски стандарти. Но това не е решение на твоя проблем.

— Ще видим. А сега, ако обичаш, бъди така добър да се отпуснеш и да ми съдействаш.

— Защо да го правя? Трудно е да направиш добро копие от съпротивляващ се субект. Мога да направя нещата по-трудни за теб.

— Прав си. Но само си помисли. Колкото по-добро е копието, толкова по-добре за теб. Ще има твоите способности, твоите мотиви, твоето мнение за мен! — Махарал се изкиска. — Качественото копие може да ти бъде съюзник в опитите ти да ме победиш.

Замислих се.

— Другите отвлечени Албъртовци… сигурно са се опитвали и по двата начина.

— Така е, само че когато копието беше лошо, просто опитвах отново. И отново, докато накрая не се съгласяваш да съдействаш. И тогава постигахме истински напредък.

— Представите ни за напредък очевидно се разминават.

— Може би. А може би не можеш да схванеш ползите от програмата ми, макар и да се опитвах да ти ги обяснявам в другите случаи. Във всеки случай твоят проблем сега е прагматичен, Албърт. Не можеш да постигнеш кой знае какво, окован във вериги. Двама от вас може и да постигнат нещо повече. Логиката е очевидна.

— Върви на майната си.

Той сви рамене.

— Помисли, Албърт. Имам достатъчно заготовки, за да експериментирам с теб колкото си искам.

Сивият на Махарал ме остави сам. Беше разочарован — но очевидно бе водил този разговор много пъти с моите други аз-ове и от опит знаеше, че накрая аргументите му побеждават.

Как само ми се искаше да съм бил по-внимателен при проследяването на всички мои копия, изчезнали през годините! А просто бях приел, че високата степен на загуба е неизбежна при работа като моята. И доколкото случаите вървяха добре, ми се струваше, че жертвите си заслужават. Не става дума за упоритост като тази на Клара — да пращаш себе си отново и отново на гладиаторски битки в името на ТЕЗ и страната си, с почти никакъв шанс да се върнеш цял-целеничък. Дори и така да е, дадох си дума за в бъдеще да съм по-внимателен.

Ако изобщо успеех да се измъкна оттук.

Ако разполагах с друга възможност.

Е, добре. Предадох се пред логиката на Йосил. Съсредоточаването по време на впечатването можеше да гарантира, че моят дубъл-брат ще се появи от пещта, изпълнен с ненавист към лудия учен.

И се оказа, че съм прав.

Сякаш имаше някакво значение.

— А сега за протокола — това не е първият път, когато си спомням за трансфер от дубъл на дубъл.

Стига де, всеки го е правил. Повечето хора не са очаровани от продукта, който често се оказва жалка плоска карикатура. Може да е дори болезнено да го гледаш, сякаш виждаш версия на себе си, която е пияна, друсана или безнадеждно болна. Навремето в колежа някои от момчетата правеха франкита само заради купона. Но аз никога не съм си падал по подобни забавления.