— Криогенната суспензия не ни интересува — отвърна един червен голем от името на рояка. — Многократно се е доказвало, че замразеният човешки мозък не може да задържи Постоянна Вълна. Тя просто изчезва.

— Но има спомени, запазени в почти квадрилион синапен и междуклетъчни…

— Спомените не са хомологични — не са същото, като осъзнаването кой си ти. А и достъп до повечето от тях може да получи единствено функциониращо копие на Постоянната вълна.

— Добре, тогава дубълите могат да се замразяват. Да предположим, че един от тях придружи главата на оригинала в хранилището. Тогава някой ден, когато технологиите са напреднали значително, една комбинация от…

— Достатъчно — прекъсна го червената Ирена. — Научната фантастика не ни интересува. Нека другите да ви плащат, за да ви бъдат опитни морски свинчета. Ние искаме една съвсем проста услуга и именно заради нея се обърнахме към фирмата ви. Избрахме антената.

— Антената — кимна пурпурният човек-сокол. — По закон съм длъжен да ви уведомя, че технологията е непроверена и няма доказан успех, независимо че мнозина твърдят, че резонантните…

— Имаме причина да смятаме, че провалите ви се дължат на липса на съсредоточеност, желание и концентрация. Ние ще ги осигурим, ако си свършите работата така, както твърдите в рекламите си.

Хор се изправи.

— Добре, нека бъде антената. Въпреки това ми трябва разрешение. Моля, нека архетипът ви направи впечатване тук.

Той извади тежък плосък правоъгълник от гънките на робата си и скъса тънката опаковка, под която излезе гъста, тежка пара. Червеният дубъл внимателно пое таблета с двете си ръце, като внимаваше да не докосне влажната повърхност.

— Ще се върна след няколко минути. Трябва да довърша подготовката. — Хор се обърна и тръгна към колата, развявайки ярките краища на робата си.

Гледахме как червената пълномощничка мина през тълпата свои сестри, които й направиха път, без някой да им дава сигнал, пристъпи към платформата и задържа таблета точно над лежащото тяло. Оригиналът реагира с вдигане на едната си ръка, след това на другата. „Тя е в съзнание“ — досетих се аз.

Два други дубъла внимателно пристъпиха от двете й страни, за да я подкрепят.

Таблетът се спусна още по-ниско към бледото жълтеникаво лице, докато от дъха по повърхността не се образуваха капчици. Оригиналната Ирена пое дълбоко дъх и червеният дубъл притисна глинената плочка към лицето й — бързо и достатъчно силно, за да я обвие около главата й… и да я задържи няколко секунди, докато не се оформи почти съвършена маска. Устата й бе полуотворена.

Само за няколко мига суровата глина се промени пред очите ни и бързо премина през няколко цветови спектъра — включително и през някои тонове, които древните отшелници обикновено са търсели в отдалечените кътчета на света по време на тъмната ера преди солистиката. Стори ми се, че най-ярките отблясъци бяха в областта на устата.

После вече твърдата маска беше махната и истИрена остана да лежи трепереща, но без да й бъде причинена никаква вреда.

— Винаги съм го мразел — промърмори палоидът. — Проклети адвокати.

— Подписите могат да се фалшифицират, Пал. Същото се отнася до пръстовите отпечатъци, криптошифрите и сканирането на ретината. Но не и отпечатъкът на душата.

Ирена вече бе сключила договор с „Последни възможности“ и през последните мигове на органичния си живот можеше да купи нещо, което смяташе за най-ценно. Леле, леле. Поредната последица от Голямата дерегулация. Държавата не се намесва между теб и духовния ти наставник, особено що се отнася до избора ти как точно да напуснеш този свят.

Жалко, но бедният Албърт бе лишен от право на мнение по тази тема. Обзалагам се, че отчасти благодарение и на Ирена.

Палоидът се завъртя напрегнато на рамото ми. Обърнах се и видях към нас да приближава някаква фигура. Друг червен дубликат, който изглеждаше малко по-износен от останалите, но въпреки това достатъчно заплашителен.

— Господин Морис — леко склони глава тя. — Вие ли сте? Или друго копие? Трябва ли да се представя?

— Нито едното — отговорих аз, без да ме е грижа дали неясният ми отговор я е объркал. — Познавам ви, Ирена. Но не съм нещастникът, когото взривихте снощи.

Тя примирено сви рамене.

— Когато ви видях, в мен се породи надежда…

— Надежда ли? За какво?

— Че новините по някакъв начин са излъгали. Надявах се да сте същият дубъл, който беше тук вчера.

— Какво искате да кажете? Много добре знаете какво, стана с онзи сив. Вие го убихте. Взривихте го в „Универсални пещи“! Само благодарение на последната му героична постъпка нямаше жертви и поражения.

— Да, бомбата — примирено кимна тя. — Така ще твърдят всички. А всъщност си мислехме, че имплантираме шпионска апаратура, настроена да усеща и оценява експерименталните душевни полета в изследователския отдел…

— Стига дрънканици — коментира палоидът.

— Не, наистина! Вестта за атаката срещу УП беше пълна изненада. Разбрахме, че сме били използвани. И предадени.

— Правилно. Хайде разкажете ми за това предателство!

Тя кимна, без да забележи сарказма.

— Разбира се. Веднага разбрахме, че някой от съюзниците ни е нагласил нещата така, че вината за атаката да падне върху нас — като част от многопластовата защита, предназначена да запази истинския извършител. Дори тактиката на сивия да беше перфектна — дори да беше успял да заличи следите си и да прекъсне всички преки връзки, водещи към работодателите му — престъпление с такъв размер не би могло да остане неразрешено. „Универсални пещи“ не биха пожалили никакви средства, за да намерят виновника. И така крайното обвинение щеше да се стовари върху нас. Вие ли сте първият предвестник на възмездието, дубМорис?

— Е, може и да съм предвестник, но не съм Морис — промърморих толкова тихо, че тя не ме чу.

— Малко сме изненадани да видим вас — продължи червеният дубъл — вместо охраната на „Универсални пещи“ или полицията. Може би са на път? Няма значение. Скоро няма да ни има. Ще тръгнем веднага след като решим по какъв точно начин да го направим.

Не се вързах.

— Значи твърдите, че не сте виновни за прионната бомба. А какво ще кажете за ракетното нападение срещу истАлбърт, което унищожи къщата му?

— Не е ли очевидно? — попита тя. — Главният мозък зад всичко това — изглежда, нашият общ враг — е трябвало да покрие собствената си роля, след като ни е използвал. Това означава да не оставя нищо на случайността. Е, уби ви малко по-бързо, отколкото мен, но също толкова безскрупулно. С две думи, нас вече ни няма. Тоест, не и в тази плоскост на реалността — добави тя.

Хвърлих поглед към платформата, която бе придвижена по-близо до колата. Съскащите криокабели бяха закачени за пипалата на сифтера, поставен на бледата глава на истИрена.

— Ще направите някакво завързано самоубийство. И така няма да можете да свидетелствате като цялостна личност пред съда. Сигурни ли сте, че искате да го направите? Няма ли това само да помогне на бившия ви партньор, който ви е предал? Не мислите ли, че трябва да помогнете да бъде заловен?

— Защо? Отмъщението няма значение. Така и така умираме… оставаха ни само няколко седмици. Участието ни в плана му беше отчаян ход, продиктуван от надеждата, че ще можем да избегнем съдбата си. Доверихме се, рискувахме и изгубихме. Но поне имаме право да изберем начина, по който да си отидем.

Палоидът се озъби.

— Отмъщението може да няма значение за вас, но Албърт ми беше приятел. Искам да пипна копелето, което направи това.

— Желаем ви късмет — въздъхна червеният дубъл. — Но той е прочут с това, че е майстор в потулването.

— За вайс Колинс ли става дума? Онзи, когото срещна сивият?

Тя кимна.

— Вие го познавате и под друго име.

Краката ми се подкосиха.

— Бета!

— Именно. Между другото, беше доста ядосан от нападението срещу Телър Билдинг. Излезе му много скъпо. Но планът му да използва Албърт Морис зрееше преди това.