Попитах я за Енеас Каолин, колкото да поддържам някакъв разговор.

Риту познавала магната още откакто баща й се присъединил към „Универсални пещи“ преди двадесет и шест години. Като малка го виждала често, докато накрая не се изолирал — един от първите аристократи-отшелници, които, престанал и да се срещат с другите хора лично. Дори и най-близките му приятели не го били виждали в плът вече цяло десетилетие. Не че на повечето им правело впечатление. Какво значение има? Вайсът все така спазвал времето на уговорените срещи, присъствал на партита, дори играел голф. А платинените му дубъли били толкова добри, сякаш бил самият той.

Риту явно също използваше положението си в УП, за да се сдобива с висококачествени заготовки. Дори и на слабата светлина си личеше, че сивото й копие е гъвкаво, реалистично и с много добра текстура. Е, в края на краищата аз я помолих да прати първокачествен модел, който да ми помогне в разследването.

— Не съм сигурна за кои точно става дума — отговори тя, когато я запитах за липсващите снимки в дома на баща й — същите, които дубълът на Каолин бе откраднал от стената. Риту сви рамене. — Знаеш как става. Познатите вещи просто се превръщат в част от общия фон.

— И въпреки това ще съм ти благодарен, ако успееш да си спомниш.

Тя затвори сините си очи.

— Ами… едната май беше снимката на Енеас и семейството му като млад. А другата го показваше заедно с баща ми пред първия им нехуманоиден модел… един от онези дългоръки берачи на плодове, ако не се лъжа. — Риту поклати глава. — Съжалявам. Оригиналът ми сигурно щеше да ти помогне повече. Може да накараш твоя да я попита.

— Може би — кимнах аз. Нямаше нужда да обяснявам, че оригиналът на Албърт Морис в момента седи до нея. — Можеш ли да ми кажеш какви са били отношенията между Каолин и баща ти в последно време? И по-специално, точно преди Йосил да изчезне?

— Отношенията им ли? Винаги са били добри приятели и работеха чудесно заедно. Енеас беше много толерантен към особеното поведение на татко и дългите му отсъствия. Освен това го беше освободил завинаги от проверките с детектора на лъжата, на които всички се подлагаме два пъти годишно.

— Два пъти годишно? Сигурно е доста неприятно.

Риту сви рамене.

— Част от Новата васална система. Обикновено просто те питат „Криете ли някаква голяма тайна, която може да навреди на компанията?“ Най-обикновена предпазна мярка, без пъхане на носа в личните ти работи. Прилага се към всички нива в компанията.

— Към всички ли?

— Е, не си спомням някой да е настоявал Енеас също да се подложи лично на детектора — призна тя.

— От страх ли?

— От уважение! Той е добър работодател. Ако не желае да се среща лично с други хора, защо му е на някой от семейството на УП да го разпитва за причините му?

„Защо наистина? — замислих се аз. — Няма никаква причина… освен старомодното изгарящо любопитство! Разбира се, това е поредният пример как личностните ти характеристики съответстват на професионалната ти ориентация. Такива като мен просто не стават за този нов свят на верноподанически клетви и разни индустриални «семейства».“

Замълчахме. Нямах нищо против. Всъщност трябваше ми извинение да се изключа… тоест да се престоря, че минавам в спящ режим. Колата сама щеше да продължи към далечните планини, където се намираше бараката на баща й. А през тези часове можех да си позволя малко хубав органичен сън.

За щастие Риту сама предложи изход от положението.

— Този дубъл е натоварен да направи някои проучвания в мрежата по време на пътуването. Имаш ли нещо против, ако се заема с тях сега?

В скута й лежеше преносима работна станция-чадор (несъмнено много сложна и скъпа) с непрозрачна качулка, която можеше да покрие главата, раменете и ръцете.

— Чудесно — казах аз. — Искаш ли да вдигна и параван освен чадора?

Тя кимна и ми се отблагодари със същата умолителна усмивка, която видях на първата ни среща.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

Някои хора смятат, че любезността е излишна за дубълите, но никога не съм успявал да разбера доводите им. Винаги оценявам любезните постъпки, когато съм от глина — или когато се преструвам, че съм от глина. А и нуждите й съвпадаха с моите собствени.

— Разбира се. Ще настроя паравана за шест часа. По това време сигурно ще сме близко до хижата, а и слънцето ще започне да изгрява.

— Благодаря… Албърт. — Усмивката й стана по-широка и ме накара да се изчервя. Не исках да се издавам, затова само й кимнах приятелски, докоснах бутона между седалките ни и отгоре се спуснаха безброй нанонишки. Черната завеса бързо се втвърди и преградата раздели колата на две. Зяпах я около минута, за миг забравил какво ме е накарало така импулсивно да се реша да тръгна на този път лично. След това си спомних.

„Клара.“

Извадих шапката за сън от чантата си и я сложих над слепоочията си. С нейна помощ следващите няколко часа щяха да преминат направо чудесно.

В идеалния случай дубРиту нямаше да разбере нищо.

Позвъняването ме изтръгна от съня ми. Истински кошмар, в който цяла армия тъмни фигури се биеха на изоран от взривове лунен пейзаж, прекалено суров, за да вирее на него живот. Но аз стоях там, пуснал корени в земята като умиращо дърво, без да мога да помръдна, докато металните гиганти унищожаваха всичко около мен, размахвайки нокти, от които капеше кръв.

Една част от мен стискаше зъби от ужас, изцяло погълната от миража. В същото време една друга, по-трезва част стоеше настрана (както често става в сънищата) и си спомняше, че това е сцена от научнофантастичен холофилм, който ми изкарваше акъла, когато бях на седем години. Едно от малкото преднамерено жестоки неща, което някога ми бе правила сестра ми, бе да ми го пуска посред нощ въпреки предупредителния надпис „Токсично за подрастващи“.

Събудих се, загубен за миг в кратката дезориентация, в която изпадаш, когато те изтръгват от плитък сън.

Индукционната шапка падна и се изправих в седалката с бясно туптящо сърце.

Погледнах наляво и видях пустинния пейзаж, минаващ покрай нас; волвото плавно се носеше по магистралата. Не се виждаше никакво друго движение. Покрити с тръни агави хвърляха призрачни сенки в сухото царство на гърмящите змии, скорпионите и може би на няколко костенурки. От дясната ми страна продължаваше да се издига параванът, поглъщащ светлина и звуци. За щастие, благодарение на него Риту не успя да стане свидетел на недостойното ми и нехарактерно за един дубъл събуждане.

— Е? Събуди ли се?

Гласът — тих и насочен право към мен — идваше от контролния панел на колата. Някакъв хомункулус се взираше в мен. Лицето му бе досущ като моето, но блестящо черно, с изражение, което бе точно на границата на неприкритото презрение.

— Ъъ, да. — Потърках очи. — Колко е часът?

— Двадесет и три и четиридесет и шест.

Така значи. Около три часа и половина, откакто се отпуснах да подремна. По-добре да има да ми казва нещо важно.

— Какво има? — изхриптях. Устата ми бе пресъхнала.

— Неотложни въпроси.

Зад абаносовия си дубликат виждах кабинета си. Всички екрани бяха включени. Някои бяха настроени на новинарски канали.

— Станала е авария в „Универсални пещи“. Прилича на промишлен саботаж. Някой е взривил прионно-каталитична бомба.

— Прионно… какво?

— Облак от органични репликатори, предназначени да изпълнят цялата фабрика и да унищожат всеки синтетичен душоносител.

Примигвах изненадано. Сигурно съм изглеждал като пълен идиот.

— Но защо му е на някой…

— Основната ни грижа в момента е не „защо“ — типично рязко ме прекъсна черният ми голем. — Изглежда, че по това време двама от нашите собствени дубликати са се намирали в централата, на УП. И с „подозрително поведение“, както успях да разбера от шифрования полицейски доклад. В момента чакат съдебно разрешение да дойдат тук и да конфискуват записите ни.