Не вярвах на ушите си.

— Двама? Двама от нашите дубъли?

— Заедно с няколко на Пал.

— На П-Пал ли? Но… не съм говорил с него от… сигурно е станала някаква грешка.

— Може би. Но имам лошо предчувствие. И логиката, и интуицията ми казват, че са попаднали в капан. Съветвам те да зарежеш всичко останало и да се върнеш моментално.

Бях ужасен и озадачен. Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася. Станалото беше с много по-висок приоритет от душенето около хижата на Йосил Махарал. И от другите ми импулсивни цели, свързани с това пътуване.

— Обръщам веднага — казах аз и посегнах към волана. — С максимална скорост би трябвало да пристигна след…

Черният рязко ме прекъсна, като вдигна блестящата си ръка.

— Засичам сигнали от Градската стража… тревога. Неоторизирана пиротехника, на пет клика източно оттук…

Смразяваща кръвта пауза, след това…

— Изстрелване на ракета. Профилът съответства на „Отмъстител Шест“. Следят курса й…

Тъмните му очи срещнаха моите.

— Насочва се насам. Поражение след десет секунди.

— Н-н-но… — запелтечих аз.

Абаносовите пръсти затанцуваха с невъобразимо спокойствие.

— Прехвърлям всичко на външен носител дванадесет. Ти се погрижи за задника ни. След това открий кой го е направил и пипни това копе…

Черното ми отражение се разхвърча на милиони проблясващи парчета като праснато огледало.

Волвото заговори с кухия си силиконов глас:

— Поиска да бъдеш уведомен, ако има новини с приоритет над пет, свързани с твоя квартал. Получавам данни от девета степен. Центърът е на твоя адрес.

Как завиждах на предците ни, които понякога са си спестявали лошите новини за няколко часа или дни в епохите на технологично невежество, когато новините пътували много по-бавно от светлината и били канализирани от журналисти или бюрократи! Никак не ми се искаше да виждам. Едва успях да отворя уста.

— Покажи.

Появи се серия холоизображения, показващи новините от десетина обществени камери и частни воайорски очи, програмирани да се насочват към всяко необичайно събитие и да продават записите си направо в Мрежата. В този случаи атракцията бе пожар. Една къща — моята къща — гореше, обхваната от пламъци с такава температура, че вече се беше оформила огнена фуния, помитаща всяка непредпазлива камера, която се приближаваше прекалено.

Шокиран, известно време продължих да гледам от чист рефлекс — плащах най-високи такси за панорамни изгледи, докато не си изградих пълна картина.

— Мамка му! — промърморих. Мразех ги. — Изгорили са ми градината.

Изведох колата от насочващия лъч, обърнах и потеглих обратно към града. Ако карах с тридесет километри в час над максимално позволената скорост, щях да съм в състояние да отхвърля всички искове за глоби с позоваване за неотложни задачи от обществено значение. Нали разбирате, бързам да помогна на властите да оправят поразиите. А и действието по добра воля можеше да убеди някого да ме изслуша, когато заявях своята невинност.

„Невинност в какво?“ Все още трябваше да си изясня какво точно е станало в „Универсални пещи“.

„Две Мои копия… и няколко на Пали. Но кои копия? Единият вероятно е онзи, който изчезна в имението на Каолин. А сивият, който прекъсна връзката след сключването на сляп договор? На каквато и работа да се е наел, нещата са станали здравата напечени.“

От главната централа на УП започнаха да изтичат новини. Наистина е избухнала прионна бомба, но предварителните отчети са оптимистични. Служителите дърдореха помежду си за невероятния късмет, който са извадили. Поразеният район бил малък, защото един храбър оператор на самотоварач седнал върху саботьора в последния момент и заглушил експлозията с голямото си голем-тяло, като, по този начин ограничил разпространението на отровата.

„Страхотно — помислих си аз. — Но какво общо има всичко това с мен?“

Не получих отговор на телефонното обаждане до Пал, нито по секретния ни канал. Нито един от дубълите, които бях направил във вторник, не отговори на свръхспешните ми повиквания. Можех да обясня мълчанието само на един от тях — на лоялния абаносов, останал на поста си до момента, когато отгоре му се стовари адът и превърна влажното му глинено тяло в керамични фрагменти.

Погледнах към паравана, който ме отделяше от спътницата ми. Дали да го вдигна и да уведомя сивата Риту? Естествено, като един от високопоставените служители на УП, тя вече бе научила, че в компанията е станало нещо нередно. Или работата й изискваше такова съсредоточаване, че бе изключила всички разсейващи подробности като новинарските канали?

А може би беше научила и предпочиташе да остави завесата спусната. Слуховете, които вече се разпространяваха из Мрежата, ме сочеха като вероятен заподозрян за саботажа в „Универсални пещи“. Замислих се дали да не махна паравана и да не се опитам да й обясня. Да изрепетирам пледоарията си за невинност преди да я изиграя пред полицията…

Две ярки светлини привлякоха погледа ми. Предни фарове. С неохота намалих безразсъдната скорост на волвото… след което забавих още повече. Нещо не беше наред с тези светлини. Мястото им на пътя беше странно. Може, би магистралата леко извиваше надясно точно пред мен…

Само че нямаше подобно нещо. Продължих да се придържам към десния край на пътя, за да се разминем, но неочаквано той зави в другата посока, наляво! Натиснах спирачките й намалих скоростта още малко, за да се консултирам с навигационния компютър.

Другата кола бе съвсем близко!

Едва не се забих в нея преди да проумея ситуацията. Ненормалникът беше минал в моята половина на пътя и караше срещу движението! Само резкият ляв завой в последната секунда ме задържа на пътя. Бях се разминал с този кретен на косъм!

От рязката маневра колата поднесе гумите запищяха и запушиха и светът се завъртя. Имах време да съжаля, че съм прекарал живота си, като високомерно пренебрегвах елементарните правила за безопасно пътуване. Нищо чудно, че Клара винаги настояваше тя да шофира, когато отивахме някъде заедно. Моята чудесна ядосана Клара… и нито един мой призрак, който да я утеши.

Представих си как свършвам като Йосил Махарал, размазан на дъното на някакво дере… но безумната въртележка накрая спря. Волвото остана цяло и непокътнато по средата на пътя с фарове, насочени към идиота, по чиято вина за малко да стане катастрофата.

От другата кола се появи тъмна фигура. Не можех да я разгледам от ярката светлина. Аз също понечих да изляза и да му дам да се разбере. Тогава видях, че носи нещо дълго и тежко. Направих сянка пред очите си и видях как вдига обемистото, подобно на тръба нещо на рамото си.

— Мамка му! — изругах, превключих на втора и натиснах газта до дупка. Инстинктът ме караше да извия волана и да побягна с всички сили далеч от оръжието. Но предният мозък на Албърт разбираше по-добре от тия работи.

Клара ми го бе обяснила отдавна. Основен военен принцип.

„Понякога единственият ти шанс е да изкрещиш с всички сили и да се хвърлиш напред. И да се надяваш на най-доброто.“

Доста убедително. Тактиката определено изненада нападателя ми, който отскочи и се блъсна в колата си преди да се окопити и отново да се опита да се прицели. Крещях с цяло гърло и продължавах да натискам газта до дупка. Двигателят на волвото ревеше.

За част от секундата, сред блясъка на фаровете на двете коли, разбрах едновременно няколко неща.

Мили боже, Енеас Каолин!

И: Ще успее да стреля преди да стигна до него.

И: Няма значение какво му е оръжието, поне ще имам удоволствието да направя противния му глинен задник на керамични парчетии.

Това не ме накара да се почувствам по-добре, когато яростното огнено кълбо излетя от пушката на Каолин и разби колата ми на трески. Болката не закъсня.