— Това няма значение. — Гадарен се наведе напред. — И за да извършите шпионската си акция, сте решили да наемете преследващото ви възмездие, детектив Албърт Морис. Не ви ли се стори рисковано?

Бета кимна.

— Точно затова се представих за вайс Колинс. А и защо да не наемем Албърт? Работата съответстваше на способностите му.

— Само че някакъв враг ви е спипал преди това. Той ви е заместил, след което е променил целта на акцията. И очаквате да повярваме на това?

От масата се разнесе писклива версия на гласа на Пал. Малкият голем-пор — палоидът — се въртеше около холопрожектора.

— У мен е онази филмова ролка, дето я намерихме у Ирена. Да им покажем ли какво откри, Зелчо?

Кимнах. Образите от тайните срещи в лимузината заизскачаха един след друг от прожектора. Разказах на присъстващите за анализа ми на карираните шарки на „вайс Колинс“.

Бета се ухили на комплимента ми, когато завърших:

— Използването на пиксел-емитерите за моментална смяна на мотивите е много свеж трик. Той обяснява как успяваше толкова пъти да ми се измъкнеш под носа. Очевидно врагът ти не е знаел за тази техника. Или пък не му е пукало. Защото след като те е заместил, той просто е копирал последния ти грим. Ирена така и не е забелязала. Оттук нататък не му е било трудно да промени плана ти. Вместо апаратурата, която вие тримата сте смятали да имплантирате в Албърт, той е сложил бомба и така вместо индустриален шпионаж се е стигнало до саботаж. Прав ли съм?

Големът на Бета сви рамене.

— Спомените ми са отпреди две седмици, така че не мога да твърдя нищо за последните събития… освен да кажа, че съответстват на онова, от което се страхувах. Явно врагът ми е завършил превземането на целия ми бизнес. — Той ядно плесна с ръце. — Само да разполагах с някаква следа кой е!

Неправилно ли ще бъде да призная чувството си на задоволство да видя как Бета страда по същия начин, по който бе страдал от години Албърт — и да се пита кой е истинският му враг?

— Е, не мога да твърдя, че съм компетентен, Бета. Но ако искаш просто следа…

По мой знак палоидът превключи на последното изображение, показващо една от последните версии на „вайс Колинс“ с постоянната му карирана снимка. Едва когато изображението се увеличи повече… много повече… видяхме малките драскотини, които разкриваха различното оцветяване отдолу. Блестящо, подобно на метал, но много по-ярко от стоманата. Зеленият голем на Лум се приближи до образа, търкайки брадичката си, сякаш се нуждаеше от бръснене.

— А, та това прилича на…

— Прилича на бяло злато или платина — довърши вместо него идеологическият му противник. — Хей, да не се опитвате да кажете, че Енеас Каолин… — Мъжът ахна. — Но защо ще си цапа ръцете с подобни отрепки?

Гадарен презрително посочи Бета, който обидено скочи на крака.

— И още нещо — добави Пал, чешейки истинската си двудневна четина. — Какво би спечелил от саботирането на собствената си фабрика?

— Застрахователен номер? — предположи Лум. — Начин да се отърве от застояла стока?

— Не — каза Гадарен през зъби. — Това е план да елиминира наведнъж всичките си противници.

Кимнах.

— Вземете предвид многото нива на обвинение. Първо, със завършването на идиотските си тунели към комплекса — посочих Лум и Гадарен — вие сами сте си изкопали ямата. Идеалните изкупителни жертви. Особено след като предишната нощ някой е пратил онези дубъли, напомнящи атентатора-камикадзе. Дори и да успеете да избегнете затвора или глобите, пострадахте от нещо по-лошо. Дискредитирани, вие изглеждате като глупаци.

— Хм, благодаря — измърмори Лум. Гадарен ме изгледа злобно, но си затрая.

— Значи Каолин е трябвало да се отърве и от Албърт — каза Пал. — Затова ли те взриви, стари приятелю? За да не отречеш, че си замесен? Доста грубо! Първо на първо, полицията гледа на убийството много по-сериозно, отколкото на избиването на тайфа дубъли.

— Все още не виждам особен смисъл в тази част — съгласих се аз. — А и какво изобщо му е направил горкият Албърт? Но следващото ниво съответства на всичко, което чухме днес следобед. Веднага след вестта за саботажа царица Ирена е разбрала, че всичко ужасно се е объркало. И затова е решила да излезе от играта по своя си начин и да остави вината да падне изцяло върху партньорите й вайс Колинс й Джинийн Уоммейкър.

— Освен това, тя ни остави доказателство, че Колинс е Бета — Добави палоидът.

— Именно. И точно тук следата би трябвало да свърши. С един прочут похитител и ползваща се с реномето на „извратена“ бизнесдама, уличени в пъклен съюз, който се е провалил. Така с един удар Каолин вижда сметката на всички, които е мразел — или просто се е дразнел от тях.

Спиралният голем на Бета кимна.

— И замисълът му щеше да проработи, ако не бяха снимките на Ирена и кадърното ти детективско разследване. Изненадващо кадърно, Морис.

Можех само да поклатя глава.

— Много мило, до последната дума.

Пал изтъркаля креслото си напред, за да разгледа образа.

— Това не са достатъчни доказателства за обвинение. Особено срещу трилионер.

— Не се нуждаем от убедително доказателство — сряза палоидът оригинала си. — А само от достатъчно вероятна версия, с която да предизвикаме пълно разследване. С това ще можем да изискаме данните от вътрешната мрежа камери на УП. Да предложим Хенчмънова награда. Да накараме полицията също да се намеси. Да настояваме да видим самия Каолин, от плът…

Нещо мина през мен — подобно на полъх топъл вятър, който ме накара да се обърна и да се заслушам.

Точно това й направих и веднага чух странен шум… някакво тихо скърцане по вратата.

След това тя експлодира.

Едва избегнах едно голямо парче дърво, което профуча през мястото, където само преди миг се намираше главата ми. Първият нападател се втурна през виещия се пушек, като стреляше.

Преминах на аварийна скорост и се хвърлих към широко отворилия очи Джеймс Гадарен, който изкрещя, когато го покрих с тялото си и го стоварих на пода. По време на меле може да стане какво ли не, а който и да бе нападателят ни, може и да не бе очаквал да срещне истински хора точно в тази част на града, където обичайното правило е „стреляй по всичко, което мърда“. Гадарен ме изрита панически, сякаш аз бях нападателят! Минаха най-малко четири секунди преди глупакът да се скрие под канапето. Дотогава битката вече бе в разгара си.

Нападателите бяха на кръстосани ивици — цветове на бандити. Бесните бойци, доколкото си спомнях. И биха могли да бъдат просто няколко момчета, дошли да си направят кефа — ако не бе точно избраният момент. Когато се изправих, видях, че неколцина от тях вече лежат пред вратата, свалени от необичайно бързите рефлекси на Пал — и смъртно ефективната пушка-разпръсквач, която изстрелваше широки струй високоскоростни сачми срещу входа.

Не беше сам. Малкият му дубликат-пор се бе настанил на рамото му и стреляше с минипистолет. Очевидно бяха загърбили интраперсоналните си различия. Бета също бе зает. Спиралният дубъл бе измъкнал тънка тръба с четиридесетзаряден магазин. С всеки изстрел тя пращаше самонасочващи се умни фунийки, заредени с паралитични ензими, към керамичните очи на нападателите.

Пред разбитата врата се трупаха тела, но продължаваха, да прииждат още нападатели, които се катереха по повалените си другари или ги прескачаха, без да престават да стрелят. Навсякъде летяха парчета от лампи и мебели.

— Зелчо, дръж!

Пал ми метна пушката си и грабна друга, която изскочи от някаква ниша в подвижния стол. Стреляхме заедно, точно навреме, за да отбием поредната атака.

Друг трясък ме накара да се обърна и в този миг видях движение зад, прозореца. Още нападатели се катереха по паянтовия пожарен изход и се готвеха да ни изненадат в гръб.

— Лум! — изкрещях на евтиния зелен, пратен на срещата от фетишиста-манципат. — Покрий прозореца!