Нямаше особен шанс. Бета беше прословут с внимателното отношение към дубълите си — използваше фалшиви идентификатори и програмираше мозъците им да се саморазрушат, ако бъдат заловени. Щеше да е невероятен късмет, ако днес научехме истинското му име. Колкото до мен, щях да съм щастлив да завърша успешно спасяването и да сложа край на това конкретно негово начинание.

Мощни експлозии разтърсиха „Аламеда“ и всички входове на Телър Билдинг изчезнаха в гъсти кълбета дим, които запълзяха към укритието ни. Нещо рязко зашлеви врата ми и шапката ми отхвръкна. Свих се още по-ниско, като дишах тежко и се мъчех се да измъкна фиброскопа си — много по-безопасен начин да огледаш наоколо. Той се изви над капака на колата и автоматично се завъртя, за да насочи лещите си към битката. В импланта в лявото ми око се появиха неясни образи.

(Бележка до мен: нося този имплант вече пет години. Не става за нищо. Време за обновление? Или още ти е зле от последния път?)

Синьото ченге-дубъл все още беше там — проверяваше телата и установяваше повредите, дори когато нашите пурпурни бойци се хвърлиха напред, като атакуваха всеки възможен отвор на сградата с безразсъдството на фанатици. Докато гледах, няколко случайни изстрела уцелиха полицейския голем, завъртяха го и върху близката стена се залепиха клисави буци. Той се олюля и се преви. Трепереше. Личеше си, че сензорите за болка продължават да работят. Пурпурните наемници могат да действат и без такива клетки, без да обръщат внимание на раните и да продължат да стрелят с оръжията, които държаха във всяка ръка. Но работата на синьокожия е да усилва възприятията на истинското ченге. Той усеща.

„Ох! — помислих си аз. — Това здравата боли.“

Всеки, който гледа как страда нещо осакатено, би очаквал от него да се самоунищожи. Но вместо това големът се изправи, потрепери и с куцукане се върна към работата си. Преди век това сигурно би изглеждало като геройство. Но всички знаем що за типове постъпват днес в полицията. Истинското ченге сигурно просто ще свали спомените на дубъла си… и ще им се изкефи.

Телефонът иззвъня със сигнала за висок приоритет — Нел искаше да отговоря. Три почуквания по горния десен кучешки зъб дадоха сигнал „да“.

В лявото ми око се появи лице. Жената, чиито светлокафяви черти и златна коса бяха известни по целия континент.

— Господин Морис, гледам репортажи за набег в Стария град… и виждам, че АП е регистрирала разрешение за подкрепление. Това ваша работа ли е? Намерихте ли откраднатата ми собственост?

Репортажи ли?

Огледах се и забелязах няколко камери, носещи се над полесражението. Носеха емблемите на вечно жадните за новини новинарски канали. Лешоядите нямаше да чакат дълго.

Потиснах язвителния отговор. Длъжен си да отговаряш на клиента си дори когато се намесва в най-неподходящия момент.

— Ъъъ… още не, маестра. Може и да сме ги изненадали, но…

Блейн ме сграбчи за ръката. Заслушах се.

Експлозиите бяха спрели. Някъде отвътре в сградата се чуваха приглушени изстрели.

Все още напрегнат, подадох глава. Градското ченге изтрополи покрай нас в тежката си броня, съпроводена от голите си синьокожи дубликати.

— Господин Морис? Казахте ли нещо? — Красивото лице раздразнено се намръщи в лявото ми око. Примигването не помогна. — Очаквам да ме държите в течение…

Появи се отряд зелени чистачи на розови ивици — носеха метли и водни прахосмукачки, готови да разчистят района преди пиковият час да домъкне днешните пътници. Заменими или не, те не трябваше да се озоват на място, където се вихреше битка.

— Господин Морис!

— Извинете, маестра. Сега не мога да говоря. Ще ви се обадя, когато разполагам с повече информация. — Преди да успее да възрази, чукнах кътника си и прекъснах връзката. — Е? — обърнах се към Блейн.

Визьорът му избухна в цветове, които бих могъл и да разгадая, ако бях в образа на кибер-дубъл. Бидейки обаче просто органичен, стоях и чаках.

— Вътре сме.

— А образецът?

Блейн се ухили.

— Пипнахме го! Сега я извеждат.

За първи път се почувствах малко по-обнадежден. Все пак на прибежки стигнах до шапката си и нахлупих еластичната броня на главата си. А и Клара щеше доста да се намръщи, ако я изгубя.

Изтичахме покрай чистачите нагоре по двадесетте стъпала на главния вход. Разбити тела и парчета псевдоплът се бяха смесили в многоцветна бъркотия, която придаваше на бойното поле зловещото чувство за нереалност. Скоро мъртъвците щяха да изчезнат и щяха да останат единствено осеяните с дупки от куршуми стени и бързо възстановяващи се прозорци. И треските от огромната врата, която пурпурните бяха взривили, докато си проправяха път навътре.

Новинарските ботове се спуснаха надолу и ни засипаха с въпроси. Публичността можеше да бъде и полезна за работата ми, но само ако има добри новини за съобщаване. Затова си траех, докато от мазето не се появиха двама от здравеняците на Блейн, подкрепящи от двете си страни една много по-дребна фигура.

Слузестата консервираща течност капеше от сияещата като сняг гола плът — чисто бяла, с изключение на синините, обезобразяващи бръснатата й глава. Но макар и плешиви, излъскани и оцветени като дубъл, лицето и фигурата не можеха да се сбъркат. Току-що бях говорил с оригинала. Ледената принцеса. Маестрата на „Студио Нео“ — Джинийн Уоммейкър.

Блейн нареди на пурпурните да напъхат образеца в съхраняващия контейнер, за да се запази, докато дойде време да даде показания. Но бледата фигура ме забеляза и закова на място. Гласът й, макар и изморен и слаб, си оставаше същия зноен контраалт.

— Гос-с-сподин Морис… Виждам, че доста фриволно действате със сметката си за текущи разходи. — Тя погледна към разбитата врата и прозорците — много от тях разбити до степен да не могат да се възстановят. — И аз трябва да платя всичко това?

От забележката на копието научих няколко неща. Първо, че е било отвлечено след като Джинийн Уоммейкър ме бе наела. Иначе нямаше откъде да знае кой съм.

Второ, независимо от няколкото мъчителни дни, прекарани в разтвор WD-90 никакви физически злоупотреби не можеха да потиснат арогантността, която Джинийн влагаше във всяка своя репродукция. Макар и плешиво, натъртено и омазано в слуз, копието се държеше като богиня. Дори избавлението му от ръцете на Бета не можеше да спечели благодарността му.

„Да не очакваш нещо друго? — помислих си. Клиентите на Уоммейкър са сбърканяци. Нищо чудно, че евтините ментета на Бета се харчат толкова много.“

Блейн реагира така, сякаш стои пред истинската Уоммейкър. Толкова силно беше присъствието й.

— Естествено Агенцията на предприемачите ще очаква покриване на разходите. Вложихме много сили, за да гарантираме тази спасителна операция…

— Това не е никакви спасителна операция — възрази млечнобелият модел. — За мен няма продължение. Да не мислите, че оригиналът ми ще свели спомените ми след всичко преживяно? Вие просто връщате открадната собственост, това е всичко.

— Бета отвличаше копията ви на улицата, за да ги използва за създаването на пиратски дубликати…

— С което нарушаваше авторските ми права. А вие сложихте край на това. Чудесно. Точно за това ще платя на АП. За хващането на нарушители на лицензи. Колкото до вас, господин Морис, вие ще бъдете щедро обезщетен. Само не се правете, че сте извършили някакво геройство.

По слабото й тяло премина гърч. По кожата й се виждаха тънки пукнатини, които с всяка секунда ставаха все по-дълбоки. Тя погледна към пурпурните.

— Какво чакате? Няма ли да ме потапяте? Или да чакаме, докато се разпадна?

Не можех да не се възхитя. Дубълът знаеше, че няма да бъде върнат в красивата глава на Джинийн. Животът й — доколкото го имаше — щеше да завърши болезнено, а псевдомозъкът й — сканиран за доказателствата. И въпреки това тя продължаваше да се държи с типичното си достойнство. С типичната арогантност.

Блейн махна на пурпурните и те забързаха с лекия си товар покрай зелените чистачи на ивици, покрай синьокожите ченгета и изпаряващите се части от телата, които само преди минути се бяха вкопчили едно в друго в смъртоносна схватка. Забелязах как Блейн проследява с очи белоснежното копие и се запитах дали не е един от феновете й?