Той вече знае.
Той е ти.
Жалко, че няма време да направя един още сега. Има и по-неотложни задачи.
— Телефон! — наредих аз и притиснах слепоочията си, за да прогоня отвратителните спомени от пътуването по речното дъно. Опитах се да се съсредоточа върху онова, което дубълът бе научил за леговището на Бета.
— Име или номер — разнесе се мек нисък алт от най-близката стена.
— Свържи ме с инспектор Блейн от АП. Настоявай и открий истинското му местоположение. Ако е блокирал връзката, вмъкни се по спешност.
На Нел, домашния ми компютър, никак не му допаднаха думите ми.
— Три през нощта е — отбеляза тя. — Инспектор Блейн не е дежурен и няма активни копия. Да ти припомням ли последния път, когато го събуди по спешност? Шамароса ни с иск за нарушаване на личното му спокойствие на стойност петстотин…
— Но по-късно, когато се поуспокои, го оттегли. Просто го направи, става ли? Главата ми направо ще се пръсне.
Предусетила нуждите ми, аптечката вече беше започнала органосинтезата и забърка чаша съскащ буламач, който изпих, докато Нел се свързваше. В приглушените тонове дочух разправиите й с недоброжелателния домашен компютър на Блейн. Естествено машината настояваше да приеме съобщение, вместо да буди шефа си.
Когато инспекторът на Асоциацията на предприемачите се обади лично — уморен и страшно ядосан, вече си слагах тежките бронирани дрехи. Казах му да си затваря устата и да ме чака при старата Телър Билдинг след двадесет минути — ако иска най-сетне да приключи случая Уоммейкър.
— И най-добре — да осигуриш най-добрите си копои — добавих. — И да са повечко, ако не искаш да стане патаклама. Помниш ли колко пътници подадоха иск последния път?
Той пусна още една дълга цветиста ругатня, но вече бях грабнал вниманието му. Дочувах характерния вой — пещта му (индустриален модел) се загряваше, за да изпече едновременно трима дубъли брутален клас. Блейн беше с мръсна уста, но когато се наложеше, действаше бързо.
Аз също. Входната врата се отвори послушно и гласът на Блейн се прехвърли върху комуникатора на колана ми, а след това — в този на колата. Когато най-накрая се успокои достатъчно, за да прекъсне връзката, вече карах в утринната мъгла към центъра.
Закопчах яката на непромокаемото си палто и нахлупих ниско шапката си. Клара лично бе ушила костюма ми на частен детектив, използвайки високотехнологични тъкани, които бе измъкнала от резервите на поделението си. Чудесен материал. Но въпреки това защитните пластове не вдъхваха кой знае колко увереност. Много от съвременните оръжия могат да пробият текстилната броня. Както винаги, единственото разумно решение е да пратиш свое копие. Домът ми обаче е доста далеч от Телър Билдинг. Малката ми домашна пещ нямаше да може да загрее и да произведе копие достатъчно бързо, за да стигне навреме за срещата.
Винаги ме побиват тръпки и се чувствам ужасно уязвим, когато трябва да спасявам или арестувам някого. Рискът не е работа за истинска плътокръв. Но какъв друг избор имах?
Някои от най-високите сгради, откъдето се разкриват най-престижните гледки, все още се обитават от истински хора, които да могат да им се насладят с органичните си очи. Но останалата част от Стария град се е превърнала в страна на призраци и прясно изпечени големи, които всяка сутрин излизат от пещите на собствениците си и пътуват към работните си места. Това е един суров свят, едновременно опърпан и многоцветен с евтините работници, пътуващи във всякакви камионетки и разнебитени автобуси, облекли ярко оцветените си тела със също толкова ярки дрехи. За еднократна употреба, също като носещите ги.
Трябваше да приключим с набега си преди да започне дневният наплив на глинени хора, така че Блейн набързо организира наемниците си в сутрешния здрач на две преки от Телър Билдинг. Докато определяше групите и проверяваше маскировката, абаносовият му голем-адвокат се пазареше с тежко бронирано ченге — визьорът й се вдигаше нагоре, докато уточняваше подробностите.
Нямаше какво друго да правя, освен да гриза нокти и да гледам как мъглата постепенно избелява от зазоряването. Вече се мяркаха неясни гигантски силуети, носещи се през каньоните на метрополитена — кошмарни фигури, които биха хвърлили в ужас прародителите ни. Нещо змиевидно мина зад далечна улична лампа и хвърли извиващи се сенки с височина няколко етажа. Разнесе се нисък рев и земята под краката ми потрепери, сякаш минаваше триаско чудовище.
Трябваше да приключим преди този бегемот да доближи.
Забелязах на тротоара опаковка от сладкиш — странно нещо в квартала на дубълите. Взех я и я прибрах в джоба си. Улиците тук обикновено са безупречно чисти — големите не ядат и не плюят. В същото време в канавките можеш да видиш много повече смиващи се трупове, отколкото преди години.
Основната грижа на ченгето бе да се увери, че нито едно от телата не е истинско. Абаносовото копие на Блейн напразно настояваше да получи писмен отказ от евентуални претенции, след което сви рамене и прие условията. Силите ни бяха готови. Две дузини пурпурни помощници, жилави и безполови, някои дегизирани, тръгнаха напред според плана.
Отново погледнах към булевард „Аламеда“. Гигантският силует бе изчезнал. Скоро обаче щяха да се появят други. По-добре бе да побързаме, иначе рискувахме да попаднем в пиковия час.
За най-голяма радост на шефа си наемниците на Блейн свариха пиратите неподготвени.
Бойците ни се промъкнаха покрай външните им детектори в търговски бусове, маскирани като монтьори и големи-куриери, тръгнали да разнасят пратките си. Успяха да стигнат до предните стъпала, когато скритите им оръжия събудиха алармите.
Веднага навън се изсипа дузина от жълтурите на Бета. Започна истинско меле. Глинените хуманоиди се блъскаха един друг, от изстрелите хвърчаха крайници и телата ярко експлодираха, когато запалителните игли улучваха псевдоплътта и запалваха водородно-каталитичните клетки в ефектни малки кълбовидни мълнии.
Щом стрелбата започна, бронираното ченге цъфна заедно със синьокожите си дубликати и се зае да издига прегради и да отбелязва пораженията, извършени от двете страни — всичко, заради което може да се предяви иск. Това си беше чисто търговски въпрос, който не засягаше властите — стига да не пострадат органични хора.
Докато наблюдавах ставащото заедно с истБлейн под прикритието на паркирания му автомобил, се надявах нещата да си останат такива. Бруталните му дубъли тичаха насам-натам и пришпорваха пурпурните. Бързи и груби, набързо изпечените му големи не бяха титани на мисълта, но бяха наследили умението му да прилага натиск. Още няколко минути и щяхме да си пробием път вътре и да спасим откраднатия образец преди Бета да успее да унищожи всички улики за пиратството си.
— Ами каналите? — попитах аз, като си спомних как зеленокожият ми дубъл се промъкваше през тях вчера… екскурзия, която беше почти толкова неприятна, колкото и последвалото пътешествие по речното дъно.
Широкото лице на Блейн се изкриви под полупрозрачния му визьор, по който примигваха знаци и схеми. (Прекалено е старомоден, За да използва импланти в ретината. Или пък просто му харесва ефектът.)
— Имам един робот там — изръмжа той.
— Защитата на роботите може да се разбива.
— Само ако са достатъчно хитри, за да се справят с новата входна верига. Този е модел от Санитарната служба. Твърдо програмиран и тъп като камък. Задачата му е да прокара широкободов оптичен кабел през канализацията в мазето до тоалетната на Бета. Никой няма да успее да мине покрай него, гарантирам ти.
Изсумтях скептично. Както й да е, най-големият ни проблем беше не бягството, а как да се доберем до скривалището преди доказателството да иде по дяволите.
По-нататъшните коментари, бяха прекъснати от странна гледка. Полицайката прати едно от синьокожите си копия право в средата на сражението! Без да обръща внимание на свистящите куршуми, то започна да ръчка падналите бойци, за да се увери, че с тях е свършено, след което отрязваше главите им и ги пъхаше в хладилна чанта за евентуален разпит.
