И какво от това? Нищо особено за квартала. Не обичам съвпаденията, но в момента основният ми приоритет беше да си оправя сметките с Блейн и да се прибера вкъщи.
Обърнах се и отново пристъпих в алеята с контейнерите — и се заковах на място. Някъде над главата ми се разнесе съскащ звук.
Сякаш смътно различих някой да изрича името ми.
Бързо отскочих настрани, посегнах към ремъка под сакото си и се взирах нагоре.
Второ тихо съскане насочи вниманието ми към една от тръбите, спускаща се от горните етажи на Телър Билдинг към контейнера за отпадъци. Присвих очи и забелязах някакъв силует в полупрозрачната тръба, беше се хванал някак си, запънал се беше с крака и правеше отчаяни опити да не измине последните два метра до контейнера.
Разбира се, усилията му бяха напразни. Острите изпарения щяха да се справят с малкото останала псевдоплът на нещастника. А и следващият дубъл, който скочеше в тръбата, щеше да падне с достатъчно сила, за да измъкне разпадащите му се крайници и да го повлече със себе си право в супата отдолу.
Все пак от време на време стават, такива неща — особено с тийнейджърите, които не са свикнали с новия втори цикъл на банална смърт и тривиално прераждане. Понякога се паникьосват във фазата на рециклирането. Естествено е. Когато запечатваш спомените и копираш душата си в глинена кукла, ти влагаш в нея много повече от простия списък с дневните задачи. В това число и уменията за оцеляване, наследени от дългата ера, през която хората са знаели само един вид смърт. Онзи, от който се страхуваме.
Всичко опира до индивидуалността. Казват ти го още в училище — не прави дубъли-еднодневки, докато не си в състояние да се освобождаваш от тях.
Вдигнах пистолета си.
— Е, приятел, ще те избавя от…
И тогава го чух пак. Една-единствена прошепната дума.
— Мо-о-рррисссс!
Примигнах няколко пъти и по гърба ми полазиха тръпки. Чувство, което може да изпиташ пълноценно само когато си в истинското си тяло и душа — със същата онази нервна система, която е реагирала на сенките в тъмното, когато си бил на шест.
— Познавам ли те?
— Не така добре… както аз теб…
Прибрах оръжието, затичах се и скочих. Успях да се хвана за ръба на контейнера и се набрах нагоре. Лесна работа. Всеки ден, когато откриеш, че си истинският, една от главните ти задачи е да поддържаш старото тяло във форма.
Застанал на капака на контейнера, се намирах много по-близо до изпаренията. Когато си голем в последния си час от съществуването си, миризмата им ти се струва донякъде привлекателна. В органична форма я намирах за отвратителна. Но затова пък можех да видя лицето, което се взираше в мен през разкъсаната пластмаса. Вече се разпадаше от пептидното изтощение. Бузите бяха хлътнали, а цветът им, доскоро ярко бананов, се бе превърнал в болнаво жълт. Въпреки това разпознах един от любимците на Бета.
— Май си загазил — отбелязах, като се вгледах по-внимателно. Дали не бе някой от жълтурите, които ме измъчваха снощи, когато бях зеленокож пленник? Сигурно беше избягал от нападението, измъкнал се бе от пурпурните на Блейн нагоре по стълбите и след това бе скочил в тръбата с измамната надежда, че ще се спаси.
Все още ясно си спомнях един жълт Бета, който ми хвърляше злобни погледи, докато с умението на истински експерт стимулираше рецепторите за болка, които дори моите зеленокожи намират за реалистични. (Да си първокласно копие си има и своите отрицателни черти.) Спомних си, че тогава се питах защо? Какво се мъчеше да постигне с мъченията? Половината от въпросите му нямаха абсолютно никакъв смисъл!
Както и да е, дълбоката увереност ми помогна да преодолея болката. „Няма значение“, повтарях си отново и отново по време на нощния плен. И наистина нямаше. Не чак толкова.
Защо тогава трябва да ми е жал, като гледам как страда този голем?
— Тук съм от много време — каза ми той. — Дойдох да разбера защо няма контакт с това предприятие…
— От много време ли? — погледнах часовника си. От началото на атаката на пурпурните бе изминало по-малко от час.
— … и открих, че е било поето от други, също като останалите! Преследваха ме… влязох в тръбата… заключих горния отвор… мислех си…
— Чакай! „Поет“ ли казваш? Имаш предвид точно сега, така ли? Нашето нападение…
Лицето бързо се разпадаше. Звуците, излизащи от устата му, ставаха все по-трудни за разбиране. Повече приличаха на клокочещи хрипове, отколкото на думи.
— Отначало си помислих… че ти си виновникът. Нали ме преследваш от години… Но сега мога да ти кажа… оставаш с празни ръце… както обикновено… Морисссс.
Не се бях качил при гадните изпарения, за да бъда обиждан.
— С празни ръце или не, с това твое предприятие е свършено. Благодарение на мен. Скоро ще приключа и с останалите…
— Твърде късно! — клокочещите хрипове напомняха на някакъв зловещ смях. — Те вече са поети… от…
Пристъпих напред, като едва не повърнах от зловонието, разнасящо се от разпадащата се кожа на голема. Сигурно бяха минали часове от изтичането на срока му. Оцелял бе единствено със силата на волята си.
— Поети, казваш? От кого? От друг крадец на авторски права? Дай ми името!
От ухилването лицето му се разцепи и под разкъсаната псевдоплът се показа рушащият се керамичен череп.
— Иди при Алфа… Кажи на Бетзалел да пази емета!
— Какво? При кого да ида?
— При източника! Кажи на Ри…
В този миг нещо се счупи. Един от краката му, предполагам. Самодоволната физиономия се смени с израз на внезапен ужас. За част от секундата ми се стори, че виждам в мътните глинени очи на Бета Постоянната вълна на душата.
Дубълът с вой изчезна от погледа ми…
… след което се чу плясък. Докато парите се сгъстяваха, измърморих нещо като опрощение…
— Чао.
… и скочих обратно на уличката. Последното нещо, което ми трябваше точно сега, бе да допусна в главата си поредната извратена параноична шега на Бета! Както и да бе, кратката среща е записана от импланта в окото ми. Аналитичният ми абаносов голем щеше да се занимае с думите по-късно.
Работа като моята изисква концентрация. И способност да отсееш важното.
Така че изхвърлих случая от главата си.
До следващия път.
Върнах се на „Аламеда“. Реших да не чакам, докато Блейн приключи с мазето. Да ми изпрати отчет. Работата беше свършена. Поне моята част от нея.
Докато вървях към колата си, зад мен се разнесе женски глас.
— Господин Морис?
За миг си въобразих, че истинската Джинийн Уоммейкър се е втурнала насам, за да ме поздрави; Да бе, как ли пък не.
Обърнах се и се озовах лице в лице с някаква брюнетка. По-висока от маестрата, не толкова пищна, с по-тясно лице и с малко по-висок глас. Въпреки това беше привлекателна. Кожата й бе в един от десетките хиляди оттенъци на човешкото кафяво.
— Да?
Тя размаха карта, покрита с разноцветни фрактали. Те автоматично задействаха оптиката в лявото ми око, но шарките бяха прекалено сложни или модерни, за да може безполезната система да се справи с нея. Раздразнен, чукнах предния си зъб, за да запиша образа. По-късно Нел щеше да се справи с главоблъсканицата.
— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице?
Може би беше новинар или търсач на трилъри.
— Първо, позволете ми да ви поздравя за успеха. Станахте знаменитост, господин Морис.
— За петнадесет секунди — машинално отговорих аз.
— О, за много повече. Уменията ви бяха привлекли нашето внимание преди тази развръзка. Ще ми позволите ли да ви отнема няколко минути? Един човек иска да ви види.
И посочи по улицата. Наблизо бе паркирана лъскава лимузина. Скъпо на вид юго.
Обмислих положението. Маестрата очакваше да й се обадя и окончателно да потвърдя, че пазарът ще престане да се наводнява с играчки Уоммейкър трета ръка. Но, дявол да го вземе, аз съм човек; Лично за себе си бях убеден, че вече съм докладвал на една Джинийн — на бялото копие. Защо ми е да го правя втори път? Знам, че не е логично. Но госпожица Фрактал ми даваше извинение да изклинча от едно изключително неприятно задължение.
