— Така е. Не можех да повярвам, че ми изневерява.

— Да, бе! Такова нахалство, представи си само! Знам, че самолетът ти е кацнал по-рано. Каза, че не си спирал по пътя, така че искам да знам какво прави през единия час от тръгването ти от летището до пристигането ти у дома?

— Как успя да…

Шон го прекъсна нетърпеливо.

— Аз съм детектив, Тък, такава ми е работата. Губим си времето, а детето ти е там някъде с хора, които вероятно са склонни към насилие. Кажи ми какво прави през това време. И ако пак опиташ да ме излъжеш, ще дойда при теб и ще те сритам по задника и никакви агенти няма да могат да те опазят!

— Бях пред къщи — отговори Тък бързо.

— Пред твоята къща?

— Да. Наблюдавах. Пам смяташе, че още съм в Джаксънвил, и може би щеше да покани приятеля си у дома. Исках да ги хвана на място. Никой не се появи обаче, така че вкарах колата в гаража и се прибрах.

— И какво точно смяташе да направиш, ако онзи се беше появил?

— Да направя? Не знам. Сигурно щях да го сритам по задника…

— И да признаеш пред Пам своята изневяра и да я оставиш тя да ти срита задника?

— Виж какво, ти попита, отговорих ти. Нямам нужда от проповеди, ясно ли е?

Нещо в обяснението обаче не беше както трябва.

— Къщата ти е на края на дълга алея, от двете страни на която има само дървета. Откъде си наблюдавал?

— Алеята прави завой, при който има пролука между дърветата, в източната страна на имота. Оттам се виждат вратата и гаражите.

— Било е нощ. Тъмно.

— В колата си имах бинокъл.

— Така, случайно?

— Добре де, бях го взел нарочно, специално за случая.

— И докато наблюдаваше собствената си къща, видя ли случайно някой, който не би трябвало да е там?

— Не. Нямаше жива душа.

— Очевидно е имало някого, Тък. Онези не са били в къщата, докато си я наблюдавал, защото в противен случай щеше да чуеш писък. Те също са наблюдавали, преди да ударят, видели са те и са изчакали да влезеш.

— Щях да ги видя.

— Не, нямаше да ги видиш. Очевидно са знаели какво правят за разлика от теб.

— По дяволите! — изсумтя Тък.

— Какво успя да чуеш от онези телефонни разговори? И колкото може по-подробно.

— Бяха два. Случи се така, че с Пам вдигнахме едновременно. От различни стаи. Чух гласа на онзи тип. Каза нещо в смисъл, че иска да се срещнат. Скоро. — Пам искаше да е по-късно. — Чух само това, после се ядосах и затворих.

— А втория път?

— Минавах покрай спалнята. Пам мислеше, че вече съм излязъл, но си бях забравил чантата и се върнах, за да я взема. Говореше тихо, но все пак успях да чуя, че след два дни заминавам и могат да се срещнат тогава.

— И какво се случи?

— Само се престорих, че заминавам. Смених полета си и я проследих. Отиде в кафене, на половин час път.

— И видя ли мъжа?

— Да.

— Цвят на косата, телосложение, раса, възраст?

— Едър. Висок колкото теб. Знам, защото се изправи, когато Пам влезе. Бял, с къса черна коса, леко прошарена. Може би на около петдесет. Имаше вид на бизнесмен.

— И какво направи ти?

— Чаках в колата около половин час. После Пам излезе и си тръгнах.

— А защо не изчака онзи да излезе и да го попиташ за какво става въпрос?

— Казах ти, беше едър.

— Само заради това ли?

Той не отговори.

— Тък. Слушам.

— Добре, добре. Беше облечен в костюм. Видях ги да преглеждат някакви документи. Нямаше нежности. Изведнъж ми мина през ум…

— Какво? Че може да не й е любовник? Че може да е адвокат и Пам мисли за развод?

— Или че е частен детектив като теб и Пам го е наела, за да ме следи.

Вероятно заради това е искала да се срещне с мен.

— Един момент. Ако си мислил така, защо онзи ден се върна по-рано от Флорида? Каза ми, че си искал да ги хванеш и може би да сриташ онзи по задника. Току-що обаче призна, че си се чупил, защото типът бил едър. Призна, че си го взел за частен детектив. Престани да ме лъжеш. Искам истината.

— Не е удобно, Шон.

— Тък, искаш ли да видиш Уила, или не?

— Що за въпрос е това? Разбира се, че искам.

— Тогава забрави неудобството си и ми кажи истината.

— Мислех — изстреля Тък в отговор — да го причакам пред къщи и да се опитам да го купя, за да е на моя страна.

— Защо?

— Очевидно поради същата причина, която обяснява действията на Доусън. Ако Пам разбереше за похожденията ми и се разчуеше, договорът щеше да отиде по дяволите. Не можех да го допусна, Шон. Бях работил твърде много за него и той означаваше всичко за мен.

Една голяма част от Шон искаше някак да се провре през мъглата от телефонни импулси и да размаже Тък Дътън на пихтия.

— Да, очевидно за теб е означавал доста повече от брака ти. А тази история, която ми пробута Джейн в болницата? Че съдружникът ти искал да те принуди да му продадеш дела си на безценица, защото си бил закъсал за пари? Всичко това са дивотии!

— Така е, не е съвсем вярно.

— Джейн знаеше ли, че не е истина?

— Просто искаше да ме защити, Шон. Винаги го е правила. А аз непрекъснато я разочаровам.

— Слушай, мислиш ли, че Пам може да е записала някъде нещо, което да ни отведе при едрия мъж с костюма? Или може би има визитка, ако е бил адвокат или частен детектив?

— Защо? Та той няма нищо общо с Уила и случилото се с Пам. Вероятно има връзка единствено с флирта ми с Касандра.

— Тък, ще отклониш ли ума си за миг от чатала си, за да помислиш? Че има връзка единствено с флирта ти с Касандра е само една теория, и то не съвсем правдоподобна. Помисли малко, става ли? Кой би убил Пам и би отвлякъл Уила заради държавната поръчка? Доусън вече те е бил прецакал чрез Касандра, така че не му е трябвало да го прави. Имате ли друг конкурент, готов да рискува да получи смъртна присъда заради този контракт?

— Не, нямаме. Битката за държавните поръчки е жестока, но не чак толкова.

— Браво. Благодаря ти, че използва логичното си мислене. Друга версия е, че онзи тип е свързан с изчезването на Уила и смъртта на Пам, а няма нищо общо с твоята каша.

— Възможно ли е такова нещо? Защо ще се обажда на Пам и ще иска да се срещне с нея, ако се готви да постъпи така?

— Никога ли не си чувал за срещи под фалшив претекст с цел получаване на вътрешна информация? Мислех, че вие, които се занимавате с държавни поръчки, сте спецове в тази област.

— О, да… — каза Тък. — Май разбирам какво имаш предвид.

— Каза ли на ФБР за тези неща? За Касандра и мъжа, когото си видял с Пам?

— Разбира се, че не. Чакай малко… Трябваше ли?

— Не питай мен. Аз не съм ти юридически съветник. А когато се върна в града, ще трябва да изясня някои неща със сестра ти.

— Когато се върнеш? Къде си сега?

— В Тенеси.

— Защо?

— Заради едно погребение.

— Боже… щях да забравя. Погребението на Пам е в петък. Джейн ще се погрижи за всичко.

— Сигурен съм, че ще го направи.

— Ще се върнеш ли дотогава?

— Да, ще се върна. Само че… Ето какво. Ще отида на погребението заради Пам, не заради теб. И… докато си говорим откровено, кажи ми, Уила ли беше осиновеното дете?

— Какво? — попита Тък шокиран.

— При аутопсията се установи, че Пам е имала две раждания с цезарово сечение и че не е можела да ражда по нормалния начин. Имате три деца, значи едното трябва да е осиновено. Уила ли е?

Тък затвори телефона.

— Благодаря за отговора — каза Шон сам на себе си.

Куори измъкна голямата халка с ключове, намери който му трябваше и отвори дебелата десет сантиметра врата, поставена там преди близо двеста години. „Атли“ представляваше динамична смесица от стилове — беше отчасти рожба на заможния Юг, отчасти — творение на полуграмотни бели, отчасти — отражение на американската история. Последното се илюстрираше от помещението, в което Куори влизаше сега. Беше под голямата къща, вкопано толкова дълбоко в земята, че никога не можеше да се отърве от сладникавата миризма на твърда червена глина. Тук предците на Куори бяха затваряли най-непокорните си роби за продължителни периоди, така че да не подстрекават останалото „несвободно“ население. Куори беше махнал от стените халките за оковаване на китки и глезени, както и преградите, които бяха отделяли затворниците едни от други, за да не би да се почувстват силни в множеството си. Можеше да живее и без тази част от фамилната си история.